Град. Междинни полета

Борис Минков. „Град. Междинни полета”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2011, цена 15 лева

 
По стъпките на Града
 
Появата на изследване върху градското възприятие в среда, която навично обвързва литературата, а и останалите изкуства, по предположение най-вече със селото, е повод за радост. „Град. Междинни полета” на Борис Минков е измежду малобройните интелектуални начинания в България, които обнадеждаващо свидетелстват за смяна в парадигмата.
Макар и написана от литературовед, книгата не тръгва по рутинния, добре утъпкан път, който предлага като обект на изследване литературните тематизации на града. Напротив, тематичният подход е демонстративно отхвърлен, за да бъде градът рационализиран като специфичен феномен, който опосредства, но и свързва човека с външния спрямо него свят, като територия на специфично присъствие, в което се активизират иначе немислими процедури на социализация и се разгръща апорийната съотносимост между себепредставяне и себеразбиране.
Като привилегирована тема в съвременната хуманитаристика, градът е надеждно проучен. Затова всеки пореден опит в системно разработеното проблемно поле по неизбежност се оказва както щастливо обезпечен с качествени теоретични постановки, така и обременен с трудно обозрима книжнина. Фигурата на пишещия за града, съответно, се представя като непреодолимо разколебана между заразително ведрото, безцелно и безкористно обхождане на всевъзможни градски маршрути, което е основната идентификационна характеристика на фланьора, и отруденото, огънато под непосилен товар пристъпяне на колпортера, понесъл на врата си гигантска библиотека, предпочетената част от която, подбрана с нескрит мазохизъм, усложнява допълнително и без това незавидното му положение с фанатичната си тежкословесност.
Борис Минков е съумял да освободи обхода си по избраните маршрути на градското пространство от прангите на смазващия теоретичен свод и въпреки че полага фундамента на изследването си върху респектиращо голям брой източници, същевременно успява някак да неглижира ангажимента към зададения от тях усложнен мисловен идиом, за да предложи собствения си (както го определя самият той) опит върху градското възприятие, в който, редом с незаобиколими понятийни матрици, изведени от трудовете на Валтер Бенямин и Адорно, Ролан Барт, Георг Зимел или Хайнц Брюгеман, въвежда и свой оригинален, еманципиран от предходниците ракурс към богат спектър от явления. В изследователския му репертоар, редом с онаследени от наличната книжнина привилегировани топоси или артефакти, вече по волята на лични предпочитания и натрупвания, е привлечен и разнообразен нов материал, който не е бил подлаган по-рано на подобни анализационни процедури. В резултат се е формирала една от най-симпатичните особености на книгата - изоморфията между структурата на проучваните обекти и дискурсивното изложение на изследването. В придвижването си между разнообразните проблеми, които последователно привличат, за да фокусират вниманието му, авторът напомня привидно нехайната и безпосочна разходка на размишляващ и самонаблюдаващ се субект, който с ловък поглед и изтънчен слух, способни да разпознаят гримасите и гласовете на града, обхожда онези места, в които открива най-мощните генератори на урбанистичното.
При все че избраната проблематика изкушава за една по-скоро абстрактно теоретична трактовка, „Град. Междинни полета” се представя и като преглед на любими или предпочетени заглавия, било от литературата (с впечатляващия хронологичен обхват от XVIII век до настоящия момент), било на емблематични филми, както и на продуктите на всевъзможни и разноредни естетически практики, представителни за съвременността. В тази пъстра панорама централно място е отредено все пак на литературата и киното, а вече в собствените им параметри, като специално привилегирован, ценностно маркиран фокус се очертават 20-те и 30-те години на миналото столетие. Редом със знакови заглавия на европейската литература присъстват и осезателен брой български писатели и произведения, за да оформят една персонално физиономична библиотека, комплектувана както в съответствие със собствената аргументационна логика на изследването, така и по принципи, не докрай поддаващи се на идентификация. Отново в изоморфия на градското пространство, където публичната представеност е непрестанно подривана от зони на прикритост и задкулисие, и по отношение селекцията на илюстриращи текстове книгата на Борис Минков се раздвоява между яснота и енигматичност, между нагледност и недостъпност, между удовлетворени очаквания и изненада. Така, редом с артефакти, които принадлежат към информационната банка, задължителна за средностатистически компетентния професионалист, като обект на наблюдение са привлечени и такива, чиято непопулярност може да постави на изпитание дори и специализирани читатели, освен ако случайно не споделят напълно личните естетически предпочитания на автора. Множеството примери, изискващи разностранна компетентност, поощряват четене по-скоро в режима на периодични прекъсвания и отклонения за набавяне на необходимата информация (към него подканя, всъщност, и включеното в книгата „депо следи”, предоставено като „бърза помощ”). Съществува, разбира се, и друга спасителна възможност – читателят просто да се довери на Борис Минков и да следва стъпките му.
Самото четене на книгата наподобява скитане из градските улици. Теоретичната плътност на текста приканва към дисциплинираното му постъпателно овладяване, но пък изкушава и за други, различни прочити. Една от тези възможни версии е през предметния показалец на книгата (впрочем, добре е да се отбележи високата редакторска култура на  изданието, важен компонент от която са и двата показалеца). Всеки прочит, насочван от индивидуалния избор измежду наличностите, представени в предметния показалец, е уникален. Той не съвпада дори и при един и същи читател, който веднъж ще бъде привлечен от витрините, пасажите и метрото като есенциални метонимии за градското, други път - от носталгично припомнения детски копнеж по лунапарка или зоологическата картина, или пък от магията на въртящата се врата; ще варира в зависимост от това дали ще го примами тръпчивата привлекателност на кабарето, или пък неустоимата, присъща на всичко долнопробно, магнетичност на панаира; понякога ще го притегли предразполагащата достъпност на естрадата и вариетето, но е възможно да се окаже прехласнат по плашещата онтология на моргата или гробището, или провокиран от проблематичния ценностен статус на казината.
Ще се усетят и липси поради различия в индивидуалния усет за град. Лично аз особено интимно усещам отсъствието на кафенето, защото го разбирам като основополагащ компонент не просто на градското, но и на модерната социализация. Ако литературата на XVIII век е уместно представена в книгата чрез творби на Льосаж и Фийлдинг с оглед интерпретациите на видимостта в тях като важен аспект от преживяването на града, изненадващо е защо е пропуснат друг, толкова симптоматичен за века на Просвещението, текст като „Племенникът на Рамо” - блестящият диалог, съдържащ вероятно най-ефикасната самокритика на просвещенския рационализъм, сцена на чието разиграване е известно парижко кафене. В предложената панорама ми липсва и операта. Вероятно е причината да са лични пристрастия, но вярвам, че осезавам отсъствието й най-вече заради мощния й сюжетопораждащ потенциал. Убеждавал ни е в запомнящи се романови сцени. Бил е прихващан, обаче, и от киното заради омагьосващата фотогеничност на сложно структурираното оперно пространство; но също – изненадващо, а и поради съвършено различна логика – и от съвременния мюзикъл...
Но това е вече заявка за друга книга. Както Борис Минков убедително ни показва, говоренето за града безотказно поражда съответното следващо говорене, в което ще бъдат незаобиколими процедурите на (себе)представяне и сравнение. Затова е редно да се върнем в калейдоскопичното пространство на неговата книга, като не забравим да поканим и свои приятели, за да ни придружат в някоя от предложените променади - както е присъщо на градските хора. 
Клео Протохристова
 
Комуникативният монструм
 
Съгласих се веднага да представя книгата на Борис Минков и я прочетох с внимание. Това е богата и същевременно сложна книга, написана с мощен усет за събития с времева дистанция спрямо нас – в крайна сметка, нейният център е градът от 20-те и 30-те години, градът от епохата на модернизма – Берлин, Париж, Лондон. Накратко: книгата анализира, но и разказва как градът се бил превърнал в комуникативен монструм.
Книгата има сложна арматура. Изградена е от топологически фрагменти, които съседстват, както тухлите в сградата или улиците в квартала, или звездите в съзвездието – завършва със или пък затихва в серия от преразкази на филми и романи, използвани като аргументационна база в разгръщането на аналитичната част. В собственото й изграждане има нещо може би романоидно; художествен момент, който на премиерата си Борис разкри чрез идеята книгата да има продължение: върху теоретичния опит за града да се наснове чисто художествен опит. И може би това ще е опитът на Борис с Берлин, където работи в момента. Затова трудностите за представянето на аналитична книга пред фестивалната публика на „Аполония” се разрешиха много благородно - чрез четенето от страна на Борис на пасажи от бъдещия роман. Нямаше теоретична суховатост, която да натежи.
Ние говорихме основно около една централна фигура, която книгата посреща през много теоретични ъгли и показва в различно историческо осветление и континуация – и това е фигурата на фланьора. Задавайки въпроси около социалната и културната, и културно-историческата същност на тази фигура, забравих да спомена, че, всъщност, ние срещаме думата фланьор с френското й написание още в Дневниците на Контантин Иречек – и в българския им превод тя е изписана на френски, а българският преводач е дал като неин превод „хаймана”. И точно като хаймана аз взех своята възможност да се доближа към теоретическата канава на книгата и към нейните основно немски позовавания. И какво открих? Открих, че Бенямин е най-често цитираният автор и то с идеите му за фланьора, разгърнати основно в т. нар. Аркадийски проект – последна и недовършена работа за парижките пасажи от XIX век. Така се доближих.
Борис е един от най-добрите представители на своето поколение. При него преходът между теоретическа визия и художествено мислене и писане е по-лесен, дистанцията между тях е по-скъсена. Като критик той е много автономен: възгледите му са ясни, слизащи в дълбочина, много добре аргументирани – и в същото време могат да бъдат определени като негов собствен критически идиолект. Има творци, които харесва – и пише за тях. Има творци, които неглижира. Така че той има собствена призма в критическото правене, която лесно пренася в художественото си творчество.
Пътят му към тази книга е още от дипломната му работа за Георги Стаматов – един от първите изявено градски писатели. И ето, като тръгнете от Стаматов, стигате до чудесната книга за Града. Това е единство на път и смисъл, което Борис, сигурно не без елемент и на случайност, рационално е уловил и изградил. От Стаматов - до теория на града в европейски ключ.
Борис Минков е много събран, много талантлив и много изпъкнал със своите мнения и разбирания човек. Той има единен светоглед. И е майстор на микрологиите.
Ани Илков
 
(Записа, след созополската премиера, Марин Бодаков)