Орхан Памук в София

 

Софийо, проекто-столицо на еврокултурата, с Памук душата ти вадят
 
От 18 до 20 май в София беше носителят на Нобелова награда за литература за 2006 Орхан Памук. У нас са идвали и други нобелисти, като Мишо и Пинтър, но преди да станат такива. Добре е да си дадем сметка за мащаба на това събитие. Това е все едно Бийтълс да дойдат за концерт между «Revolver» и «Sergеant Pepper» или Уорхол да беше направил приживе изложба в «Музейна галерия за модерно изкуство» на Оборище 10. Разбира се, преди година у нас долетя Дзън Фанджъ с антуража си от знаменитости, но контакт с художника практически нямаше. Впрочем, преди точно 10 години у нас свири ансамбълът Ентерконтемпорен, но без диригента си Пиер Булез и може би заради това остана с полупразна зала «България». А успоредно с Памук у нас беше и Мидори, една от великите цигуларки на нашето време, за да оформят двамата една налагаща се тенденция: шансът автентична знаменитост да се озове на български бряг все повече се дължи на лични контакти, симпатии и приятелства, отколкото на официални покани от държавни институции или на мениджърски културни посредници с амбиции за престиж и печалба.
В случая посещението на Орхан Памук в България дължим на глобалния престиж и личния чар на американската писателка Елизабет Костова. Нейната едноименна фондация в България покани и организира по забележителен начин престоя на толкова обичания у нас, оказа се, турски писател.
В рамките на тези три дни Памук получи две отличия – орден «Златен век» от Министерството на културата и Доктор Хонорис Кауза от Софийския университет. В негова чест бяха дадени две официални вечери, покани за които получиха отбрани представители на интелектуалния, политическия и литературния елит на столицата, между които Меглена Кунева, Антони Георгиев, Весела Чернева, Георги Тенев, Кристин Димитрова, Бойко Пенчев, Юлиян Попов, Стефан Тафров (впрочем, последните двама са съответно председател и член на борда на фондацията, тъй че те са подбирали останалите, до чийто знаков списък така и не се добрах). Покрай срещите с разни елити и завеждащи поколения писатели, Орхан Памук успя да произнесе и две кратички слова и да проведе два разговора пред публика. Що се отнася до словата, те бяха по-скоро разочароващи. Т. нар. академично слово във връзка с удостояването му с титлата Doctor Honoris Causa беше устно, неприлично кратко и беше резюме на постановки и мнения, които присъстващите вече бяха чули в разговора с литературоведа Бойко Пенчев на същото място – в аулата – предишната вечер. Въобще, извън разговорите, в които се показа като голям актьор на сцена в ролята на протагониста, а именно на велик писател със заслужена световна слава, Памук се придържаше към капризните маниери на примадона: идваме с приятелката, впрочем небезизвестната писателка Киран Десаи, която държим в публиката или разхождаме; не даваме автографи; отказваме политически въпроси; що се отнася до тези от публиката, изискваме да са писмени и пресети; до последния момент променяме програмата и хем не щем да се мешаме със своята и чуждата власт, хем в последна сметка си изписваме «силни местни политици» за първа вечеря и турска амбасада за втора. Впрочем, известна арогантност, увенчана с елементи на презрение, нетърпеливост и досада, бездруго ще да са родилен белег на повечето успели гении; нещо повече, те може би успяват като такива именно по силата на тези уж дефицити на характера, впрочем, според Ницше, наложени като недостатъци от лицемерните демократични култури на ресантимана от по-ново време. С флегматичната си походка и отнесена заблеяност, с невярващата почуда, с която приемаше овациите на един интерес, мотивиран по-скоро от читателска любов, отколкото от нездрава звездомания, с откъслечните изблици на санкционираща нервност по отношение на интервюиращите го, които понякога се огъваха под бремето на отговорността и притеснението – с всичко това Орхан Памук се показа като един заслужил успеха творец на нашето време, който е достатъчно интелигентен да се справя с бремето на славата, но не без тя да го изнурява, най-вече защото несметът влюбено-притеснени люде му краде от времето за писане и за общуване с хората, които са му автентично близки или му плащат да бъде далеч от писателската си маса.
Ала впечатлението, с което ще остане Памук в съзнанието на публиката, ще бъде доминирано не от образа на нобелист, навремени препъващ се в тогата на поредното отличие, в шлейфа на ненужен брътвеж и официални метани, а от излъчването на писателя, който е и изумителен комуникатор. Не ми се ще да коментирам работата на интервюиращите. Ще кажа само, че стана видно колко е важно човек да има журналистически тренинг и да му стига солукът дори когато е жена-писател, не знае английски и от притеснение страните му аленеят по далчевски. Що се отнася до Памук, в момента, в който разговорът започваше, той сякаш превключваше на друга програма; от отнесената провлаченост не оставаше и следа и той се превръщаше в онова, което всички очакваха – един красноречив, бърз, гъвкав и ясен човек на словото във всичките му форми, който говореше едновременно на широко ветрило от публики и не се страхуваше да бъде нито висок, нито масов, нито изненадващ, нито банален, нито празнично-идеално-обобщителен, нито делнично-материално-частен. Памук отговаряше с добросъвестна съсредоточеност и със сякаш автентична персонална въвлеченост на всякакви въпроси, ако и една лека сянка на униние и досаденост да се спускаше над иначе толкова живото му лице, когато му се случеше да получи, примерно, две серии от по три повтарящи се въпроса около самотата и щастието. Но и тогава съхраняваше присъствие на духа и с леко притворна добросъвестност се заемаше да повтаря вече дадения отговор. Въобще, с цялостното си присъствие, с всичко, което каза и по начина, по който го каза, Памук недвусмислено показа, че принадлежи на онази рядка порода хора, които са способни да изричат всичко, включително и най-изтърканите баналности, с онази красноречива и направо красива вътрешна вяра, с онази всепобедно убедителна убеденост, която ги превръща в прозрения, в едва ли не новородени истини. Възможно е да се каже и по обратния начин: именно тази уникална способност да се споделят с финес и безцеремонна повторителност без притеснение неща, отдавна превърнали се в социални предмети, превръща малцината майстори на този стил в автентични публични персони; в хора, които биха били добри във всичко; в гении от ренесансов порядък с неизбежната обратна страна на титанизма, която допълваше като втори тъмен нимб обвитата в снежно сияние глава и на Орхан Памук.
Например, нищо от онова, което каза Памук за близостта между Турция и България като провинциални маргиналии на Европа и модерността, като един вид сиамски близнаци с разделени глави и общо тяло, които споделят повече от онова, което ги разделя; като невидимости, които могат да превърнат проклятието в дар и, веднъж забелязани, да станат дори по-интересни, макар и по неизбежно екзотичен начин, не беше ново за публиката. Но тази готовност преуспелият турчин да включи нас, българите, в гео-културното си размишление за случайните динамики на националната и индивидуалната културна осъщественост, за двусмисления късмет да идваш от малка култура и да се случиш в голямата, вече беше прелъстителен жест, на който публиката с готовност се отдаде. Нещо повече, Памук не се страхуваше да звучи носталгично със своята закъсняло романтична вяра в един универсализъм на индивидуалната уникалност, продължен в една практически надживяна вяра в силата на романа, на изкуството, на въображението, на творческите и съзидателните способности на отделния човек. От начина, по който говореше за изкуството като панацея, Памук показа, че или не знае, или пет пари не дава как работят творци, като Джеф Кунс, Мадона или Паулу Коелю. А и огромното желание на писателя да се представи и като поливалентен интелектуалец, който може да говори с еднаква убедителност за мистериозно-планинската съдба на Балканите, за социално-политическите брожения в ислямския свят днес, за турския обществено политически живот, за полупропускливостта на Европейския съюз, за теоретичните построения на Волфганг Изер, за бокса, борбата и турското кино на 60-те, за предимствата на болката на самотата на писането пред прекрасния ден навън и пред вибриращото чувство за живот и осъщественост в нестихващия социален говор, за това защо човек продължава да прави неща, които ще му донесат нещастие, ако и да е убеден търсач на щастие. Всичко това прилича, впрочем, на носталгичен консерватизъм, който търси ренесансови опори, за да съхрани жив един анахроничен и надживян възглед за твореца като месия и говорител на групи и общности; един възглед, който изглежда има все още някаква инерционна тежест единствено в по-източни, по-изостанали, но и по-съпротивляващи се кътчета на света – в Турция и България, но също може би и във Франция и Германия, в Русия и Китай.
И така, Орхан Памук нямаше как да не ни хареса, тъй като той говореше през цялото време за нас и вместо нас, българите, балканците, а защо не и европейците, дето обитаваме едни или други покрайнини на един свят с все по-контестиран център. Орхан Памук ни каза, че по някакъв начин има спомен от София, в която е за пръв път; че турци и българи се срещат в сиренето на глобалния нюйоркски пазар; че стига да оцелееш с провинциалността си под мишница, вече можеш да я превърнеш и в оръжие и крило; че хората са еднакви навсякъде и че от нас зависи да превърнем мнимите пасиви в реални активи; че по-добре да не мислим толкова за идентичността си, тъй като това е знак, че сме в беда; че е хубаво, дето светът е видял колко е бил сляп в убедеността си, че хората, изповядващи исляма, са непоправимо задръстени послушковци, които не желаят свободи, права, демокрация, свобода; че причината, поради която продължава да пише, е все повече свързана с желанието му да успее да завърши всичко, което е замислил и планирал пред лицето на едно все по-изтичащо време; че романът винаги е за преследването на щастието, но и за порива ни да се домогнем до другото, неясно човешкото отвъд щастието; за еднаквата необходимост от самота и живот със и сред другите; за това, че романовият разказ е винаги алтернативен на историческия, тъй като се интересува от малките хора с малките им животи, тъй че той никога не се занимава само със загубата, крушението, провала, а с търсенето на смисъла на живота, с възможността да се идентифицираш с психиката на другия, с авантюрата да се живее, да се пише, да се създава красота.
Исках да попитам Орхан Памук много неща, но един от въпросите, който зададох писмено, но който не стигна до него, беше дали не се чувства отделен или дори разлъчен от своите ранни герои-творци, които завинаги остават под похлупака на невидимостта, докато упорстват в неразпознатата си посветеност на изкуството. С други думи, исках да го попитам за цената на славата. Но, всъщност, Орхан Памук ми отговори: цена има, даде да се разбере той, но слава на Бога, Орхан Памук никога не е бил само един човек; на теб остава да си избереш с кого да си имаш работа.
Е, аз ще си остана при романиста, който при това, оказа се, може да говори.