Свидетелството на самоотречението

 

Имре Кертес. “Английското знаме”. Превел от унгарски Николай П.Бойков. Издателство “Алтера”, С., 2011, цена 8 лева 
„Английското знаме“ е кратка новела на Имре Кертес, унгарския писател, носител на Нобелова награда за литература. В нея става дума за събития, случили се в Будапеща след края на Втората световна война, в годините на комунистическия терор и на въстанието срещу него през 1956 г. Това е разказ за сблъсъка на един младеж с историята и изкуството. Сблъсък, в който историята се разкрива като поредица от катастрофи или, по-скоро, като една безкрайна катастрофа. Точно както я описва Валтер Бенямин в прочутия си исторически фрагмент: една единствена катастрофа, която трупа развалини върху развалини в краката на ангела на историята, когото бурята на прогреса отвява с гръб към бъдещето.
След катастрофата на „тоталната война“ в Унгария и в цяла Източна Европа, настъпва катастрофата на „тоталния мир“. Младежът попада в свят, в който всеки по всяко време може да бъде отведен неизвестно къде и неизвестно защо; свят, в който няма нищо постоянно, освен истината на палача; свят, в който възрастните са превърнати в деца, страхуващи се от „караконджули“.
Кулминацията на този опит с историята е случката с английското знаме. Един съвсем кратък, почти незначителен епизод от въстанието срещу „тоталния мир“, в който съчувствието и надеждата, олицетворени от английското знаме, се превръщат в предвестници на смъртта. В перверзния порядък на историята надеждата е превърната в инструмент на злото.
Сблъсъкът с изкуството е не по-малко съкрушителен. Героят на новелата го описва като „крайпътно покушение“. Едно представление на „Валкюра“ от Вагнер, видяно случайно, се превръща за него едновременно в обещание за личен живот и в категорически императив за постигане на цялост между живота и неговото формулиране. Реалността на изкуството, дори и катастрофична, остава неотменима от катастрофата на историята.
И тук идва централният въпрос, който Кертес задава в новелата си: каква творба е възможна в света на ужаса, убийството и лъжата, в света на всекидневното, методично унижение? Каква форма на цялост е постижима в този свят? Вече възрастният герой в края на новелата изповядва, че единствената възможна творба в този свят е безмълвното свидетелство на самоотречението.
Но свидетелство пред кого? Младите приятели, бивши негови ученици, пред които той разказва историята на своята младост, не разбират това свидетелство. За тях той е просто „прекършен“ човек. Има ли смисъл тогава свидетелство на самоотречението? Има, но само ако е вярно, че Бог гледа през човека. Героят на Кертес остава при това „ако“.
Самият Кертес прави друг избор, решава да стане писател, за да пише за невъзможността да се пише в света на катастрофата. Да създава романи с подозрението, че те разводняват истината на свидетелството. Да актуализира непрекъснато непреодолимата граница между формулирането на живота и неговата неформулируема същност. Защото в свят, в който „Бог е мъртъв“, без несъвършеното свидетелство на писателя, и съвършеното свидетелство на самоотреклия се е лишено от смисъл.