Ширпотреба

 
„Чужденецът”, 2012, България, 100 минути, сценарист и режисьор Ники Илиев, продуценти: Александър Менкаджиев, Михаил Менкаджиев, Ники Илиев, Мирослава Кадурина и Ян Янев; оператор Григор Кумитски, музика Димитър Величков-Шмидт, в ролите: Любомир Ковачев, Саня Борисова, Ники Илиев, Катрин Готие, Елен Колева, Валентин Гошев, Асен Блатечки, Кристоф Ламбер, Георги Кадурин и др.
Разпространител А плюс синема
 
Не съм гледала дипломната работа на Ники Илиев в НБУ „Един мъж извън града”, но познавам телевизионния „Двама мъже извън града” (1998) на Людмил Тодоров. Едва ли бих правила аналогия между двамата, ако не бяха създали комедии, тръгнали горе-долу по едно и също време. И ако майсторът Людмил Тодоров отказа „Миграцията на паламуда” (вж. „Култура”, бр. 6 от 2012), финансиран от ИА Национален филмов център, да бъде въртян в мултиплексите заради извиването на ръце от страна на дистрибуторите, Ники Илиев направи шумна премиера на независимия си игрален дебют „Чужденецът” именно в „Арена” и не само не слиза от екран, а и държи осмо място в боксофиса, макар и с приход 6 572 лв.
Гледах филма му в мултиплекс и залата бе почти пълна – вярно, беше малка и в четвъртък, когато билетите са намалени, но, явно, не само това е била причината.
„Чужденецът” носи гръмкото заглавие на Камю, но е комедия и абсурдът е на примитивно-битово равнище. Всъщност, Ники Илиев е възпитаник на Френската гимназия и закономерно е решил да „събере” двете си култури. Само че градското момче се чувства по-уверено в чуждите епизоди, отколкото в българските селски.
Пронизани от амурни стрели млади и стари герои, изкусителен амбианс, авантюри на французин в София/Лещен и на нашенец в Париж/околности, road movie и обичаи, френски с акцент и без акцент и български, примесен с местен диалект, недоразумения и бесове, болница и сватби... Ники Илиев не само режисира, продуцира и играе заедно с колегите си от „Забранена любов” на Нова тв Саня Борисова, Любомир Ковачев и Елен Колева, а и побеждава Асен Блатечки в кунг фу. Драматургията е сякаш извадена от life style издание, където авторът, прочее, е чест гост – като модел и тв-звезда, той всъщност е неизменна част от комерсиалната култура.
Най-парадоксалното е, че, въпреки приложените матрици и калъпната узнаваемост на ситуациите (не е пропуснат дори шансонът на Жо Дасен Les Champs-Élysées), на моменти наистина се смях, заедно с видимо развеселената зала. За себе си признавам - не на изобретателност а ла комедиите с Луи де Фюнес, например, които, разбирам, че и Ники Илиев харесва, но не е постигнал, а на органичното присъствие на Валентин Гошев като чуден наш Шрек сред екранния нонсенс. Поради авторската безпомощност, въпреки, че се вихри предимно в екстериор, филмът на моменти задушава като злощастния сериал „Забранена любов”. Дори Кристоф Ламбер в началото се чуди къде да се дене.
„Чужденецът” бил разширена версия на гореспоменатия „Един мъж извън града”. Не знам как е бил оценен в НБУ, но съм убедена, че филмът на Ники Илиев ще продължи да се гледа, докато „Аве” е изритан от мултиплексите (вж. бр. 10 от 2012).
И той ще помпа режисьорското си самочувствие, събирайки сили за следващия си филм а ла Брус Лий. Важна подробност е, че за „Чужденецът” данъкоплатецът не е дал и стотинка. Само че, колкото и да съм либерална, колкото и да ценя независимото кино като територия на свободата, дебютът на Ники Илиев би могъл да бъде окачествен така само във финансов аспект. Иначе си е чиста проба продукт. Друг е въпросът, че все повече се харчат именно екранните ширпотреби.