Сатирата – почти анфас

 

Здравка Евтимова. В гръб. Издателство Жанет 45, Пловдив, 2010
Преди сто години, създавайки своя Втори портрет на Алеко Константинов, д-р Кръстев написа за „великата културно-историческа роля на злото в живота на обществата”. Според него, Щастливеца щеше да си живее в „щастлива безизвестност”, ако не беше усетил върху себе си и своите близки „грозната ръка на общественото зло”. Днес, както изглежда, „щастливата безизвестност” се е превърнала в оксиморон, щастливи са само известните, но затова пък грозните страни на обществения живот са престанали да будят европейските ни творчески пориви. Въпреки някои опити от последните двадесет години (не се постигна нищо по-добро от Мисия Лондон и Английският съсед, а телевизионният сериал Столичани в повече е къде-къде по-забавен и остроумен), сатирата все така линее на план, чувствително по-заден от другите жанрове. Някак неусетно (включително неусетен от критиката) премина по книжните витрини и първият сатиричен роман на Здравка Евтимова В гръб. Неговата тематика напомня за ранните години на комедията и белетристичната сатира в следосвобожденската ни литература, особено за Вазовите службаши и службогонци, за бездънното блато на чиновническия свят в една държава, където парвенюта-служители и гладни политици се борят яростно за места на държавната трапеза. Чиновническа сатира може да бъде наречен и романът на Здравка Евтимова. Сюжетът се разгръща почти изцяло по коридорите на една художествена Комисия за регионално развитие и просперитет, героите имат ясно изразен и съзнателно търсен характер на образи-типове: Главният мениджър – Орела Баров, неговата заместничка Мелита Змеицата, вечната шефска любовница Нети Циците, примерните сътрудници Усмивката, Божата крава и Златната уста... И отново плътно, според традициите на българския литературен манталитет, съществува един герой в положителен план, в случая една героиня – най-обикновената, най-малко значителната, най-пренебрегваната и, разбира се, най-интелигентната; Пепеляшка на всяко колективно въображение. Тодорка заема впечатляващо модерната служба на преводач офис-мениджър, но всъщност е обикновена секретарка, момиче за всичко – от чистачка на петна по килима до авторка на блестящи есета за Вирджиния Улф и българската интеграция в Европейския съюз, когато трябва да се пише домашно упражнение на някое шефско дете. Перипетиите на чиновническия живот са описани с много хумор, с точни и тънки наблюдения от първа ръка, със сочен идиоматичен език. Проблемът на романа, обаче, е в прекалено дългото разтягане на сюжетната ситуация, зададена още в началото, в натрупването на еднообразни фабулни разклонения и повторителното напластяване на един и същи речеви модел. Първите двеста страници изморяват читателя със своето еднообразие, въпреки очевидните достойнства на сатиричния наратив. Промяната все пак идва, макар и късно, в последната четвърт на текста. Позициите на героите, а съответно и конфигурацията на техните отношения се променят главоломно. Тодора Герасимова-момиче за всичко неочаквано става търсен и важен човек – не, не заради нейните професионални или човешки качества, а защото всички започват да мислят, че тя е доносникът, който подмолно дърпа конците на лавината от промени. До онези последни страници, в които се появява самият господин Доносник – най-елегантният, най-блестящо изгладеният, най-добре избръснатият, винаги изрядният служител Алеко Кафеджиев със скайп име good.wisdom. Ако не беше структурният проблем на романа, ако сюжетните събития бях разположени по-равномерно, а фабулата беше успяла да удържи любопитството на читателя през цялото време, щяхме да имаме едно добро, може би дори най-доброто сатирично постижение на най-новата ни литература. Но пък Здравка Евтимова е писател, който ще продължи да пише, при това е сред онези не много на брой наши писатели, които работят с нещо, което не знам как да нарека иначе, освен „авторски хъс”.