Delenda

 
Безумствува всеки човек в своето знание, срами себе си всеки леяр с истукана си, защото излеяното от него е лъжа, и няма в него дух. Това е пълна суета, дело на заблуда, във време на посещението им те ще изчезнат. (Иеремия, 10:14-15)
 
Цялата слава на вселената произхожда от Бога и принадлежи на Бога. Ние, човеците (личностите, народите, човечеството), не можем от себе си да „даваме“ никаква истинска слава, защото не я притежаваме. Човек следва да въздава (да признава) славата само на Този, Който притежава цялата истинска слава. А също и на тези, които Той е прославил – т. е. светците (славословието към светците е пак славословие към Бога).
Издигането на монументи по човешко самоусмотрение е опит на възгорделия се човек да влезе в ролята на Бог – да стане меродавен, да стане критерий за ценностите и разпоредител на славата. В този смисъл всички паметници, които не произтичат от Божията прослава и не водят към Божия прослава, носят (в различна степен) недъга на човекобожието.
„Руският паметник“ в София със своята скромност и със своя надпис „Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава“ (Пс. 113:9) е пример за вярната мярка при издигането на един паметник. Нашите прадеди отколе са знаели тази мярка – и когато цар Иоан Асен ІІ вдига църквата „Св. 40 мъченици“ като паметник на победата при Клокотница; и когато българският народ вдига храма „Св. Александър Невски“ – и до днес най-хубавия паметник в България.
Тези три паметника изрично проявяват сакралния смисъл на всеки паметник. Всеки паметник е или осъзната проява на религиозен култ, или – на (често неосъзнат) заместител на религиозния култ. Няма „чисто“ светски монументи. Това особено важи за комунистическите паметници: представящи една „атеистична“ квазирелигия, те всичките са квазирелигиозни.
В дълбоката древност всички паметници са имали осъзнато религиозно съдържание (култ към божествата, култ към предците, обожествяване на човеци чрез героизация). Но дори и в модерните секуларизирани времена монументите изпълняват, макар и в преиначена форма, някакво (псевдо-, пара-, квази-) религиозно предназначение. Те са светски заместители на религиозния култ, при което обикновено „народът“ е абстракцията, която най-измамно замества Бога. Зад тази абстракция винаги се крие властващата „от името на народа“ върхушка.
В периода 1944-1989 г. у нас властващата върхушка (номенклатурата) се обличаше в идеологията на комунизма, която, поради своята отявлена квазирелигиозност, имаше вродена необходимост от монументи. И тъй като всеки паметник „прославя“ едновременно и това (този), на което е посветен, и този, който го прави – то всички тези паметници в крайна сметка прославяха Партията, защото бяха нейно дело. Монументалната творба не можеше да не бъде „партийна“ – и по поръчка, и по „идеология“, и по плащане. Истинската идеология на номенклатурата не е нищо друго, освен самата власт, а монументите винаги са били символи на властта. Цялата страна беше препълнена с такива символи – всички емблематични места бяха заети от истукани, утвърждаващи партийното всевластие.
След рухването на „комунизма“, естествено, се появи въпросът: какво да се прави с неговите монументи. Под прицел бяха само паметниците, които тематично проповядваха комунистическата идеология, събития, личности. Монументите с некомунистическа тематика (Спартак, хан Аспарух, Ивайло, Асеневци, Априлското въстание и пр.) не се поставят под въпрос – дори когато носят прокомунистическа трактовка.
Малкоформатните и средноформатните комунистическистатуи и бюстове в повечето случаи бяха демонтирани и завършиха или в леярните, или в частни колекции, или най-сетне в Музея на социалистическото изкуство. Музейното им експониране съхранява паметта за епохата, но дегероизира паметника, като го извежда от неговата властова среда.
Но главните обществени проблеми произтичат от мащабните монументи. Те не могат да се поместят в музей. Но и как да ги оставиш на мястото им? Та те „владеят“ най-важните и емблематични места, откъдето продължават да натрапват своето присъствие и да гнетят съзнанието на цял един народ. Затова от възпитателна, етическа и естетическа гледна точка те би трябвало да бъдат премахнати.
Но. Всеки един от тези паметници е специфичен случай и трябва да бъде разглеждан сам по себе си.
Понастоящем на дневен ред отново излезе монументът при НДК. Този случай е пределно ясен. Паметникът трябва да бъде демонтиран по няколко причини:
1.                  Той е носител на една пагубна идеология.
2.                  Той изначално и безспорно беше отхвърлен от народа.
3.                  Той сам се разруши.
Бедата не е в собствено пластичните качества на монумента; виждали сме и по-лошо. Валентин Старчев не е бездарен, а безхарактерен. Тази безхарактерност се проявява в аморфния силует на паметника: „професионално“ грамотен, но лишен от вътрешна сила и вдъхновение. Освен това, паметникът е недоправен: явно Старчев не е имал достатъчно време да доизведе нещата – и като проект, и като изпълнение... Но основната беда не е тук.
Непоправимият провал на този паметник не е в пластичния му образ, а във фундаментално сбърканата йерархия на ценностите, която изразява и утвърждава.
Най-долу са поставени (бездуховно изваяни) духовните просветители. Дори и да тълкуваме това най-ниско положение на духовността по най-благосклонен за автора начин: като корени, то пак си остава неуспех в символиката на паметника. На средното равнище е партизанската „пиета“, може би най-сполучливата отделна работа на Старчев. И тя е обслужвала една сбъркана идеология, но нека да я тълкуваме най-благосклонно за автора – не като „комунистическа“, а като „общочовешка“. На по-горния етаж на „йерархията“, обаче, ни чака самата бездуховност: един тъпо изваян истукан на... един тъп човек.Сякаш точно за този образ важат думите на пророка: „срами себе си всеки леяр с истукана си, защото излеяното от него е лъжа, и няма в него дух“.Този въздигнат във висините „пролетарий“ свидетелства за пагубния творчески и личностен компромис – пагубната диагноза на цялото „априлско поколение“.
Именно „априлското поколение“ (с неговите последващи метастази) е главният крепител на самосрутилия се вече монумент.
Впрочем, невижданото и нечувано самосрутване на паметника е много важна част от неговата история, символика, от неговата същност. Падането на неговите съставни части е символ на падението. Никъде в историята не е имало монумент, който от-само-себе-си да умре преди своя автор...
Паметникът е такъв, какъвто е. Мъртъв. Трупът не може да бъде „редактиран“. Подобна практика би била пошла и срамна за всички: за самия автор, за властта (която би възложила подобно „редактиране“) и за обществото (ако би го допуснало).
И тъй. Мъртвият паметник следва да бъде премахнат от това място. Месинговите му части може да бъдат експонирани по подходящ начин в Музея на социалистическото изкуство в София. Там ще се събере цялата препоучителна памет за този паметник, която в никакъв случай не бива да бъде затрита. Така монументът и физически, и институционално ще завърши своя път и ще приключи като назидателна притча – в каквато вече отдавна се е превърнал.
Евентуални опити да бъде преиначен, „редактиран“ са априорно невъзможни. Това вече няма да бъде „истинският“ паметник при НДК, който всички знаем и помним. Ще бъде друг паметник на друго нещо. Онзи, „истинският“, се скапа пред очите ни и това скапване е неговата „истинска“ неподменима вовеки история-притча, която по никакъв начин не може да бъде редактирана. Евентуално „редактиране“ ще бъде опит за подмяна, създаване на нов фалшификат, нов монументален срам.
Валентин Старчев трябваше да прояви характер, достойнство, чувство за приличие. Или поне ум, за да разбере, че няма по-голям резил за един художник от това, което той се опитва сега да направи. Трябваше да освободи себе си от десетилетния гнет на този паметник и да освободи всички нас от тягостния срам, в който неговото неприлично поведение ни вкарва.
В общественото съзнание паметникът при НДК отдавна се превърна в най-срамната работа на Валентин Старчев. Но със сегашното си поведение Старчев влиза в още по-неприлична роля. Да. Трудно е да кажеш: провалих се. Но не е чак толкова трудно, когато провалът е толкова всеизвестен, осезаем и веществено очевиден. Провали се всичко онова, от което беше направен паметникът – както идейно, така и веществено.
Подобен провал се случи и при още един подобен монумент – паметника на връх Бузлуджа. Всички, които са участвали в него – архитекти, художници, скулптори – всички се посрамиха. Самоскапването на паметника е необратимо и той не може нито да бъде „редактиран“, нито да бъде реставриран. Състоянието и видът му са едно огледало за всички, които по някакъв начин се отъждествяват с него. И как да кажеш, че там има творби на „големи имена в българското изкуство“ – когато именно тези техни „творби“ тъй пагубно смаляват имената...
Ах, колко хубаво за всички нас щеше да бъде монументът на връх Бузлуджа – този всесрамен апотеоз и на БКП, и на СБХ, и на „априлското поколение“ – никога да не беше съществувал! Неговото неспасяемо идейно и физическо самоскапване също започна още преди 1989 г. Още приживе на комунизма неговите най-амбициозни паметници започнаха да умират. Днес монументът-мъртвец на връх Бузлуджа трови гледката от двете страни на Стара планина на десетки километри околовръст. Но това е отделна тема...
Прочее, паметникът при НДК трябва да бъде премахнат. Месинговите скулптури от този монумент следва да се поставят в музей – заедно с историята на паметника в снимки, кадри и пр. На освободеното място може да се възстанови унищоженият военен паметник. Или още по-добре – да се построи възпоменателен храм, който да поеме функциите на мемориал за загиналите воини.
Може би ще е най-добре разходите по премахването на паметника да бъдат покрити от дарения (вкл. доброволен труд) от тези, които биха искали паметникът да бъде премахнат. Така обществото може да излезе с чест от тази иначе доста срамна ситуация.
Общественото обсъждане относно съдбата на паметника при НДК не може да доведе до неговото „спасяване“. То може само да спомогне за осмисляне и разобличаване на кълбото от измами и самоизмами, които продължават да виреят у неразкаялите се остатъци от „априлското поколение“ – измамната носталгия по времето на Людмила Живкова, на лъже-разцвета в българската култура и изкуство...
Времето вече ясно се произнесе по тези паметници – и този при НДК, и този на Бузлуджа, и стенописите в Патриаршията в Търново, и „пантеонът“ в Бургас, и много други. Обществото трябва да се освободи от тях, но не по революционен начин, а зряло, отговорно и осмислено – със съответните обществени поуки.
Но всеки случай – всеки монумент, всяка сграда – е индивидуален. И подходът следва да е различен, и поуката може да е съвсем различна. В никакъв случай не бива да се прилага повсеместно принципът delenda Carthago.
Така например, разрушаването на бившия мавзолей на Георги Димитров беше нелеп псевдореволюционен акт, който унищожи може би най-сполучливия образец на модернизма в българска архитектура и му попречи да поеме нова (например музейна) функция – като се превърне в притча за победата на изкуството (арх. Георги Овчаров) над идеологията и властта.
Изкуството на социалистическа България не създаде и не можеше да създаде нито един скулптурен монумент с истинска художествена стойност. Защото и „разкрепостяването“ при т. нар. „априлски поколения“, и мнимият разцвет на културата при Людмила Живкова бяха основани на една основно сбъркана йерархия на ценностите – чиято пагубност е тъй очевидна именно в паметника при НДК.
Истуканите, въздигнати от онова време, нямат живот в себе си. Тяхното падение (идейно, нравствено, естетическо, а понякога и физическо) ни помага да осмислим нашия тогавашен живот, да видим и нашите собствени падения. Достойният край на тяхната притча предполага благоприличното, покайно, смирено, разумно, възпитателно и оздравително освобождаване на обществото от гнета на тези монументални кумири. Комунизмът, в чиято прослава бе издигнат този паметник, е само продължение с други средства на изначалното падение на възгорделия се човек. А знайно е, че излеяното от него е лъжа, и няма в него дух.
 
* Carthago delenda est (Картаген трябва да бъде разрушен) крилата фраза на римския политик Марк Порций Катон Стари, с която той завършвал всичките си речи в римския сенат по време на Пуническите войни.
 
Бел. ред. Редакцията е готова да публикува и други мнения за съдбата на паметника пред НДК.