Ходене по буквите

 

Мирела Иванова. „Любовите ни”. Антология. ИК „Жанет 45”, Пд, 2012, цена 9 лева
Мирела Иванова избира да представи в антология любовната си лирика от 80-те години насам, като прегрупира в циклите „Син период”, „Четива с продължение”, „Трохи”, „Прози” и „Обичах да обичам” ключови творби от „Каменни криле”, „Самотна игра”, „Шепоти”, „Памет за подробности”, „Разглобяване на играчките”, „Бавно” и „Еклектики”. Както винаги, изборът й на заглавия дефинира (иронично) предпочетената стилистика. Мирела Иванова винаги пише за любовта, критикувайки – с непоколебима вярност - традицията на цялата българска (женска) литература. И ако това е отговорът на въпроса „за какво пише?”, то и отговорът на „как пише?” е еднозначен: като постмодернист, който виртуозно ползва жанрове и похвати, за да вложи в тях непривично съдържание. Да смеси възвишено и вулгарно във вероятно най-проходимия и прочувствен постмодерен лирически изказ у нас. Изказ, който подвиква дръзко през трапезата на далеч не само литературната публичност. Всъщност, Мирела е гамен на отчаянието и пройдоха на самотността. „Любовите ни” е ярко медиатизирана книга, всъщност, поредица от репортажи за карнавализацията на трагизма през последните години. Текстовете й се борят срещу фрагментацията, която превръща самоличността в произволно струпани мигове. Стиховете са увлечени от инерцията, с която нищото – социално и политическо, еснафско и фукливо – ни задръства. Затова Иванова интериоризира и хуманизира формулите и клишетата – тя, примерно, работи в Комитет за изстрадване на нещата… Нейното самоотречение в любовните перипетии е колкото самозащитно, толкова и принудително, съдбовно дори. И заразява. А и няма по-голям комплимент за българските мъже от начина, по който Мирела Иванова ги описва във време, когато говорим ли за любов, винаги говорим за нещо съвсем друго. А Мирела говори за любов през въжделението и през раздялата. Зад изискания й етикет има гняв. Нейната антология ми припомни като свой тотален контрапункт легендарните стихове на Атанас Славов от „Порнографска поема 1968”: „Те не са влюбени, но как се любят”. И макар Любовта вече да е любови, и макар да е потънала в миналото време на глагола, стихотворенията на Мирела продължават да я възпяват.
 
Ги Гофет. „Завинаги гола”. Превела от френски Аксиния Михайлова. Колекция „Аквариум Средиземноморие”, С., 2012, цена 12 лева
Лирична проза, в която носителят на „Гонкур за поезия” за цялостно творчество ни среща с художника Пиер Бонар и неговата муза, спътница и съпруга Марта. Бонар казва: "Добре е да яхнеш детското дървено конче на любимото си занятие, стига да не повярваш, че си яхнал Пегас." А самият Гофет, също като художника, има "ухо, отдадено на грегорианското песнопение на люляците и храстите, далеч от школи, теории, от модата и светския живот, където се появяваш и блестиш, а това никак не помага за общественото признание". Най-хубавото е, че позицията на Бонар не е ход за изграждане на авторитет чрез оттегляне, а е истинско изумление от успеха му... Успех, който дължи само на любовта към менливата Марта.