Живот в малкия път

 

Св. Тереза на Младенеца Исус и на Светия образ, „Влизам в живота. Последни разговори”, Фондация „Комунитас”, 2011, превод от френски Ирен Цибранска
 
На 9 април 1888 г. едно петнадесетгодишно нормандско момиче - Терез Мартен, успява да преодолее съпротивата на местните църковни власти и става послушница в Кармила в Лизио, въпреки невръстната си възраст. Събитието е отбелязано дори в пресата, защото, следвайки повика на сърцето си, „малката Тереза” (както ще я наричат оттук насетне) не се поколебава да стигне чак до Рим. Там, падайки на колене пред Лъв XIII, тя измолва папско благословение за тази важна стъпка. От този ден Терез Мартен навеки излиза от светския живот, а на нейно място се появява сестра Тереза на Младенеца Исус и на Светия Образ. Следват девет години на интензивен и не винаги понятен дори за околните духовен живот, който подронва и без това крехкото й здраве. И така до 30 септември 1897 г., когато, вследствие на остър туберкулозен процес, смъртта скрива от този свят момичето от Алансон така, както мидената черупка скрива в себе си драгоценната перла. Случва се, обаче, наистина чудо. Посмъртната публикация на тетрадките с нейни размисли, озаглавени „Историята на една душа” (1898), се превръща в световен бестселър. Името на Тереза от Лизио засиява, а книгата е преведена на тридесет и пет езика. Гробът на „малката Тереза” в Лизио става място за поклонение; молят се на „малката светица” още преди Църквата да я канонизира. По време на Първата световна война мнозина (без значение, французи или германци) търсят нейното застъпничество с надеждата тъкмо тя да спомогне за скорошния край на войната. През 1923 г. „Малката Тереза” е беатифицирана, две години по-късно канонизирана, а папа Пий XI я определя като „звездата на своя понтификат”.
Какво е обяснението, каква е тайната на това момиче от Нормандия, което, без солидно образование, нито натрупан жизнен опит, бе обявено от Йоан Павел II през 1997 г. за 33-ия Учител на Католическата църква, редом до св. Августин и папа Григорий Велики? Работата е там, че „малката Тереза”, за разлика от великите християнски учители от миналото, избира „малкия път”. По думите й, този „малък път” се състои в осъзнаването на личната дребнавост и нищожност. И най-важното: този път предполага мислено връщане към детството и пробуждане на детското у самите нас, защото казано е: „ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно” (Мат.18:3). Животът в „малкия път” е „живот в истина”. Затова и „малката Тереза”, с добросъвестността едва ли не на професионален историк, възкресява и най-малките детайли от битието си, без да крие своите слабости, както и всяка спънка по пътя на вярата си.
В дълбините на всекидневието си човекът може да долови „повея на вечността”, разкрила ни се още днес. „Всеки миг е вече вечност, пише в едно от писмата си Тереза от Лизио, вечността с нейната радост”. Ала земният живот на малката Тереза съвсем не е бил само низ от удоволствия и радости, особено през последните монашески години, когато туберкулозата и страданията налагат своя отпечатък над дните й. В което е и уникалността на тези „Последни разговори”– духовното завещание на Тереза от Лизио, записано от сестрите в Кармил – разговори, стремящи се да покажат как „страда, обича и умира една светица”. Стилът на „разговорите” е на места неравен, понякога твърде сантиментален – истинско предизвикателство пред преводачката Ирен Цибранска, с което тя се е справила наистина професионално.
Езикът, на който пише малката Тереза, е езикът от края на XIX в., ала духовното послание никога не се свежда единствено до изящната словесност. Става дума за страници, пропити не само от болка и страдание, но и от силата на Любовта. Какво друго е „малкият път” на човека, ако не опитът от изминатия жизнен път, опит за края, за страданията и болестта? Богословието на „малката Тереза” в този смисъл е „богословие на болестта”. „Смъртта не е фантом, ужасяващ призрак, както я представят по картините, пише тя, „смъртта е отделянето на душата от тялото, само това!” А какво тогава е болестта? Тя не е наказание за греховете, защото Бог не мъсти, а обича, бидейки самата Любов. Следователно, болестта е нашият „особен опит”, без значение искаме ли го или не; опит, който Бог съпреживява едновременно и заедно с нас.
„Последните разговори” на Тереза от Лизио са всъщност друг поглед към съвременната парадигма на здравето и болестта. Идеологиите на нацизма и комунизма набиваха на цели поколения в главите превратно цитираната максима на Ювенал за „здравото тяло и здравия дух”, изкарвайки болните и физически недъгавите едва ли не духовно непълноценни. Латинският оригинал обаче казва друго: „Orandum est, ut sit mens sana in corpore sana” (Да се молим за това в здравото тяло и духът да бъде здрав”). „Малкият път” на малката Тереза е тъкмо такава молитва, завършваща, въпреки страданията, с думите от сетния разговор: „О, Боже мой…Обичам Те”.