Кристо без Жан-Клод

 

За художниците-съпрузи светът беше тяхното платно. Сега Кристо продължава сам, но животът му ще бъде завинаги опакован в спомените за неговата червенокоса любов.
Преходът между присъствие и отсъствие винаги е бил централен за работата на Кристо и Жан-Клод. Бяха им нужни 25 години, за да получат разрешение да опаковат Райхстага в Берлин, но сюблимният резултат, “Опакованият Райхстаг”, техният може би най-значим проект, “живя” едва две седмици. Последният им проект - „Вратите” в Сентръл Парк, Ню Йорк, е замислен през 1979, а става факт едва през 2005 след множество бюрократични процедури. В течение на 16 дни развяваните от вятъра оранжеви платна на „Вратите” придаваха нов вид на алеите в парка.
Работата на Кристо и Жан-Клод често е считана за монументална, но да я наречем по този начин, би означавало да не разберем онова, което прави мащабните им спектакли така вълнуващи. Ако монументите претендират за дълготрайност, то тяхната работа внушава преходността на нашите най-велики жестове. Един романтик би казал, че всяка тяхна творба е алюзия за начина, по който времето разрушава и най-силното увлечение. Може би днес Кристо разбира повече от всякога, че произведенията, създадени заедно с Жан Клод, напомнят „присъствието на отсъстващото”, както тя се изразява веднъж, защото той загуби своята съпруга и дългогодишен сътрудник след внезапен аневризъм през 2009 и за него въпросът за присъствието никога не е бил по-актуален. „Тя не може да бъде заместена. Не може да бъде съживена. Не може да бъде измислена отново",казва Кристо, седнал в своето ателие в СоХо през един неотдавнашен хладен следобед.
Връзката на Кристо и Жан-Клодпритежава всички белези на кармична романтика. Родени на една и съща дата (13 юни 1935), двамата се срещат в Париж, когато са на 23. Кристо, „беден български художник”, както Жан-Клод си спомня по-късно, трябвало да направи портрет на нейната майка, съпруга на влиятелен генерал. След като напуска България през Прага, той вече се е докоснал до бурните течения на модернизма и отскоро е започнал да „опакова” малки обекти и пакети, привлечен от начина, по който прикриването превръща ежедневното в нещо тайнствено. Като бежанец, който не говори добре френски, Кристо припечелвал, рисувайки портрети.
При тяхната първа среща Жан-Клод, вече своенравна млада жена, подразнила Кристо. „Бях лоша с него, защото той ме привличаше”, казва тя по-късно. Той е поразен от нейната живост и от желанието й да се смее. „Тя беше много емоционална – когато влезеше в стаята, всеки усещаше, че е там. Беше също много директна. Дребните светски разговори бяха безинтересни за нея. Исках да я опозная по-добре и си помислих: какво ли трябва да направя, за да я разсмея? Имаше един авангарден театър, в който играеха Йонеско, така че купих билети на първия ред. По време на представлението Жан-Клод се смееше така силно и гласът й беше толкова висок, че актьорите спряха да играят и започнаха да се смеят на нея.”. Скоро пътищата на двамата се преплитат, превръщайки ги в тайни любовници, които се промъкват заедно в гората на един притежаван от фамилията на Жан-Клод замък. Първата им целувка била толкова страстна, че Кристо си счупил зъб.
Междувременно работата на Кристо имала напредък. Един от ранните му „опаковани” портрети е на Жан-Клод. Под пластмасовата обвивка ъгловатото й, асиметрично лице се вижда смътно, очарователно наклонено настрани, с тъмночервени устни, подобно муза на Модиляни, фотографирана от холивудски кинематограф от 40-те. Семейството на Жан-Клод не желаело тя да се омъжва за безперспективен бежанец, по същата причина и тя самата не го искала. „Тя никога не пожела да се ожени за мен по онова време; искаше да бъдем само любовници. Беше много френско”, смее се Кристо, спомняйки си ранните им години. „Когато прекарвах вечерите с нея, трябваше да хващам първото метро в пет сутринта, за да се прибера, така че никой да не разбере.” През лятото на 1959 Жан-Клод се омъжва за друг само за да открие, че всъщност обича Кристо и в допълнение, че е бременна от него. Така, въпреки желанието на нейните родители, те „заживяват в грях”, както Кристо се изразява. Това продължава три години в компанията на техния син Кирил до 1962, когато все пак се женят.
Любовта им обаче не е само романтична връзка; скоро тя се превръща в тясно артистично сътрудничество. „Когато се омъжих за Кристо, аз не бях артист, но станах”, споделя по-късно Жан-Клод пред критика Калвин Томкинс. „Ако Кристо беше зъболекар, щях да стана зъболекар”. Двойката се премества в Ню Йорк през 1964 и се настанява в една сграда в СоХо, където започва да създава своя свят от творческа работа и инвенция. Отначало те наемат два етажа от сградата - горният става ателие на Кристо, а долният – тяхно жилище, където художникът живее до днес.
Първите дни в Ню Йорк Жан-Клод помага на Кристо, като организира вечери и вернисажи на неговите произведения, но освен това взема все по-голямо участие в проектите, давайки мнения или спорейки за цвета на материала, който ще бъде използван. През 1994 двойката добавя със задна дата името на Жан-Клод към всички site-specificтворби, които Кристо е правил след 1961. Художникът настоява, че да се гледа на Жан-Клод като на задкулисен брокер, би било твърде елементарно. Според Кристо, тя дава идеята „Оградените Острови” (11 острова в залива Бискейн, Флорида) да бъдат заобиколени с плуващо полипропиленово платно, като настоява то да бъде в наситено розов цвят. Той предложил едно „срамежливо” розово. „Жан-Клод беше толкова енергична при осъществяването на детайлите”, казва Кристо, „че по време на сложната инсталация през 1983 Тед Дохърти, изпълнителят на проекта, взе един влекач и го нарече „Жан-Клод”. Когато Жан-Клод пита „Защо?”, той отговаря „За да ни дърпа напред!”.
Поради тази нейна лъчезарна енергия Кристо никога не си е представял, че ще бъде в затрудненото положение, в което е днес. „Винаги съм си мислел, че ще си тръгна пръв”, казва той, „понеже обикновено мъжете заминават първи. Но тя си отиде преди мен и това е много странно. Никога не съм си представял, че ще стане така”. След това прави пауза. „Всички мислеха, че тя е най-силната. Но тя изчезна. Сега се опитвам сам да свърша работата - трудно е, но аз съм работохолик. Ние и двамата бяхме работохолици и може би това е благословия.” Може би е благословия и това, че тяхната работа всъщност е посветена на радостта. „Искаме да създаваме произведения на изкуството, които са весели и красиви и които правим, защото вярваме, че ще бъде красиво”, казва в едно интервю Жан-Клод.
Една малко споменавана истина за скръбта по починал е, че не просто си загубил близък човек; ти губиш и личността, която си бил в присъствието на този човек. В случая на Кристо, той е трябвало да стане доста по-словоохотлив относно естетическите принципи на изкуството. Неговите изказвания често са предхождани от фразата „както Жан-Клод обича да казва”. (Английският му е особен и тъй като той често говори в сегашно време, човек объркано чува името Жан-Клод да се споменава, като че ли тя все още е жива.)
Сега той работи върху „Над реката” - амбициозен план да бъдат покрити близо 6 мили от река Арканзас в Колорадо. Идеята хрумва за пръв път на Кристо и Жан-Клод, докато опаковат парижкия Пон-Ньоф през 1985, когато забелязват начина, по който слънцето огрява част от вълнуващото се над Сена платно. Понеже проектът включва обществен терен, екипът трябва да изготви доклад от 2029 страници, описващ подробно влиянието му върху околната среда, и да го представи за одобрение на Службата по Управление на Земята (BureauofLandManagement). Проектът, като много други техни творби, вече струва 8 млн. долара, похарчени за подготвителни работи. (Разходите се покриват от продажби на оригинални творби на Кристо, включително скици за „Над реката”.) Хората от екипа очакват да разберат през юни дали работата ще може да продължи. Междувременно те се опитват да успокоят страховете на местните хора относно транспорта и безопасността. Съпротивата от много страни е обичайна, но сега липсата на Жан-Клод прави нещата различни.„Много е трудно”, коментира Кристо, описвайки какво е за него да работи без партньор. „Физически има толкова много от нейното присъствие в офиса - шкафове с документи, проекти и картини. Проблемът не е само до съзнанието, защото ние работехме физически. Сега ни се иска да знаем какво би казала тя за това, какво би направила тя по този въпрос...”
Част отработата на Жан-Клод по получаване на разрешения и ходене по институции сега е поета от различни помощници, които са работили с нея: от нейния братовчед Джонатан, братовчеда на Кристо Владимир, млад мъж на име Адам, а също и от техния главен инженер Винс Девънпорт и съпругата му Йонита. Разбира се, много от нейната работа не може да бъде свършена от друг. „Тя е незаменима”, споделя Кристо. „Най-важното нещо при работата с Жан-Клод, нещото, което най-много ми липсва сега, е, че тя беше изключително критична и винаги склонна да спори. Нищо не можеше да се случи, без да спорим за и против за стотици неща,… безброй неща.” И продължава: „Тя беше по-категорична и по-решителна от мен и сега се чувствам затруднен. Питам младите хора какво би направила Жан-Клод и разговарям мислено с нея през цялото време.”.
Година след смъртта на Жан-Клод апартаментът, в който живеят, е изпълнен със спомени за нея. „Все още пазя дрехите й. Не мога да променя нищо”, казва Кристо. Множеството изображения на техни проекти, закачени по стените, са неразривно свързани със спомени и десетилетия съвместен живот. Две години, преди Жан-Клод да почине, двойката посещава част от брега, който опаковат в Австралия. „Тогава това беше едно сметище, а сега е игрище за голф, огряно от красивото слънце на южния Пасифик, с високи 26-27 метра стръмни скали, под които се виждат акули. Гледайки към скалите, Жан-Клод каза: „Беше абсолютна лудост да опаковаме тази брегова линия с дължина 2,4 km!”, разказва Кристо, смеейки се, и допълва - „Но, разбира се, тогава бяхме много млади.”
До момента Кристо не е започнал да си представя проект, който да бъде замислен без Жан-Клод. До известна степен той е прагматичен. Проектът „Над Реката” може да бъде завършен най-рано през лятото на 2014. Предвид общите планове с Жан-Клод за „Мастаба”, една подобна на гробница структура, която да бъде изградена от 400 000 петролни варела в Обединените арабски емирства, той просто казва: „Надявам се, че ще бъда жив, за да я довърша!”.
В месеците след смъртта, едно от най-нормалните чувства на опечалените е носталгията по отминалия живот, който си е отишъл завинаги. По подобен начин всяка частица от Жан-Клод и Кристо сега живее само в паметта, като измислица. Кристо казва, че Жан-Клод обичала да описва всяка творба като „Имало едно време” – фраза, изписана върху корицата на брошура, публикувана в нейна памет в Япония.
Според Кристо, опаковането на един обект го разкрива по нов начин. По същия начин загубата на обичан човек може да разкрие прехода на нашето собствено съществуване: „Нашите проекти привличат хората към нещо, за което могат да кажат: „Видях го, знаейки, че ако го пропусна, то никога повече няма да се случи. Утре ще си е отишло завинаги като нашия живот”, отбелязва той. Стоейки с Кристо, докато той описва плановете за „Над реката”, аз, която неотдавна загубих майка си, се почувствах отново потопена в странния факт на загубата - внезапно осъзнаване, че времето е материалът, в който нашият живот се съдържа по един тайнствен начин, а можем да кажем дори, че то е материалът, в който е опакован.
WSJ. Magazine, 24 март 2011
 
Превод от английски Светослав Недев