Митът Марина Абрамович

 

През какво минава пътят от пълното отричане, вечната алтернативност, перманентното отхвърляне и всеобщото неразбиране до обявяването в култ на действията на художничка, тръгнала от комунистическа Югославия и стигнала до най-престижния музей за съвременно изкуство в света? Отговорът можем да открием в документалния филм Марина Абрамович: Артистът присъства на Матю Ейкърс и Джеф Дюпре, представен наскоро за първи път пред българската публика.
Повод за създаването на филма е първата голяма ретроспектива на работата на Абрамович, състояла се през 2010 в МоМА, Ню Йорк, която се приема и изобщо за първата изложба, представяла някога по подобен начин изкуството на пърформанса. Самата идея за „ретроспектива на пърформанса” звучи нонсенс, докато не се случва тази на Марина Абрамович. Преди това дори мисълта, че специфичната форма на изкуството, която е обвързана с конкретния момент „тук и сега”, с индивидуалността и автентичността на своя изпълнител, с неподправената спонтанност и непредвидимост, може да се повтори отново (и то от друг артист), се счита за предателство. Но вече съществува дори и термин за това - „репърформанс”[1]. Така в своята ретроспектива, освен фото- и видеодокументация, Абрамович включва и пет знакови пърформанса (индивидуални и от серията с Улай), които се изпълняват от специално обучени от нея артисти, както и един неин нов – „Артистът присъства”.
Основна заслуга за промененото отношение към изкуството на пърформанса в случая, освен Абрамович, има нейният последен екслюбим Клаус Бизенбах, настоящ директор на PS1 и главен куратор на Музея за модерно изкуство (МоМА) в Ню Йорк. Той работи за институционализирането на пърформанса от момента, в който през 2006 започва да ръководи Медийния департамент в МоМА, преименуван три години по-късно на Департамент за медия и пърформанс. Това се налага, тъй като, благодарение на неговата инициатива, фокусът на музея вече се е разширил към колекциониране, съхранение и излагане на пърформанс. Като главен куратор на департамента, Бизенбах организира серия от изложби, посветени на пърформанса, кулминация на които се явява „Марина Абрамович: Артистът присъства” през 2010.
---
Пърформансът навлиза в полето на изкуството през 60-те-70-те години на ХХ век - от една страна, като реакция срещу материалността на артефактите, а от друга, като протест срещу нарастващия култ към предмета и финансовото му изражение. Пърформансът е ефимерно изкуство, чието основно изразно средство е човешкото тяло, а неговото действие се развива в конкретно време и пространство. Той може да бъде и предварително режисиран, но обикновено никой не може да каже какво точно ще се случи. Именно в това е неговата уникалност и разлика от театралното представление.
40-50 години по-късно, когато Марина Абрамович вече се е превърнала във ветеран и често е наричана „бабата на пърформанса” (самата тя се определя така), един млад режисьор (Матю Ейкърс), който първоначално подхожда със съмнение, а след това е съблазнен от този вид изкуство и самата Абрамович, тръгва към темата с водещия въпрос: „Кое именно превръща пърформанса в изкуство?”. И се опитва чрез филма си да достигне до отговор.
Впрочем, това е въпросът, който най-силно е дразнел Марина през целия й път. За нея изложбата в МоМА е абсолютно постижение и признание на най-високо ниво за пърформанса по принцип и за усилията на живота й в частност. Защото, ако има някой, за когото животът и изкуството са равнозначни, това е тя.
---
Основният фокус на филма е пърформансът „Артистът присъства” (неговата подготовка и процес), увенчал дългогодишните усилия на Абрамович, а те, общо взето, се заключават между провокация за тялото и провокация за ума, което в повечето случаи означава нечовешки стоицизъм. Някак на заден план, съвсем бегло са загатнати измеренията на мащабната ретроспектива (като бързи кадри без коментар), докато пред нас изплува многоликата Марина - дете, лишено от обич, жена-изкусителка, амбициозна кариеристка, безкомпромисен артист, способен на крайности, чудовище, аскет, човек с чувство за хумор и самоирония, шаман или гуру... Макар и да се стреми към обективност и всеобхватност, филмът донякъде вкарва усилията на Абрамович в клишето „американска мечта” и „поп-икона” на принципа „който работи много и целеустремено, независимо от всичко, ще успее”.
Марина Абрамович отдавна вече не е волен и необременен скитащ артист (през 70-те пет години е живяла с партньора си в живота и работата Улай в каравана, за да не плаща режийни). Днес тя е подобаващо ангажирана личност - звезда със собствен асистент, мениджър, съветници, гардероб висша мода, апартамент в Ню Йорк и къща в провинцията, лицето й се появява на корици на списания, а фото- и видеодокументацията от пърформансите й струва милиони. Изглежда комерсиалната машина е способна да завърти и материално най-неангажираното в основата си изкуство, и най-чистия в намеренията си артист.
Но в какво, все пак, се крие неподправеният магнетизъм на Марина, на какво се дължи нейният успех?
Филмът „Марина Абрамович: Артистът присъства” представя пътя, мислите, поведението на една жена, която се отличава с искреността на своите действия, свободата да прави, каквото си иска, без да се интересува от общественото мнение. Нейната съдба е достатъчно интересна, за да привлече любопитството на зрителите, дори и на неизкушените. Струва ми се, че най-силният коз на Марина е комбинацията от интуиция, сила, вяра и излъчване, съчетани с достатъчно количество лудост. Настина, трябва да си доста луд, за да правиш това, което е правела тя в зората на пърформанс-изкуството и то в комунистическа държава, с родители партизани и военен маниер на възпитание. А може би наистина успяват тези, които се бунтуват и се противопоставят на правилата?!
---
Марина Абрамович отдавна се е превърнала в един от символите на пърформанса като автор на някои от най-знаковите изпълнения в тази област. Започнала в началото с експерименти на чисто физическо ниво, целящи да изпитат издръжливостта на тялото и ума с помощта на ножове, пистолети, огън, психотропни медикаменти, най-често чрез самонараняване („Ритъм 10”, 1973; „Ритъм 5” и „Ритъм 2”, 1974), тя преминава през изпитване на границите при общуването с публиката („Ритъм 0”, 1974) и демонстриране на крайности в човешките взаимоотношения (заедно с Улай), за да достигне до театрализирани спектакли, като „Животът и смъртта на Марина Абрамович”.
Пърформансът „Артистът присъства” всъщност е събирателна точка на всичко, правено от Абрамович до момента. Видимо тя вече не демонстрира така показно тялото си, но отново го подлага на изпитание. Предизвикателство е отправено също към ума, но същевременно този пърформанс осмисля понятието за време, място, присъствие и общуване.
От 14 март до 31 май 2010 в продължение на 736 часа и 30 минути Абрамович стои статично и мълчаливо, отправяйки поглед към постоянна върволица от хора (750 000 души) от различен пол, раса и възраст. И макар това да звучи като подвиг, бих го определила по-скоро като закономерност, тъй като в работата й се забелязва определена последователност. Известно е, че тя има траен интерес към източната философия и практики, така че какво друго може да е това, ако не експеримент с медитацията.
В крайна сметка, филмът не развенчава мита Абрамович, а напротив – затвърждава го и го прави по-обаятелен и популярен от всякога.
Светла Петкова
 
 
Марина Абрамович: Артистът присъства бе сред събитията на So Independent. Документалният филм на младите Матю Ейкърс и Джеф Дюпре въздейства обсесивно.
Фокусът му е сръбската бунтарка с планетарно влияние върху алтернативното изкуство на пърформанса в навечерието и по време на 3-месечната акция „Артистът присъства” (2010) - най-мащабната не само в нейното творчество, а и в историята на Музея на модерното изкуство в Ню Йорк.
Бойна и женствена, искрена и властна, снажна и пластична, Марина Абрамович (1946) изговаря пред камерата съкровени думи през усмивка и извършва шокови действия с магическа лекота. Както споделя в кадър, „най-трудно е да направиш нещо, което е близо до нищо, защото изисква да дадеш от себе си всичко”.
От 70-те до днес тя излага на показ и тормоз тялото си. Експлоатира го като оръдие на своето творчество: пробождания, парения, търкания, тътрузения, гладувания, змийски полазвания... Инфарктно-еротичното заиграване със смъртта е нейният радикален концепт. Заченат като бясна идеологическа експресия на бунта срещу статуквото и естетическите норми, той се превръща в запазена марка не само на изкуството, а и на живота на Абрамович... Именно през зверската болка на оцелялото голо тяло, изтезавано с петолъчки, скелети, медикаменти, и свръхконцентрацията на съзнанието на субекта, пърформансът е освободен от суетата. И се впуска в свръхемоционално експериментиране подир тероризирането на физиката, направлявано от могъществото на духа. И стига до зрителското усещане за жертвоприношение. И продължава да пали огън в бездънните очи на своята жрица-жертва.
Концентриран върху сугестията на Марина Абрамович – архивна и сегашна, филмът е структуриран като калейдоскоп от различните й превъплъщения. Представя я с лудата й целеустременост, несъкрушимата й виталност, заразителната смелост, изтръгвайки от нея интимни спомени и хора, предопределили пътя й: суровата майка-партизанка и Титова комунистка, добрата православна баба, едновремешната й многострадална любов Улай (немски артист, заради когото напуска Югославия и двамата пътуват непрестанно с пристан Амстердам), съблазните на висшата мода... В кадър говорят и днешните й съмишленици, и 30 млади артисти играят нея и Улай в кавъри на стари пърформанси, а излъчването й осмисля всичко. Интересна е, когато говори, реже тиквички, лежи във ваната или задрасква чертички на стената, а си представете кошмара да изгледа в очите 750 000 души, чакащи с дни да седнат срещу нея на стола и да вперят един в друг очи. За разлика от преди, сега прелъстява не с голота, а с нечовешките си очи, облечена в пищни рокли. След екстремалното съсредоточаване, диплите им се влачат подире й като пранги. Загадка ми е какво чувстват посетителите по време на сеанса, но е любопитно да наблюдаваш реакциите им – от усмивки до сълзи, от унес до разсъбличане (и изгонване), от Улай през деца и старци, бели и черни, та до Джеймс Франко...
Прочее, след онази екстравагантно-отчаяна акция с извървяването на 2500 километра от двата края на Великата китайска стена до срещата с Улай по средата й, довела до раздялата им през 1988, акциите на Абрамович стават все по-рискови и театрални. Но видимо в МoМА бариерата е съборена и в кадър тя дефинира своя път: „В пърформанса ножът и кръвта са истински за разлика от театъра, където ножът е бутафорен, а кръвта е кетчуп”. Това обаче не й пречи да обикаля фестивали, играейки ролята на майка си в мащабната театрална постановка на Робърт Уилсън „Животът и смъртта на Марина Абрамович”, където си партнира с Уилям Дефо и дълго лежи в ковчег...
Въпреки че от години Марина Абрамович е напуснала ъндърграунда и е авторитетна фигура в артистичния елит, а през 1997 получава „Златен лъв” от биеналето във Венеция за „Балкански барок”, именно епохалният проект в МoМА превръща нея и любимия й пърформанс в обект на масова психоза. А филмът я издига до статуса на суперзвезда. Както самата казва в кадър, „Едно е да си алтернативен артист, когато си на 20, 30 или 40 години. Извинете ме, но аз съм на 63. Не искам да бъда повече алтернативна”. Любопитна подробност е, че младият Матю Ейкърс, заснел „бабата на пърформанса” в най-съкровени състояния, е бил оператор на Майкъл Джексън. И, както разказа в София, когато той починал, му се появила Марина Абрамович. И започнал филма заради своето недоверие към пърформанса и възхищението от повелителката му.
Докато го гледах, а и след това, сръбкинята в Ню Йорк Марина Абрамович ми напомняше родената в Ню Йорк гъркиня Мария Калас (1923-1977). Двете балканки си приличат в профил и ръст, талант и звездност, всеотдайност и самота... И двете са еквивалент на собственото си изкуство. На най-великото сопрано са посветени няколко документални филма, но най-вълнуващо бе възкресена от Франко Дзефирели в игралния „Калас завинаги” (вж. „Култура”, бр. 3 от 2004), а най-великата пърформърка мечтае да претвори седем смърти от седем опери, продължаващи всяка по три минути, като използва гласа на обожаваната и от нея Калас.
С артистичната харизматичност на обекта, травматично-спектакловите издевателства над плътта и пиететното отношение към обекта, „Марина Абрамович: Артистът присъства” препраща към „Пина” на Вим Вендерс (вж. „Култура”, бр. 16 от 2011). Макар да е с жива героиня и с далеч по-скромни изразни средства на фона на неговия 3D размах, филмът на младите режисьори е също сюблимно преживяване. Защото тръгва от конкретно събитие, а постига философско внушение за смисъла от маниакалното разтваряне в изкуството.
По време на първата му прожекция в София, Марина Абрамович бе във Виена заради изложбата Marina Abramovic: With Eyes Closed I See Happiness (в галерия Krinzinger, 26 октомври - 24 ноември), вдъхновена от пиетета към собственото й тяло, Бразилия, шаманите... Матю Ейкърс поздрави от нейно име софийската публика и се оказа щедър събеседник.
Би било любопитно след филма да видим в София и изложбата, и постановката, а защо не и самата Марина Абрамович. Сега и тук вече мнозина знаят за нея и пърформанса.
Геновева Димитрова
 


[1] Практиката на репърформанси по Марина Абрамович продължава с инициативата The Artist is Absent/ Артистът отсъства.