Надграждане на субстанцията

 

Има концерти, на които разбираш колко често си бил само хроникьор на преживелици. Има и други, на които разбираш как звуците престават да бъдат само музика, те стават точки светлина. Притеглят те, вибрациите им те отвеждат в други светове – на ръба на човешката поносимост лъчисти. Емоциите тук са наистина пределни, дори и само мисълта-спомен ги връща. Паоло Пандолфо – майсторът и неговата виола да гамба, Минчо Минчев – майсторът и неговата цигулка. Двама различни изпълнители, но сходно добродетелни в схващанията си, че изкуството е опознаване на самия себе си и визия, твоята, за всемира. Изпълнители, които изследват и следват собствените си усещания за музиката.
Improviso: Travel notes – разбирайте, както ви харесва това заглавие на Пандолфовия концерт. Албумът със същото име е сбирка от негови авторски композиции (и една на брат му Андреа, страхотен тромпетист и в случая продуцент). Нещо като пътеписи, записани случки-настроения на съвременния музикант-номад. Очаквахме да го чуем пиеса след пиеса, но каква слушателска прозаичност! Пандолфо ни поведе със своите странствания, бленувания, импровизации първо към бароковите лабиринти на Марен Маре и Сен-Коломб (заедно с Томас Бойсен – лютня, барокова китара и Алваро Гаридо – перкусии), после към джазовите си импресии (към двамата „съ-контрапуктисти” се включиха певицата Лаура Полимено и Андреа Пандолфо). Познавам записите му на старите френски гамбисти и изданието на Travel notesот 2004 г., поглеждах заглавията на пиесите и се питах същото ли чувам? В свиренето си (дали изобщо така можем да наречем онова, което звучи от инструмента? - пронизващи стонове и нежно звънтящи тишини, омагьосващи арабески, бликащи цветове, невъобразима инвенция в надтворяването на музикалната „субстанция”) Пандолфо разказва история след история… Всъщност, – не, като в триизмерно кино, ние сме „вътре” в неговите истории. Изумително преживяване, което създава високо мерило към предишните и към следващите „сюжети” в ММД.
Рециталът на Минчо Минчев с емблематично ценни творби за цигулка, като Шаконата на Томазо Витали, Соната в си мажор К.454 от Моцарт и неговото Рондо в сол мажор (транскрипция на Крайслер), Fratres от Арво Пярт и Сонатата на Цезар Франк. Същото усещане – на сцената музикантът стои някак скромно, деликатно, но каква мощна енергия плъзва към залата! Завихря се, трансформира веднага наслоените представи, отваря сетивата за изпълнителските прозрения. Монолозите на Минчев са в тънък, съвършен диалог с пианото (адмирации за Марина Капитанова!), но диалогизират властно и с публиката. Чувственост във всеки стил, виртуозност, която прелита органично във всяка пиеса, за да изяви красотата в най-висшите й измерения! Щастливи бяхме да чуем Минчо Минчев със соло програма, екот след триумфалния му концертен тур със „Софийски солисти”!
С отскок назад във фестивала няколко думи и за концерта на Софийската филхармония под диригентството на Павел Балев. Блестящо изпълнение на симфоничната поема „Дон Жуан” и разтърсващ финал с „Валсът” на Морис Равел. Хореографска поема не на романтичната радост от живота, а вихрен танц на ръба на Бездната. Ето такава беше трактовката на Балев, който умее безапелационно да води оркестъра, да постига с него всичко, което иска.

Българската премиера на Concertaquatre от Оливие Месиан (Мария Принц – пиано и солистите на Виенската филхармония Дитер Флури – флейта, Клеменс Хорак – обой, Роберт Ноч – виолончело) бе очаквано събитие, но явно му е трябвало още много репетиционно време, за да се състои… Нямаше го онзи мистичен екстаз, отблясък на отвъдното, иреално оплетен в чудните птичи песни. Колкото до изпълнението на Реквиема от Джузепе Верди (солисти Светлана Кръстева, Росана Риналди, Бойко Цветанов и Светозар Рангелов, хор „Дунавски звуци” и русенска филхармония, диригент Волфганг Зелигер), ще се огранича само с две думи – оглушително лошо! На всеки фестивал, уви, може да има и неприятни изненади.