Жабетата на соцреализма

 
 
Пламен Дойнов. „Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ“. Изд. „Сиела”, Институт за изследване на близкото минало. С., 2011
 
Във вълната на осмисляне на близкото минало час по час се появяват важни монографии, всяка от които представя нови ракурси към периода на социализма. Поредната книга на Института за изследване на близкото минало е „Българският соцреализъм. 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ” от Пламен Дойнов. Тя осмисля литературния живот в България през призмата на социалната организация на социалистическата държава. Соцреализмът е „окото”, чрез което се гледа към литературата, литературния бит и биографиите на емблематични автори, към праговите години на трансформации, към канона и отклоненията. Нормата и кризата са обтекаемите полюси, между които се разполага същността на изследването. Нормата е насилствената задължителност на естетиката, която цели 50 години измъчва, задължава и преследва литературите на соцдържавите. Кризата е полето на отклоненията, съмненията и несъгласията, на двузначността на толкова много неща през социализма, които никога не ще се етикетират само с „лошо” или „добро”.
Не ще и дума, че подобно изследване ще лежи върху фундаментален документален материал и огромна събирателска дейност: публикации в медиите, конгреси и пленуми, мемоари, анкети и интервюта, архиви на Държавна сигурност, исторически сюжети около Унгарското въстание от 1956 г., около Чешките събития през 1968 г. и българското измъкване от тоталитарната държава през 1989 г... - целият този реквизит на социалистическото време е привлечен като плодородна почва на една атмосфера, подхранвала изкуството „по поръчка”. Ето това е патосът на монографията – тя иска да види насилието, предзададените норми на философията и идеологията, вездесъщата роля на институциите, застанали като страж пред прага на изкуството, мъките на правоверните писатели, построили битието си върху удобния уют на закрилящата власт на държавата, хитростите на талантливите хора, които, изхождайки от кризите в собствените си души, се мъчат да хармонизират исканията си с държавата, но всъщност водят до кризите на държавата и тоталитарния й дух. На базата на документи, повествованието тежко, но настойчиво води до края на лабиринта, до просветлението и до опита да се набележат алтернативи на насилието.
За хората, които не са живели социализма, книгата на Пламен Дойнов би могла да бъде мрачна щриха към мрачно време. За онези, които времето е определило да дадат своето творчество през този режим, монографията би могла да изглежда несправедлива. Защото нищо, никога и никъде не може да заглуши светлината и дарбата, винаги изигравали насилието, оковите на нормите, ограниченията и страховете. Всъщност, Дойнов не си поставя нито морална, нито естетическа задача. Негова цел е по-скоро да представи социологическата мрежа на едно време, което продължава да „облъчва” и неговият дъх може както да зарази, така и да не ни зарази. „Заразата” е сюжетът, около който обраства времето – и в този смисъл литературата не е девствено заченат текст, тя е широка конюнктура, в която грехът може да даде прекрасни плодове, но по-често заиграването с властта ражда сиви деца. Така че този, който очаква да види в книгата големите достижения на българската литература от средата на ХХ век до края му, не ще бъде удовлетворен: това е книга за падението, за човешките и творчески слабости, за това как историята може да насили човешкия дух, книга за големите избори и големите манипулации. Книга за нечистите полета, а не за светите пространства по време на социализма. Жестовете на съпротива се гледат не като родили се текстове, а като ерозия на тоталитарното общество, като път към края му. Неслучайно монографията започва с документи, които представят социализма като постигнат абсолют, а финалът й визира разрухата и опустошените илюзии.
Социалистическият реализъм съвсем доскоро се движеше като съдържание и анализ от романтичната въздушност до гротескните подмятания за липсата му. Наскоро излязоха изследвания – от Яни Милчаков "Българска стихотворна култура" (2006); сборникът „Социалистическият реализъм: нови изследвания” (съставен също от Пламен Дойнов през 2009 г.), които дават отговор що е то „социалистически реализъм”, но той е съсредоточен върху определени детайли, представляващи несъмнено подстъп към мащабното авторско изследване на Дойнов.
Дойновият „Българският соцреализъм. 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ” е огромна визия на тази предзададена, дошла по вторичен път естетика, която манифестно задава правилата и не се ражда от художествени текстове, а ражда художествени текстове. Както пояснява още в началото авторът, социалистическият реализъм се натрапва на соцдържавите от тоталитарната съветска държава, той е културно-идеологически проект, целящ „унифицирането на различните художествени течения в единна естетическа доктрина и концентрацията на всички „признати” автори на художествени произведения в един творчески съюз. Появата на словосъчетанието социалистически реализъм и неговото налагане се случват под пряката диктовка на дискурса на властта”. Оттук повествованието няма как да не следи пътешествието на властта през времето. Властта, която стъпка по стъпка, документ по документ „заковава” своята измислена естетика и я търси във всяка страница на авторите. Всички знаем, че социалистическият реализъм е нормативна естетика, но цялата книга на Дойнов всъщност пита: колко, как, докъде се спазват границите на канона, може ли езикът на властта да удържи себе си, пробива ли историята морала, емоциите и убежденията на хората, орисани да живеят себе си в тези години? Верен ли е на себе си соцреализмът, верни ли са му авторите, верни ли са му институциите, историята, партията? Силов ли е соцреализмът или се оказва слаб именно заради насилието, което съдържа в себе си?
Възловите години – 1956, 1968, 1989 – са база на повествованието, защото те са гледани като прагове на историята, които, прескочени чрез страдание и жертви, подчертават все по-дебело алтернативите, изборите, мимикриите и накрая откровените откази от нормативната естетика на тоталитарната държава. Започнал като вездесъщ, соцреализмът свършва като сапунен балон, спукан от омразата и презрението на хората. Само че Пламен Дойнов съвсем не се спира само до лековатия израз „Такова нещо като соцреализъм няма”. Обратното, има соцреализъм и той е гарантиран с документи и реални форуми на властта, със занаятчийски текстове, стараещи се да не прекрачват необходимите граници на тема, емоция, риторика и... извод за живота и човека. Езикът на властта, поискал да обсеби дори изкуството, именно в праговите моменти на историческите еволюции пожелава да се реформира отвътре, да охлаби граничните си изисквания и да се синхронизира с ритъма на истинския живот, за да може да удържи позиция. „Високопартийните” произведения стават все по-човешки „пробити”, и тогава соцреализмът започва да се нагажда към художествените текстове, да ги обявява за „свои”, докато стигне до глуповатата теза, че щом нещо е написано по време на социализма, то няма как да не е соцреалистично. „Умерената антидогматична критика от позицията на неосъществения комунистически идеал” година след година нараства до радикални жестове и биографии, до еманципирани творци и произведения, които, обаче, не са тема на това изследване. Защото то се занимава с нормата и нейните кризи до самия й финал, а не с отклоненията.
Нов човек, нов живот, нов език – това са утопиите на соцреализма, който има повече теоретичен и историко-документален, отколкото художествено-приложим образ. Защото, оказва се, даже и апликациите не се произвеждат кой знае колко от „високопартийните автори”. Случаят „Пеньо Пенев”, например, е точно такова напрежение между естественото и изкуственото в соц-а. Както подчертава Дойнов: „Във форматираната според доктрината на соцреализма одържавена литературна среда поведението на Пеньо Пенев напомня по странен начин стратегиите на професионален поет – крайно несвоевременни и парадоксални за средата на 50-те години в НРБ. В такава среда и при такъв статус няма как да бъдат съчетани въпросът за творческата свобода и практиката на писането по поръчка. И Пеньо Пенев не успява да разреши това същностно противоречие въпреки амбицията, с която се заема да се утвърди сред водещите млади български поети.” Това напрежение ден след ден ражда драми, които са не по-малко прагови от историческите години на мегасъбитията. Самоубийството на Пеньо Пенев е обяснявано като „причинено от депресия, стимулирана от алкохол и лоши влияния”, от „атмосферата на култа към личността”. Още в самото си начало „схемата” на соцреализма започва да се чупи. Но не от реформаторските усилия да се „подобри” соцреализма, а от напъните на самия живот. Естественото пробива утопията, пазена от танкове, пленуми, партийни секретари; утопия, в името на която са произведени толкова много документи и форуми. Чудесен е, прочее, примерът на Дойнов с Людмила Живкова и нейния кръг от приближени хора на изкуството и науката, които в зоната на тайната публичност упражняват „практиките на свобода на словото и мисълта”, но тези практики са непозволени за не-елита, т.е., вън от дворцовия кръг на Живкова. Утопия, илюзия и... драми, много драми на несъгласието, на невписването, на продажбата на таланти, на осъзнаване на голата истина бележат краткия път на соцреализма. Да тичаш след неговата сянка означава „що ги ручахме жабетата” и в тази шопска фраза се побират и желанието да си „нов” и актуален, и отчаянието, с което гледаш бягането към разбулването на лъжата.
Финалът на Дойновата книга е доста отворен. Той по-скоро пита дали времето е амбивалентно (с всичките си остри противоречия) или предлага два канона: на правоверната естетика и на отклоненията. Едно е сигурно: социалистически реализъм е имало и доста хора са търчали подир сянката му. Но социалистическият реализъм не се е родил от естествеността на нещата, живота, човешката душа. Той е плод на внезапно наложено общество, макар и то дълго да е било подготвяно от левите идеологии, завладели Европа от самото начало на ХХ век. Но самите ни леви интелектуалци не така са си представяли реализацията на своята утопична идея за човещина и справедливост. И тук Дойнов неслучайно дава пример с романа на Емилиян Станев „Иван Кондарев”, където левите идеологии съвсем не са патос и химни. Един пример в сърцето на правоверните 50-те години от ХХ век, преобръщащ илюзиите, детрониращ фетишите, изобличаващ желанието за власт и чистотата на идеала като жесток цинизъм. И друго е сигурно: няма период в човешката история, който да е само мрачен или само светъл. В този смисъл, костеливият скелет на соцреализма е дублиран от прекрасните художествени образци на много автори в българската литература, над които пленумите, доктрините, заръките и изобличенията нямат власт. Но точно в това е незавършеният финал на книгата, който отваря вратите към разнообразието на една национална литература, за която соцпериодът твърдеше, че е само светла, а краят на ХХ век партизански етикетираше като мрачен. Книгата на Пламен Дойнов дава път именно към пъстрата картина на човешката мисъл, на човешките характери. Започнала социологически, тя завършва екзистенциално-философски.