Изкуството на онова време

 

„Музей на социалистическото изкуство” в София
 
В този текст няма да коментирам в детайл експозицията в така наречения „Музей на социалистическото изкуство”. Това прави Светлана Куюмджиева в статията си „Музей на какво?”, публикувана в бр. 32/ 2011 на в. „Култура” и в Blistermagazine.com. В сегашния си вид музеят изисква обширен анализ по-скоро от изкуствоведи, историци и политолози, а може би и от социолози и психолози.
Тук искам да се спра по-подробно на единствения текст в този „музей”, който, според мен, е показателен за цялото начинание, наречено „Музей на социалистическото изкуство”.
Още в първото изречение: „В Музея на социалистическото изкуство място намират портрети и скулптури на бившите първи, както и петолъчката от Партийния дом.”, се набива на очи небрежният стил, в който е издържан този текст. Например, „портрети” и „скулптури” - първото е жанр, а второто - една от медиите в изкуството. Тази, на пръв поглед, повърхностна небрежност всъщност е позиция и води до размиване на понятията на всички нива в този „музей” и липсата на ясна дефиниция. Тази небрежност, която стои в основата на цялостното разбиране на отговорните за същността на тази институция, я превръща във фарс.
В това първо изречение се говори за „портрети и скулптури на бившите първи”. Бившите първи какво? Спортисти ли, художници ли, политици ли, вождове ли, диктатори ли, престъпници ли? Авторите на текста не конкретизират и ни оставят сами с нашата фантазия.
Второто изречение: „Сред най-хубавите неща... безспорно е „Трета класа” на Иван Фунев, тя се намира точно до надписа „Музей на социалистическото изкуство”.”
Произведенията, творбите или експонатите в този „музей” за представящите го явно са неща. Но сега се появява и големият въпрос: защо сред най-хубавите неща тук е избрана точно „Трета класа” на Иван Фунев, която е създадена през 1935 година? Да, вярно е, че този релеф представя явно бедни хора, подали главите си през прозореца на препълнен вагон от трета класа. Но социалната критика не е ли една от темите, с които най-късно през XIX век художници като Коро и Миле съзнателно започват да работят и която се развива заедно с реализма в изкуството? И не е ли социалната критика характерна за свободните общества и по-скоро нежелана в несвободните? Но тук всичко е възможно, след като дори и периодът, за който се отнася тази сбирка, не е ясно дефиниран: в края на текста се говори за „времето преди десети ноември”. (Дори годината не е спомената.)
Трето изречение: „Петметрова скулптура на Георги Димитров, тежаща няколко тона, е била пренесена от Сопот. Тя, за разлика от много други, е успяла да остане здрава.”
С какво искат да ни впечатлят тук авторите? С постижението на твореца, създал толкова голяма и тежка скулптура ли (питам се дали тя не е по-скоро паметник), или с транспортното постижение на „музея”, успял да я пренесе, без да я счупи? Или става въпрос за повреждане на такъв вид „скулптури” по времето на някакви политически събития, но кога и защо? Или просто се хвали загрижеността на онези, които са я стопанисвали до нейното възкръсване в целият й блясък в този „музей”? И тук авторите отново ни оставят сами с нашата фантазия. Но толкова за абсурдната информация, която ни предлага тази част от текста.
По-нататък в текста се използват епитети, като „сред интересните експонати”, „христоматийни творби”, „един от шедьоврите”. Да, експонатите са и интересни, но никой и никъде не ни показва с какво и защо. Същото се отнася и за другите епитети в този псевдоинформативен текст, а всички те, взети заедно, неизбежно напомнят приповдигнатата реторика от времето, за което този „музей”, според наименованието си, претендира да се отнася.
Следващият пасаж: „В галерията на музея са изложени христоматийни творби от онова време...”.
Това е първото място, където се споменава за изкуството от кой период на нашата история се отнася този „музей”. А именно за онова време. И тук може би е най-основният проблем на този „музей”, а и не само на него!
Предпоследното изречение: „В музея се продават и сувенири от времето на социализма – тениски, чаши и други предмети с ликовете на социалистическите лидери”.
Размиването на понятията тук става пълно. „Онова време” сега е дефинирано като „времето на социализма”, но това не е ли в противоречие с „Трета класа” на Иван Фунев от 1935 година и множество други експонати, създадени преди 1944 година. Или „времето на социализма” се отнася само за сувенирите, а за експонатите важи „онова време”? И за какви „социалистически лидери”става въпрос, нали всичките те бяха членове на Българската комунистическа партия! А „лидери” нека се коментира от някой политолог или езиковед.
Информирам се как специализираната по българска история институция – Националният исторически музей - нарича „онова време” и „социалистическите лидери”. И установявам, че те там пък изобщо не съществуват! Българската история, според този музей, свършва през 1946 година. Мисля, че всеки коментар на този факт е излишен.
Че „Музеят на социалистическото изкуство” не е никакъв музей, дори не е и изложба, а без никакъв замисъл и систематика събрани и показани картини, скулптури и паметници, издигнати на пиедестал, е логичната последица от факта, че явно никой от онези, които са го инициирали, не е в състояние нито да дефинира периода от нашата история, за който той се отнася, нито да намери адекватен израз за „бившите първи”. А за някакъв анализ на изкуството въобще да не говорим.
Само един от скандалите: във видеозалата са показани манифестациите от „времето преди десети ноември”, без никакво обяснение какво изобщо е това, да не говорим, че отговорните за този фарс ни дължат и обяснението какво общо имат манифестациите с изкуството.
Изумителното за мен е не само видяното в самия „музей”, но и липсата на по-широка обществена дискусия по повод неговото откриване в сегашния му вид. Докато може би единственият адекватен коментар на културно-историческото ни наследство, състоял се в широкото обществено пространство - осъмналият с комикс-фигури паметник на съветската армия - предизвика такава дискусия, то официалната държавна интерпретация на това наследство остава почти не коментирана в по-широките слоеве на обществото.
Но какъв би могъл да бъде един такъв музей? След като е разяснил кое е онова време, музеят би могъл да се заеме с ролята на изкуството в тази политическа система, в този исторически период. Какви са неговите задачи, какво изкуство е било необходимо на тази система. Оттук идва и въпросът дали говорим за едно свободно изкуство, което реагира на обществените процеси по специфичен за себе си начин и развива свой собствен език, или говорим за едно несвободно изкуство, служещо на една политическа система, иначе казано - пропагандно изкуство. Ако говорим за второто, то би трябвало да се анализират неговият стил и развитие през различните етапи на този период. Ако говорим за свободно изкуство, би било интересно да се види доколко то е абсолютно свободно и не е ли по-скоро по-свободно в сравнение с явно пропагандното, да се проследят и анализират неговите форми. В този контекст би било интересно и сравнението с други европейски социалистически държави. (Само че там истински свободното изкуство от онова време не се нарича социалистическо, а, например, концептуало изкуство или пърформанс и можеше да се види през ноември 2011 в изложбата „Контакт София” в СГХГ, курирана от Мария Василева и Валтер Зайдл). Важно би било също да се проследи дали има ясна граница между тези две категории, разбира се, ако те изобщо съществуват.
Една от задачите на всеки музей е научното изследване. Тук би трябвало с времето да се изследва и покаже цялата система с нейните структури и условия, при които творецът е съществувал като професионален художник. Това неизбежно би довело до анализ на историята и ролята на СБХ. Кога и защо е създаден, как е функционирал, кои са били личностите, които са имали власт, какво е означавала тази власт за другите художници, как е била организирана връзката с държавния апарат, имало ли е връзки с държавна сигурност и как са изглеждали те, а също и как изобщо художникът е просъществувал в ония времена: откупки, поръчки, привилегии...? Имало ли е авангардисти, дисиденти? Какво е станало с тях?
И когато тези въпроси се изяснят, тогава би се отворил и пътят към един истински Музей на съвременното изкуство, където хората, които не са свързани с тази система и от двайсет години работят за изграждането на това изкуство в България, биха направили такъв музей, който да заслужи името си. Защото в момента част от скулптурите пред двата музея биха могли да бъдат разменени и никой не би забелязал тази манипулация.
И така това, което сега се нарича „Музей на социалистическото изкуство”, би могло да намери своето име и да стане едно място, където тези, които са живели в онова време, да могат по-добре да разберат в каква система са живели и механизмите, с които тя е работила, а тези, които са по-млади, да се запознаят с един аспект от най-новата си история и да се запитат в какво общество искат да живеят. Защото и купуването, и продаването на гласове са само един симптом за липсата на каквото и да е съзнание за това какво е демокрацията. И ако обществото иска да изгради една истинска демократична система, то ще трябва, колкото и да е болезнено за някои, да се запознае със системата, която отхвърля, и да я назове.