Горчиво и смешно

 

Етгар Керет. „Момичето на хладилника”. Превела Милена Варзоновцева. ИК „Жанет 45”. Цена 12 лева 
 
Пратиха ме да описвам войната, каза той, а аз ходех и питах хората какво сънуват, откакто е почнала, и дали се държат някак иначе с половинките си. Разпознаваме своите сънища, сепваме се от своите реплики – и разбираме, че сме във война.
Фоновото чувство на безсилие пред нищото, пред кървавия абсурд, който може да се разрази на всеки завой от живота ти, без карантинните мерки на вестникарските жанрове, пропива разказите на Керет и ги прави неумолимо съвременни. Далеч от плитката поколенческа „съвременност” на жаргона или предметите, това е съвременност, чиято основна отличителна черта е привикването към ужаса, одомашняването на злото. Като да гледаш новините по време на семейна вечеря – продължаваш да дъвчеш през потреса, мислейки мимоходом как би звучала новината за твоята смърт. И... се шегуваш.
Смехът не е обратното на тъгата, каза Керет на представянето на книгата си „Момичето на хладилника”. Смехът е начин да запазиш достойнство. Когато можеш да промениш нещо, променяш го, добави. Когато не можеш, опитваш се да се шегуваш със себе си. Разказите му са безумно смешни, но това е остроумие, запазило корените на думата в остротата и в ума. В тях няма олекотяване, загуба на човешката мярка, жесток смях. Това също не е никак „поколенческо”. Всъщност, в един от разказите прозира ужасът, че следващото поколение читатели могат да видят само смешката, да изпитат задоволство от кръвта, от способността да причиняваш зло. Като децата от рождения ден, на който изуменият фокусник вади от шапката си отрязана заешка глава и, покъртен, решава да загърби професията си, а те искат още и още. Че не насилието, а непоносимостта към него може да се окаже частен случай – било във времето, някаква пост-просвещенска приумица, - било в географски смисъл. Инак в самото непредвидимо насилие така, както го описва Керет, няма никакъв „местен колорит”, нищо типично само за Израел. Всъщност, авторът явно смята разказите си за по-специфични, отколкото се оказват, доколкото ги е мислил като алегория на неща, случващи се около него – постоянното напрежение между израелци и палестинци, способността за насилие у иначе кротки и обикновени хора, постоянната възможност за терористично нападение близо до теб. Затова и непрекъснато се съмнява доколко даден разказ има смисъл извън Израел, непрекъснато предупреждава, че това е непреводимо, онова съдържа една твърде характерна чувствителност... и, за жалост, непрекъснато бива опровергаван. Дори поискали да сложат един от разказите му в арабска читанка – обаждайки се, все пак, да попитат може ли да сменят прасето-касичка с овца. Не може.
Казват, че антидепресантите потискат не само тъгата, а и всички емоции. Вероятно така се случва и когато сам избереш да притъпиш сетивото си, да ампутираш някаква част от своята чувствителност. Прозак на прозата – през него пробиват само дестилираните емоции на мелодрамата, а вкусът им все повече опротивява. В този смисъл ведрината и болката в разказите на Керет са едно и също нещо, производни на способността да чувстваш, тъй както в хладно утро хем мръзнеш, хем резливият въздух отново прави живота ти осезаем. Това качество на разказите се възприема като хумор, но всъщност не е – в тях няма шегички в буквалния смисъл на думата, само упорита жизненост. Донякъде, като да четеш Вонегът или Хелър, преди да са станали популярни, преди да са сведени до цитати и лафчета от многобройните си почитатели. Възможно ли е това да се случи и с Керет? Не знам, може би – преводът на Милена Варзоновцева е толкова пластичен, че на човек му се приисква да си отчопли ефектна фраза. Прочетете разказите, моля, преди това да се е случило.