Вратата към преизподнята

 

Досега ядреното оръжие не се разпространяваше с бързи темпове, тъй като държавите, притежаващи такова, признаваха принципите на националния суверенитет и даваха гаранции за спазването им на другите страни. След Ирак и особено след Либия всеки “баща на нацията” и “син на революцията” може да си направи съответните изводи.
Събитията от последните две десетилетия показват, че принципът на националния суверенитет все повече се превръща в илюзия. Страните от НАТО в средата на 90-те години се намесиха в Гражданската война в Югославия, при това съзнателно избраха ролята на подкрепящ, тоест намесиха се, помагайки на едната от воюващите страни, наричайки това “миротворчество”. По-късно, без каквито и да било международни санкции, подкрепиха войната на албанските сепаратисти срещу правителството и отделиха Косово от Сърбия. След това последва нахлуването в Ирак, свалянето и екзекуцията на Саддам Хюсеин.
Кой бе прав и кой бе крив в югославския конфликт, в случая не е важно. В тези страни имаше вътрешнонационални конфликти, а западните държави им се месеха в суверенните работи. А в Ирак направо лъсна, че аргументите, с които САЩ оправдаваха агресията си, не намериха потвърждение. Ирак беше окупиран, а Хюсеин – екзекутиран заради това, че иракчаните живеят не по правилата, смятани от западните страни за правилни.
В днешна Либия Западът се намеси в чисто вътрешни разправии. Друг е въпросът, че, съдейки по всичко, конфликтът беше провокиран от поддръжници на Запада, а когато те започнаха да търпят поражения, западните държави се намесиха, изпълнявайки ролята на огнева подкрепа на антиправителствените сили. Пехотата е местна. Артилерията и самолетите – западни. И всичко е със санкциятана ООН. За защита на мирното население.
Всяка власт, така или иначе, изпълнява репресивна функция. Ако тя не беше необходима, обществата биха си съществували без държави – в рамките на механизми за самоуправление. И държавата репресира тези, които при желание могат да бъдат наречени “мирно население”. Затова всяко правителство може да бъде обявено за “репресиращо мирното население” и на територията му да бъдат вкарани чужди войски или да започнат да го обстрелват с ракети ново поколение.
Тоест, за нито едно правителство не може да има гаранция, че ако си позволи да провежда политика в рамките на своите виждания за интересите на страната, няма да бъде подложено на удари от страна на други страни – и все в съответствие с поредната резолюция на ООН. Усещането за незащитеност в подобна ситуация е неизбежно. И всеки народ, всяка страна стоят пред избор – или да се примирят със загубата на реалния суверенитет, или да търсят асиметрични отговори. На бедните и слабите не им остава нищо друго, освен да приемат първия вариант.
Но освен богати и силни страни, можещи много да си позволят, има и небогати страни, които, заради особеностите на строя си, могат да концентрират всичките си ресурси в определени направления. И пред тях стои друг възможен вариант. Създаването на не толкова сложно, според съвременните стандарти, оръжие, което при употреба да е способно да нанесе непоправима вреда на противната страна.
Ако сега Кадафи имаше ядрено оръжие, нито една западна държава не би се решила да разстрелва войските му от въздуха. И не е трудно за когото и да било да стигне до извода, че в условията на съвременния свят това е най-простият и ефективен начин за подсигуряване (или поне за отмъщение).
Още повече, че не е трудно да бъдат съпоставени два факта: когато нахлуваха в Ирак, смятаха, че Саддам има оръжие за масово поражение; а в Либия действат, въпреки че тя още преди десет години се отказа да го произвежда и притежава. Значи, ако произвеждаш такова оръжие, могат да те накажат; но и да се откажеш от него, това не ти гарантира сигурност. А ако пък успееш да си направиш “супер оръжие”, с пръст няма да те пипнат. Защото ако те пипнат и дори те смажат, после сами ще си посипват главата с пепел. Никакъв бъдещ екзекутиран Муамар Хюсеинняма да послужи за оправдание пред французите, ако и една бомба падне не дори в Париж, а в Тулон, както и нищо няма да оправдае пред очите на италианците унищожаването не на Рим, а на Бергамо само.
Индия, Пакистан, Израел, ЮАР вече са способни да се въоръжат по подобен начин. Следващите са Иран и КНДР. На територията на ОНД - най-малкото за Украйна, Беларус и Казахстан, притежаването или отказът от ядрена бомба не е въпрос само на добра воля.
И Ким Чен Ир, успял да стовари два-три ядрени удара върху градове в САЩ, ще се качи на ешафода с гордо вдигната глава, а сънародниците му дълго ще пеят песни “за верния син на Корея, който наказа хищния отвъдокеански Дракон и заплати с живота си за великия си подвиг.” Още повече, че никакви Съединени щати няма да посмеят да нанесат ядрени удари по същата тази КНДР, граничеща с две ядрени държави. Изобщо, авторитарните и традиционалистките народи, притежаващи ядрено оръжие, ще се окажат на печеливши позиции спрямо притежаващите го европейци и американци. Последните ще се опасяват от екологични или други последствия, ще внимават дали и тях няма да ги захлупи ядреният облак. Традиционалистките автокрации изобщо няма да се замислят за подобни “дреболии”.
Елитите ще намерят начин да се обезопасят, а масите ще си останат твърдо убедени, че смъртта им – бърза или бавна – означава, че Аллах ги е приел в рая като награда за “великия подвиг – унищожаването на неверниците”, “пратени право в ада от наказващия ядрен меч.” Възможни са и варианти – загинаха за великите идеи “чучхе”, нанасяйки непоправима вреда на идеологическия враг. И така нататък, все в тоя дух.
Но това не е всичко. Ядреното оръжие в ръцете на този или онзи източен “баща на нацията” и “син на революцията” ще накара европейците и американците да поукротят своите “инстинкти за разпространение на демокрацията”. Вярно, тези “огненосни отци” ще стават все повече и повече. На мнозина ще им хареса вълшебният меч за “укротяване на неверниците”. И всеки път ще става все по-трудно да се предотврати още някой да стане владетел на този меч. И още нещо – колкото повече бъдат тези “пазители на мечове”, толкова по-голяма е вероятността те да бъдат употребени – но вече в дърленията помежду самите “огненосни отци”. По-нататък всичко е ясно: след ядрения удар ще последва ответен, след това процесът ще стане неуправляем. И членовете на стария ядрен клуб ще трябва да избират – да чакат (без да използват арсенала си) да се разгаря атомна война в един или друг регион или да се включат в нея, вече със собствения си арсенал. С потенциалната вероятност да влязат в ядрен двубой помежду си.
Досега ядреното оръжие не се разпространяваше с бързи темпове не защото никой, освен пет държави, не разполагаше с необходимата технология (производството му вече не е толкова трудно и го владеят поне десет страни). А защото ядрените държави признаваха принципите на националния суверенитет и даваха гаранции за спазването им и на други страни.
Сега вече такива гаранции няма. Кадафи се отказа от притежаването на ядрено оръжие и си плати за това. Такъв извод ще си направят мнозина. Вратата към преизподнята се открехва. И Русия спомогна за това, като не попречи да бъде приета резолюцията на Съвета за сигурност.
 
Газета.ru 22.03.2011,
Превод от руски Виржиния Томова