Безсънно разочарование

 

„Човека и народа”, документален, България, 2012, 110 минути, сценарист и режисьор Светослав Овчаров. Продуценти: Теодор Василев, Дико Михов, Светослав Овчаров, Ани Йотова; оператор Веселин Христов, дикторски глас Валентин Ганев.

Прожекции в Дом на киното
 
Премиерата на този дългоочакван филм бе на 29 март 2012 – последната прожекция на свръхнаситения 16. София Филм Фест. Нетърпението препълни Дома на киното. Забодоха ни червени лентички със заглавието. Шегаджийски ни запратиха в друго време. Адреналинът беснееше – за първи път в 22-те години демократичен Преход (като изключим забравения „Дело № 1” на Детелин Бенчев), документалното ни кино се обръща директно към Тодор Живков (1911 - 1998), управлявал държавата ни цели 35 години и превърнал се в символ на комунистическата власт. Още по-голямо е предизвикателството, че със самото си заглавие, филмът е перифраза на апологетичния “Човекът от народа” на Христо Ковачев... А най-голямото – че с тази свръхважна задача се е нагърбил не друг, а Светослав Овчаров, ревностният изследовател на българската държавност, пробойните в историята ни и противоречията на националния характер именно през архивно-монтажното портретиране на видни политически фигури: от „Коста Паница - черти из живота и времето му“ (1986), през “Стефан Стамболов – съзидателят и съсипателят” (1991), “Фердинанд Български” (1996)... до “Похвално слово за българския консерватизъм” (2003), посветен на Константин Стоилов.
Заради ужас от змия, момченце подпалва нива. Влечугото е рамка на филма. В продължение на „два часа без 5 минути”, както Светослав Овчаров заяви преди прожекцията, потънахме в обилен архив и пестеливи възстановки. С неспирен задкадров глас филмът подробно разказва биографията на примитива-лидер Живков, потопена в контекста на епохите. Показват ни се факсимилета с различните му рождени дати в село Правец, мушмореческата му нелегална дейност, загатва се за връзките му с Гешев, подробно ни се показва стратегията му за партийно издигане, отстранявайки конкуренцията на Вълко Червенков, Георги Чанков, Антон Югов, външнополитическите му интереси – от СССР до Япония, та до детронирането от най-близкото му обкръжение на 10 ноември 1989, процесите срещу него, смъртта му и нееднозначното отношение на българите... Формално, Светослав Овчаров е верен на споделеното с мен преди време: Изследвам взаимната връзка между лидер и народ. С това съм се занимавал и в други филми, но тук е изключително любопитно как той се е задържал начело на една страна толкова дълго. И това не може да е случайно. И в цялата тази работа не ни е виновен комунизмът, нито Съветският съюз. Искам да разбера защо и как. Ако правиш един филм достатъчно честно спрямо него самия и това, което имаш в главата си, и то не е конюнктурно, преминавайки през времето, той получава различно тълкувание. (вж. „Култура”, бр. 12 от 2009).
Но само формално. Разтеглен, хаотичен, изморително-бъбрив, филмът му не казва нищо ново за епохата Живков. Поне не за хората, чиито живот е белязан от управлението му. Що се отнася до мен самата, наваксах незнания за Червенков, Чанков и Югов, а по-младите вероятно – и за самия „Тато”. Парадокс е, че Светослав Овчаров, разбил клишетата за параметрите на документалното кино и моделиращ архивите като проекция в настоящето, е създал такъв безличен филм. Не само банален, а и повърхностен. Все едно, че е направен като зле скалъпено учебно пособие за бъдещи поколения. Някои смятат «Човека и народа» за гениален. Би ми било любопитно да разбера защо. От друга страна, чух, че Светослав Овчаров е правил корекции. Не знам дали ще събера сили отново да гледам филма.
Разочарованието от екранната среща с манипулациите на Живков е още по-безсънно в нестандартния контекст на „Момчето, което беше цар” на Андрей Паунов, който гледахме също на София Филм Фест, или задълбочения портрет на Иван Радоев „Поетът стреля в сърцето си” на Анна Горанов (по идея на Боян Папазов по „Литературна анкета Иван Радоев” на Мария Гарева), показан на 30 март в Народния театър „Иван Вазов”...