Роман за българското Risorgimento

 
Милен Русков. „Възвишение”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2011
 
Най-сетне! Милен Русков написа роман с българска тема. И то какъв!
Третият му роман –„Възвишение”.
Още първата му книга, романа „Джобна енциклопедия на мистериите”, го открои като едно от най-значимите имена на най-новата българска литература. Не само ярък повествувателен талант, но и напълно зряло изграден писател, който, освен силна разказваческа дарба, притежава и богата културна ерудиция, творческа воля, съсредоточеност и абсолютна всеотдайност в писателската си работа.
И вторият му роман - „Захвърлен в природата”, бе с чуждестранна тема и герои, но и тук универсалната проблематика бе относима и за български проблеми. А майсторството на един писател се изявява независимо от темата. Димитър Димов не е по-малко добър романист в „Осъдени души”. Но не е случайно, че именно „Тютюн” го превърна в безспорен класик на националната литература. Както и неслучайно в рецензията си за втория роман на Милен Русков „Захвърлен в природата” го свързах с Димовия „Тютюн” – не само поради общата „тютюнева” тема.
Ако за един писател е достатъчно да се докаже като майстор и в чуждестранна тема, за една национална читателска аудитория е необходимо да открие своя автор и в националната проблематика.
„Възвишение” е точно такъв роман – един нов художествен поглед към националната революция, към тематика, в която Ботев, Вазов и Захарий Стоянов са създали своите шедьоври. Колкото и да мислим, че те са казали всичко, Милен Русков показва, че може да се каже не просто „още”, а и „повече”. Защото сътвореното след едно „минало” „бъдеще” обогатява смислово ретроспективно това „минало”. Но и „новото”, и смисловото богатство на новия роман на Русков не е само „българската тема” и герои, а сложният художествен синтез на родно и чуждо, на национално и универсално – българските проблеми са видени като универсални екзистенциални и исторически проблеми, в персонажните и събитийни конфигурации на „Възвишение” са заложени множество архетипни – митологични, исторически и литературни - образни инфраструктури.
Новият роман на Милен Русков проследява съдбата на един български националреволюционер в авантюрите му с четата на Димитър Общи преди и след обира в Арабаконак, който води до провала на вътрешната революционна организация. Романът представя разказ в първо лице единствено число, нещо като житейска изповед, вътрешен монолог и поток на съзнанието на главния герой Гичо.
„Сказовата” изповед на героя представя смесица от котленския му диалект, колоритен личен идиом и преплитане на архаични възрожденски езици, близки до този на кумира на героя – съгражданина му Г. С. Раковски. Първите страници представляват същински езиков шок за читателя със своя архаизъм, но усещането за странност бързо изчезва в увлекателното четиво, което заставя напълно да се потопиш в потока на разказа за перипетиите на героя и размислите му. Едновременното „вживяване” във и дистанция към разказа създават увлекателната авантюра на самото четене.
През 90-те години българската литература като че откри своята езиковост, но тогавашните литературни тенденции – въпреки словесната шумотевица – не отидоха отвъд бунта срещу изхабените езикови клишета и табута и пародирането им, деструктивната им мощ бе по-голяма от конструктивната.
„Възвишение” е голям, може би най-големият езиков експеримент в българската литература. Да се каже, че си служи с възрожденски език, обаче, ще е не само недостатъчно, но и неточно. Защото българското Възраждане няма един език, то е многогласно съжителство на множество езици и езикови норми – отломки от старобългарски, църковнославянски, рускославянски, православноцърковен и „илирийски”, смесици от църковнославянски и новобългарски, различни диалектно новобългарски, както и лични „книжовни” езици, като този на Раковски.
Езикът на Раковски се възприема като архаичен още по времето, за което разказва „Възвишение”, когато вече се очертават книжовните норми на новобългарския език. Но книжовният Вазов е вече архаичен за модерния Пенчо Славейков, Пенчо става архаичен за символистите, символистите - за авангардистите. Това е архаизация на книжовни и литературни стилове и норми.
Архаичността на езика във „Възвишение” не е от този тип, защото никога не е била книжовна или художествена норма. ЕлинПелиновата пародийна употреба на извънкнижовен език (шопския диалект ) като че блокира за дълго употребата на некнижовна реч за друга, освен хумористична и пародийна, употреба. Това разкрива опасност „Възвишение” да бъде четен само като хумористичен роман. Но творящият комични ефекти език на разказвача Гичо размишлява и върху съвсем некомични теми, разказва и дълбоко трагични епизоди, езикът невинаги звучи комично. И в може би най-комичния епизод (с инджинерина-френец) дори хуморът съвсем не е само езиков ефект.
Когато свързваме романовото време на „Възвишение” с българското Възраждане, ми се струва необходима една уговорка за самия термин Възраждане. Макар че представя точен превод на Rinascimento, Възраждането в България не е закъснял Ренесанс (от европейски тип), а типологически сходно с онова, което италианците наричат Risorgimento – борба за национално освобождение и обединение в една обща национална държава. Което ще рече, че българското Възраждане няма антропоценрично-хуманистичен, а има етноцентричен характер. Не индивидуалната човешка личност, а „отечеството” е мярка за всички неща. Не Петрарка, Микеланджело и Леонардо са образците на нашенските възрожденци, а Гарибалди. Героят на „Възвишение” Димитър Общи е бил гарибалдиец. Личностно-хуманистичните тенденции са, ако не липсващи, то поне силно подтиснати в българското национално Възраждане.
Но макар и да имат етноцентрично-общностен идеал, борците на българското Възраждане бавно и мъчително израстват до революционната саможертва в името на идеала, също както бавно думата „отечество” постепенно разширява обхвата си от обозначаване на „родно място” и „бащин дом” („Котел е мое отечество” ) до родина на отците на всички българи. В Речника на Найден Геров липсва и думата „революционер”, върху която размишляват героите на „Възвишение”, има я думата „хайдутин” – и то само в първото й значение на разбойник. Но не само Стоян Заимов е знаел това, знаели са го и Вазов, и Йовков. А и Раковски, и Левски, и Ботев не само са го знаели, но са го и практикували с „идейни” - и национални, и социални - мотивировки.
Най-важната художествена инвенция на творбата, според мен, е, че главният герой, разказвачът Гичо, е представен в персонажна двойка с другаря си Асенчо. Персонажните двойки са доста чести в литературата, в славянските литератури са импулсирани от Гогол, най-често като комичен персонаж, включително и в българската литература – дядо Либен и хаджи Генчо, Митрофан и Дормидолски... Милен Русков следва този персонажен модел, но го преобръща от хоризонтално комично равнопоставен във вертикално ценностно противопоставен, следвайки модела Санчо Панса – Дон Кихот (Гичо и Асенчо също имат своя Росинант - Дядо Юван), а от българската литература – много сложната опозиция Бай Ганю - Алеко. Въпреки че смисловото разделение между Гичо и Асенчо във „Възвишение” започва още в началото и трае по протежение на творбата, едва в края те се раздвояват напълно в противоположни посоки до ценностни полюси. В началото те са почти огледално симетрично сдвоени като двама санчопансовци или двама байганювци в хайдушките им скитни. Във финалните сцени Гичо вече се освобождава и извисява над байганювщината си, отделя се от тежкото си материално санчопансовско тяло, от „Асенчото” в себе си, за да извиси спасително душата си към небесата. Без раздялата от „Асенчото” в себе си „извисяването” на Гичо във финала на творбата като нравствена „метаноя”, като духовно преображение не би било така художествено ярко, както без контекста на Гичовото откриване на „нравствения закон” провалът на Асенчовия келепирджийски спасителен блян не би бил така смислово богат и поучителен като философия на българската история и народопсихологически манталитет.
Огромното смислово богатство на новия роман на Милен Русков е заложено още в полисемията на заглавието. В първото си и буквално значение „възвишение” значи част от земната повърхност, която се извисява немного над околната повърхност, невисока планина, хълм. В романа на Русков това е лобното място на героя, географски локализирано в ниските предпланини. Показателно е, че макар и героите на романа да сноват из Балкана, превърнал се в български символ на хайдушките подвизи и героична смърт, авторът е избрал за лобно място на героя си не традиционното високо баладично място на подвига, „там, на Балкана”, а по-скромна височина, сякаш за да покаже колко далеч са още българите от „висотите” на българската хайдушко-революционна митология, а всъщност по-близко до нейната реалност. Но в семантиката на романа на Русков „възвишение” значи и „възвисяване” – мъчителните опити на героя да се извиси над мрачната и жестока земна действителност, което в акта на смъртта му в края на романа се превръща и във „възнесение” като преход от земната към отвъдната, небесна действителност, от civitas terrenа към civitas dei.
Знам, че някои интерпретатори ще се изкушат да прочетат финалната „метаноя” на героя във „Възвишение” в християнско-религиозен дух, но „новото християнство” след краха на комунизма ми се струва твърде нелепа симулация-заместител на идеите и идеологията в един свят след „смъртта на Бога”, без трансцендентен просвет. И не защото самоубийството на Гичо в края на романа не е християнски жест, нито защото манастирският му отдих е епикурейско-езически, но не религиозно оцветен, а защото открива „нравствения закон” в себе си напълно самородно, без посредството на Бога.
Не мисля, че е нужна дистанция във времето, за да разчетем във „Възвишение” една нова класическа творба на българската литература. Но една творба се сътворява като „класика” не просто чрез съществуването си, а и чрез „отекването” в определена аудитория. Шекспировите творби са съществували, но няколко века са тънали в тъмнината на забвението, преди да бъдат прочетени и осъзнати като „класика”.
Въпреки или може би именно защото някои творби са попаднали в образователния канон, българите знаят заглавията им. Но е съмнително не само дали са ги разбрали, а дали са ги и прочели, след като дори и критиката не ги е прочела „докрай”. („Докрай”, впрочем, е неточно казано, защото класиката изисква не „краен”, а „безкраен” прочит, поне от гледна точка на нашите смъртни и крайни мерки.)
Възхищаваме се от „Изворът на Белоногата”, но четем в нея не нея, а „Балканджи Йово”. Прочели сме „Под игото” в най-добрия случай като „Пиянството на един народ”, но не и като „Пробуждане”. Преструваме се, че се отвращаваме от бай Ганю, но тайно, а и не само тайно, му се възхищаваме.
Българските провали са не само в „кривото” разбиране на западната цивилизация, но и в кривото разбиране на собствената ни история, култура и литература, а тези „криворазбирания” са взаимосвързани. Който не разбира „другото”, не разбира и себе си, който не разбира себе си, не разбира и другото.
Но да се върна към „Възвишение”, който неслучайно нареждам до класически български творби, и то не само онези, от които Милен Русков е черпил „материала” си. Неговият роман завършва не само с „извисяването” на главния герой до „моралния закон” в себе си, но и с „провала” на Асенчовия опит за „спасение”:
- Сичко съм уредил. Говорил съм лично с каймакамина... Ще ни пуснат, ще земем парите от Злостен и ще отворим някое предприятие, и ще си живейм наший си живот. Таз работа пропадва. Па и тез хора не струваха. Кой иска Дело, да си го прави. А ний ще си живеем наший си живот...
Този Асенчов „блян” се проваля, Асенчо е посечен от своите „покровители” още преди самоубийството на другаря си.
Този келепирджийски план за „спасение” – и като ляв, и като десен байганювски resentiment – се е провалял много пъти, но и се е възраждал много пъти отново и отново като единствен „държавен проект” на българските „политически елити” от асенчовци и байганювци. „Телесната долница” и келепирджийските земни идеали са постоянно регенерираната „база” на българската държавност, дотам се простира и теорията, и практиката на българската „държавност”.
Но държавата, както казва един философ, е „кораб, чиито котви са в небето”.
Искам да кажа, че от „политическа коректност” критиката сигурно ще похвали „Възвишение” за финалното „извисяване” на главния герой като „спасение” в Бога, но „асенчовския” „спасителен” блян ще си остане и идеал, и практическо ръководство за действие на доминиращите ментални нагласи на българските „елити” и „народ” – славейки своя Батак като собствено и затънали в своя батак като нарицателно име.
Ако „Възвишение” стане не само почетена, но и четена книга, в „асенчовска” България я чака рецептивната съдба на „Бай Ганю”. И това – да бъде неразбирана и извращавана - ще е най-високото й признание.