Ходене по буквите

 

Сергей Довлатов. „Компромисът. Куфарът”. Превод от руски Любов Кронева. ИК „Сиела”, С., 2011, цена 13 лева
12-те кратки разказа на „Компромисът” са показно по достойнство – всяка творба започва с журналистическа публикация на Довлатов в „Съветска Естония” или „Вечерен Талин”, а продължението на текста са обстоятелствата на написването й. Медията неизбежно укрива от онтологическия факт, фабрикувайки „реалност”, но в случая политическата цензура придава на „дописките” от застоя свръххудожественост, докато същинските разкази зазвучават като хиперреализъм. „Компромисът” припомня евангелското "Каквото сте казали на ухо в скривалищата, то ще бъде разгласено от покривите." А покривът тук е гениалната проза на Довлатов. (Прочее, един от афоризмите му гласи: „Когато пиша за вестник, почеркът ми се изменя”.)
 
Михайло Пантич. „Ловец на разкази”. Есета. Преведе от сръбски Жела Георгиева. Издателство „Стигмати”, С., 2011, цена 10 лева
Михайло Пантич е автор на разкази, есета, студии и рецензии. Проф. Пантич преподава и българска литература в Белградския университет. Увлекателните четива в „Ловец за разкази” съблазняват да сменим всички сръбски имена на автори и заглавия с български, за да се убедим, че неговите хапливи и тревожни наблюдения са валидни и за нашата ситуация. Сигурен съм, че това се отнася и ако белградският читател смени цитирания Алек Попов с това на сръбски колега. Пантич, разбира се, споменава и Светлозар Игов, според когото сръбската и българската литература са близки, но непознати: на места в чудесните му есета възкликвах: „Я, и Георги Господинов би се подписал под твърдението „Всички мои разкази са автобиографични, но нямат никаква връзка с мен.” И като „подслушвач на разкази” казва: „Когато писателят говори за трудностите, той допуска двойна грешка: Първо, превръща се в стринка, която хленчи колко хубаво е измила прозорците, но никой не й плаща за това. Второ, без да е овластен от никого, писателят си присвоява статута на Бога. (И Бог се е трудил, докато е създавал света. И никой не му е платил за това. И никой не му е платил за това.) Стринка и Бог! Пиша и не очаквам нищо.”
 
Емануил А. Видински. „Par Avion”. ИК “Жанет 45”, Пд, 2011, цена 6 лева
Авторът, познат с музикални рецензии на читателите на „Култура”, потегля по по-стръмния, според мен, път: от сборника разкази „Картографии на бягството” (2005), през романа „Места за дишане” (2008) към поезията. Всъщност, един млад мъж привиква със скръбта. Учи се да приема самотата в любовта, да понася убягващото си в този свят място. Да изпраща другите, а и себе си на летището на смъртта. Учи се да долавя нежните и хладни предвестия на това, което ще избързам и ще назова мъдрост. Но сега то е безстрашна поезия. Усещам вдъхновяващо сродство на „Par Avion” със самоукото и наивно изкуство на раздялата с близките, но младият Видински е много по-кротък и акварелен в отказа си да приеме края, „защото лошите стихотворения/ са част от тебе/ както самотата/ е част от любовта. (…) Защото въздухът винаги е друг. Но гърдите винаги са твои”.