Събитие в българското книгоиздаване

 

Осип Манделщам. „Небехранилище“. Подбор и превод от руски Владимир Морзоханов. ИК „Ерго“, 2012. Цена 28 лв.

 
Навярно помните колко много преводна поезия се издаваше в България до средата на 90-те. След това тази ниша почти изчезна и днес са екзотика дори скромните издания на чужди поети. В тази ситуация томът избрани стихове на Осип Манделщам е забележително събитие: изобщо не става дума за скромно издание, а за луксозно книжно тяло с твърди корици, с бележки, с датировка на стихотворенията и – най-вече – двуезично, което го прави двойно по-ценно.
Едва ли е нужно да обяснявам пред читателите на „Култура“ кой е Манделщам, нито пък бих дръзнал да „рецензирам“ един от най-значимите руски поети на ХХ век, затова ще се спра по-скоро на подбора и превода на Владимир Морзоханов. Манделщам, разбира се, е превеждан и преди на български, както и двамата му най-сериозни колеги-акмеисти Николай Гумильов и Анна Ахматова; но нито един от тях не е получавал досега такова амбициозно издание. Подборката на Морзоханов се съсредоточава предимно върху по-късните стихотворения на поета от периода след Октомврийската революция, така че липсват някои от най-известните му по-ранни творби, като „Невыразимая печаль...“, „Петербургские строфы“ и „В Петрополе прозрачном мы умрем...“ (първите две са познати у нас и в превод на Кирил Кадийски). Разбира се, привилегия на преводача е сам да избира текстовете, върху които ще работи. Като цяло, преводаческият подход на Морзоханов (с редактор Доротея Табакова) се отличава с по-голяма свобода, отколкото е характерно за българската школа в превода на поезия – свобода не в трактовката на смисловите пластове на оригинала, а в работата с прозодията и изобщо в боравенето с българския език. Подобна освободеност вероятно е от полза в превода на манделщамовия стих, който е способен на много резки регистрови преходи между формална реторика и всекидневна реч. Готовността на Морзоханов да поема рискове в ред случаи му е помогнала именно в предаването на подобно „разноезичие“:
„Въздушна бишкота. Лъчи. „Сладолед!”/ Проблясва водата във чашата хладна./ Към млечните Алпи, в света шоколадов/ лети блянът с изгрева руменоцвет.// Подрънкваш с лъжичка и гледаш с копнеж;/ в беседката тясна под прашни акации/ приемаш любезно от пастени грации/ в засукана чашчица вкусния скреж...”
В други случаи, обаче, освободеността на превода стига до подчертана екстравагантност. Дали от търсене на лексикално разнообразие, дали в гонитба на римата и ритъма, Морзоханов прекомерно се увлича по турцизми, като „баири“, „чаири“ и дори „ормани“. Аз също много обичам турцизмите, но в превод на руски поет от Сребърния век те внасят странна нотка, а що се отнася до думата „орман“ - принадлежността й към речниковия фонд на българския език изобщо е доста спорна. Екстравагантен е нерядко и синтаксисът: стихове, като „не ще да зърна славната аз „Федра““ или „сред съветския се моля мрак“, стават дори трудни за разбиране, а поне във втория случай ми изглежда елементарно да се приведе синтаксисът в нормален вид: например „аз се моля сред съветски мрак“. Ако сравним с преводите на Кадийски, ще видим, че подобни странности в тях са много по-редки. Има, обаче, случаи, в които изобретателността на Морзоханов надделява и неговият вариант в крайна сметка остава по-“сполучен“.
Във всеки случаи, въпреки посочените проблеми, постижението на Владимир Морзоханов е много сериозно: в крайна сметка, става дума за над 120 стихотворения от поет, който е подчертано труден за превод, включително и поради факта, че, за разлика от случая с големите руски символисти, не съществува българска поетична традиция, чиято реторика би могла да бъде от съществена полза при превода му (сравнения с Далчев или поетите от 40-те са възможни, но само на повърхността). „Небехранилище“ съхранява истинско поетическо богатство и подобно събитие в българското книгоиздаване трябва да се приветства, а дано последват още приятни изненади от този род.