Франция се прави на ястреб, Германия се опъва. Либия разкри дефектните контури на Европа

 

Такава значи била работата – европейците са от Марс, а американците – от Венера. Французите - “ядящите сирене отстъпващи маймуни”[1] – застанаха начело на военната атака в Либия, а орлите кръстоносци, натъпкани с хамбургери, треперят в края на редиците.
Друг е въпросът, че подобни примитивни стереотипи са също толкова подвеждащи, колкото бяха по времето на войната в Ирак. Днес, както и по онова време, американците са разделени – а за европейците това е в сила в още по-голяма степен. Франция и Великобритания поведоха кампанията за забранена за полети зона над Либия и за “всички необходими мерки”, за да се защитят либийските граждани. Германия се отдели демонстративно от тях. Администрацията на Обама първоначално показа сходно на германското нежелание да се включи в каквито и да е форми на военна интервенция, но промени своята позиция в отговор и на жестокия военен поход на Кадафи за възстановяване на собствената му власт, и на забележителната позиция на Арабската лига, подкрепяща интервенцията, и на натиска на много американци. Сред американските гласове, настояващи за предприемане на действия, бе и този на Робърт Каган, неоконсерваторът, който направи популярна оригиналната духовитост: “Американците са от Марс, а европейците – от Венера.”
Що се отнася до Франция, ние не трябва да си правим илюзии за личните мотиви на Никола Саркози. Той сигурно се надява, че, с желанието да направи впечатление на международната сцена, ще повиши рейтинга си и ще си осигури по-големи шансове за преизбиране следващата година. Решителните действия в защита на арабските човешки права се очаква да прикрият ужасяващите официални документи, с които администрацията му се е подмазвала на арабски лидери, потъпкващи подобни права, в това число на Хосни Мубарак, доскорошен съпредседател на Саркози в Средиземноморския съюз, както и на туниския президент Зин ел Абидин бен Али, и, разбира се, на Муамар Кадафи.
Британският министър-председател Дейвид Камерън е на съвсем различни политически позиции, но и той стигна до подобни заключения. Хорските подбуди са винаги смесица от най-различни елементи. Но онова, което има значение, са истинските факти и местните реалности.
Така че не илюзиите на Саркози за неговото величие убедиха Арабската лига да го подкрепи и заради това нека оставим Съветът за сигурност на ООН да санкционира подобни действия. Защото решенията се променят заради това, че Кадафи уби хора от своя народ, както и заплаши да ликвидира още повече либийци. Защото решенията се променят, когато доктор Сейф ал Ислам (защитил докторат и завършил престижния университет “Лондон скул ъф икономикс”) започне да държи гръмки речи, намирайки се в танк. И защото решенията се променят, когато на всеки стане ясно, че Бенгази съвсем скоро ще бъде смазан под ударите на силите на Кадафи. Решението за интервенция, което е взето съвсем насериозно и без всякакви илюзии, почива на едно единствено твърдение: съвсем скоро ситуацията ще се влоши и за мнозина тя ще е с фатален край при положение, че ние не се намесим.
Това е логиката, която убеди по-голямата част от Съвета за сигурност на ООН да гласува резолюция 1973 (между другото, тя накара и президента на Руанда да подкрепи резолюцията). Тя обаче не повлия на Русия, Китай, Бразилия и Индия, също както и не въздейства на Германия. За мен една от знаковите снимки от тази криза е моментът, в който постоянният представител на Германия в ООН - Петер Витиг, седи със скръстени ръце и с изписано огорчение на лицето, а до него постоянният представител на Габон, Емануел Исозе - Нгондет, вдига ръка, за да гласува за резолюцията, която ще спаси невинни граждани от мародерстващия диктатор. Чудя се какво ли чувства Витиг, един наистина свестен човек, в този момент. Обикновено неудобство? Или чувство, което е по-близо до срама?
Така настъпи краят на неразделната двойка в сърцето на Европа – Франция и Германия. Техните външни министри Ален Жупе и Гидо Вестервеле са в открит спор. “Аз казвам, каквото мисля, и той казва онова, което мисли”, казва нервно Жупе след няколко остри реплики, които са обменили помежду си този понеделник в Брюксел. “Монд” цитира и унищожителната оценка на Жупе: “Питате ме за общата сигурност и защитна политика на Европа? Тя е мъртва.” И в случая тук не се говори конкретно за военното участие на Германия, защото всеки би приел аргументите срещу него, ако то наистина бе невъзможно. Въпросът, обаче, е как можа Германия да не подкрепи резолюцията на ООН, зад която стояха нейните основни европейски партньори, а също САЩ и Арабската лига? И което е още по-лошо - цитираният Вестервеле, който наскоро изрази съмнения за степента на участие на Арабската лига във военната акция, за да защити германската позиция на въздържане, каза: “Ние пресметнахме риска, който поехме. И имахме основателни причини за това, особено когато виждаме как три дни след началото на интервенцията Арабската лига вече я критикува.”. И докато френските и британски пилоти рискуват живота си по време на акцията, германският външен министър всъщност окуражава Арабската лига да задълбочи критиките си. И думата, която неволно ми идва на ум, е Dolchstoss[2] (от немски - пробождане в гърба).
Има няколко причини за подобно поведение от страна на Германия. Отдавна тя не е имала толкова слаб външен министър. Като лидер на Партията на свободните демократи, той работи със страх, притеснявайки се за важните местни избори – същото важи и за Ангела Меркел. И двамата, подобно на много днешни европейски политици, следват общественото мнение, а не го формират. След като през 90-те години общественото мнение леко се наклони по посока поемане на по-големи отговорности в сферата на външната политика, включително и военни, днес германците изглежда отново са се затворили в позата “оставете ни на мира.” Нека Германия бъде просто една по-голяма Швейцария! И динамиката в необичайното увеличаване на износа й все повече надминава тази в държавите от стара Европа, като Германия търгува със страни, като Бразилия, Русия, Индия и Китай – познатата абревиатура “БРИК”, с която са рамо до рамо в ООН.
А дори и да смятате, че германската позиция спрямо специфичния въпрос за зоната, забранена за полети, е правилната, а френската е погрешната, то трябва да признаете, че това разделение е основателна причина да станат за смях европейските претенции за обща външна политика. И нека не забравяме, че 2011 г. бе годината, в която се очакваше ЕС най-накрая да започне да води единна външна политика. След своеобразния юмручен бой в понеделник върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Катрин Аштън заяви: “Днешната среща показа непоколебимостта на ЕС да реагира в един глас, бързо и решително на събитията в Либия.” И заради факта, че произнесе тези думи с безизразно лице, тя наистина заслужава награда.
Но не ме разбирайте погрешно: критиката ми по отношение на Германия не означава, че приемам операцията без каквито и да били колебания. Имам сериозни съмнения в нея, както почти всеки, когото познавам. Но съм убеден, че при едно продължаващо бездействие, последствията за гражданите, атакувани от силите на Кадафи, щяха почти със сигурност да бъдат ужасяващи. Ситуацията щеше да се влоши, ако не бяхме реагирали. Но сега трябва да докажем, че тя ще се подобри именно защото сме се задействали.
Тук обаче губим почва под краката си, защото пропадаме в дупката между ясно очертаните граници на резолюцията на ООН - да защити цивилното население, и необходимото условие за постигането на подобен стопроцентов резултат: свалянето на Кадафи. Единственият добър изход е чрез внимателно насочени, строго ограничени и разрешени от ООН военни действия да се даде възможност на либийците да се отърват от Кадафи. И за тази цел вероятно най-добрият вариант, около който и отделните страни се обединяват, е командване и контрол от страна на НАТО, като действията на организацията се разгръщат в широки политически граници. След това всичко ще зависи от местния народ.
От друга страна, са възможни и много лоши варианти за изход от ситуацията, включително опасно и продължително разкъсване на страната. Една разделена Европа води до увеличаване на вероятността от една разделена Либия.
 
The Guardian, 24 март 2011 г.


[1] Това определение за французите дават авторите на американския анимационен сериал “Семейство Симпсън” в епизод, излъчен през 1995 г. То става особено популярно по време на подготовката на военната интервенция в Ирак.
[2] Това понятие започва да се употребява след 1918 г. от десните политически сили в Германия, които са вярвали, че страната им не е загубила Първата световна война на бойния фронт, а е била предадена от хората, останали по родните си места, и по-конкретно от републиканците, които свалили монархията.