Не съвсем социалистически и съвсем не реализъм

 

Тоталитарно изкуство от колекциите на Националната художествена галерия и Националния исторически музей (от средата на 40-те години до средата на 50-те години на ХХ век). Уредник Бисера Йосифова, открита на 22 март 2012

“Настоящата изложба представя подбор на художествен материал от преддемократичното минало/етапа на т.нар. “класически соцреализъм”, който е бивша собственост на несъществуващи вече институции, като Националния музей на революционното движение и Музея на българо-съветската дружба.” Така започва въвеждащият текст на Бисера Йосифова към втората изложба в музея на социалистическото изкуство. Само дето показаното в този “подбор” отговаря по-скоро на цветистото определение на Андрей Синявски: „Полукласическо полуизкуство, не съвсем социалистическо и съвсем не реализъм.“ [1] Какво имам предвид.

Още с откриването си, този музей заяви своята пълна безотговорност към периода, който представя. Безогледното боравене с терминологията, с хронологическите етапи и стиловите особености на изкуството са очевидно вече утвърден подход. Интересното, обаче, е, че в него прозира едно твърде “непрофесионално” схващане за соцреализма като за изначално “лошо изкуство”. Няма как да не забележа и традиционно ретроградния шаблон за музейна ценност като фактор, който налага “високо художествената” стойност като водеща в подбора за сметка на историческата отговорност и обективното изследване. И сега под “класически соцреализъм” се “пробутват” произведения главно на автори, които през социалистическия период са правили и “друго” изкуство, имали са „паралелно творческо съществуване”. Цялата изложба като че ли съдържа едно извинение. Да не говорим за грубите грешки по отношение на хронологията и особеностите на стила. Тази експозиция отваря толкова еретично неговите възможности и граници, че ако има начин да се окачи някъде там в началото на 50-те като част от някоя ОХИ, със сигурност би навлякла тежки санкции на организаторите си, да не говорим за напрегнатия дебат и канонадата от политически постулати, които ще се изсипят в отговор. Ако пък тази изложба цели по-скоро да покаже една идея за социалистическия реализъм 60 години по-късно, преминала през компресиите на по-късните етапи, то как разбираме това, щом тя е просто обявена като самата „класика в жанра”?
И тук, в опита си да въведа поне хронологически ред, услужливо бих привела още един цитат. Според едно от най-синтезираните определения, които съм срещала, “социалистическият реализъм всъщност е политестетическа доктрина, която в България се налага окончателно с приемането на републиканската форма на управление през 1946 г. и с реалното утвърждаване през 1947 г. на еднопартийна комунистическа диктатура”.[2] Като част от това просветителско отклонение ще добавя също, че т. нар. “класическа” или „нормативна” фаза на социалистическия реализъм в страната ни обхваща периода от 1948 до 1956 г. – кратък, но доста съдържателен отрязък, който агресивно помита всички наченки на модернизъм, индивидуализъм и свободен творчески избор в българското изкуство.
За сметка на това, обаче, “класическият соцрелизъм”, който ни се показва в музея сега, изглежда чак приветлив. Той е изпълнен със светлина, въздух, перспектива, импресионистична мазка, динамична композиция, ярък колорит, че дори и сюрреалистични сюжети. Да не говорим, че условното му позициониране “от средата на 40-те години до средата на 50-те години” е, меко казано, несериозно. А по повод гръмкото название “Тоталитарно изкуство” бих казала, че ми е все по-трудно да разбера екзотичните схващания на тази институция за “социалистическо”, “тоталитарно” и прочее определения. Но ми се струва, че щом е там, със същия успех изложбата можеше да се нарече “Изложба”. Точно толкова информация носи названието й сега, точно толкова концептуализирано и осмислено е съдържанието й.
Давам си сметка, че наблюденията ми са твърде общи, но не е ли такъв подходът в самата експозиция?! Питам се как е възможно “иконата” - “Червеният конник” на Цанко Лавренов от 1944 г., да се сложи редом до портрет на Сталин, рисуван от колектив в края на 40-те, или до монументалната “Конференция на ТКЗС”, рисувана от Дечко Узунов и бригада от 1951 до 1953 г. Как Андрей Николов, Васка Емануилова от 30-те и Мара Георгиева от 1945 г. попадат редом до безкрайно тиражираните по онова време анонимни скулптурни бюстове и фигури на Сталин. Изложбата с нищо не отчита, че, примерно, тематичните композиции непосредствено след 9 септември 1944 г. се намират в една “предкласическа” фаза на соцреализма и при тях това определение, всъщност, е неприложимо; че след смъртта на Сталин през 1953 г. и в първите години след Априлския пленум социалистическият реализъм буквално “буксува” в невъзможността си да откликне на новите директиви за ликвидиране на “култа към личността”. Редицата от картини и скулптури е потресаващо равнодушна към всички тези етапи и исторически обрати. Явно “мъдростта” на организаторите е надмогнала усилията на голям брой изследователи и ги е довела преди всички до простия извод, че социалистическият реализъм е всъщност една относително хомогенна маса от произведения, които съвпадат като период с комунистическата власт и като тема с пропагандните цели на тази власт.
Бисера Йосифова се е обосновала с това, че „подходът към художествените обекти е позитивистичен, основан на историческо самообладание и професионализъм. Представянето на тази част от българския визуален опит от социалистическата епоха едва ли вече би могъл да нанася идеологически травми. В настоящия прочит той е лишен както от носталгия, така и от ирония.” Ще добавя, че, за съжаление, е лишен отново от какъвто и да било анализ, от адекватна контекстуализация и най-лошото – лишен е от отношение. Факт е, че уводният текст, който цитирам в опит да се хвана все пак за някаква концепция, е просто лека редакция на текста на Йосифова по повод изложбата “Образи от подземието”, показана в същия безхаберен стил в НХГ преди четири години.
Изложбата сега има потенциала да предложи поне някакъв сравнителен анализ именно с това „паралелно творческо съществуване” на показаните автори, защото тук, освен споменатите, са и Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов и т.н. И, наистина, в това сравнение може да се очертаят изключително красноречиво и нюансите на стила, и характерът на историческия период. Но тази възможност е абсолютно пропиляна в поредния неорганизиран сбор от налични творби.
На финала не мога да не се запитам дали „класическият соцреализъм” наистина е изхвърлен и заличен физически или само е абсолютно неизвестен за някои специалисти.


[1] Пламен Дойнов, Българският соцреализъм 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ, Институт за изследване на близкото минало, София, 2011, с. 34
 
[2] Пак там, с. 42