Една преводаческа антология

 
Великите немски поети от XII до XX век. Антология на Венцеслав Константинов. ИК „Сиела“, 2012. Цена 14 лв.
 
Както писах неотдавна, от средата на 90-те насам в България рядко се издава преводна поезия. Любопитно ми е дали наистина читателският интерес е толкова малък, или просто не са много преводачите, готови за подобно предизвикателство, което на всичкото отгоре трудно може да отговори на стриктни изисквания за срокове. Имаме обаче и преводачи-ерудити, за които преводът на поезия е призвание и удоволствие; и в крайна сметка - начин на живот. Буквално тези дни от печат излязоха великите трагедии на Шекспир в нов превод на Александър Шурбанов, но за тях – някоя от следващите седмици, защото преди това се появи една по-скромно изглеждаща като книжно тяло, но пък много привлекателна със съдържанието си антология - „Великите немски поети“ на Венцеслав Константинов. Както може да се предположи, като цяло не става дума за стихотворения, превеждани специално за това издание, а по-скоро за преводи, трупани през годините – в крайна сметка, Венцеслав Константинов е един от най-известните ни преводачи от немски език с доста сериозна библиография зад гърба си. В този смисъл, „Великите немски поети“ прилича на две други „преводачески“ антологии, които се появиха преди доста години - „Английска поезия“, отново на Александър Шурбанов, и „От Вийон до Виан“ на Кирил Кадийски. Възможно е в момента да пропускам още някой подобен том; във всеки случай, би било хубаво, ако се появят и други издания, които да представят едновременно солидна подборка из дадена поетична традиция и обобщено свидетелство за търсенията, интересите и подхода на конкретен преводач. Колкото до големите антологии, съставени от много преводачи и много редактори, опасявам се, че тяхното време като че ли е минало – и не само заради реалностите на книгоиздаването, но и заради очакванията на читателите.
Венцеслав Константинов е събрал 33-ма поети от XII до XX век или, по-точно, от Хартман фон Ауе до Ерих Кестнер. Тук са, разбира се, такива колоси на канона, като Гьоте, Шилер, Хайне, Рилке, които се разполагат централно и в българската преводна рецепция с доста преводи и издания. Преди Константинов върху превода на тези (и много други) немски поети са работили фигури, като Пенчо Славейков, Гео Милев, Николай Лилиев, Димитър Стоевски, Стоян Бакърджиев... Любопитно е, прочее, някои стихотворения да се сравнят и в техните различни преводи. За мен обаче по-важно е, че в този том се намират и произведения от важни автори, които не притежават такова присъствие на български език: като почнем от големия бароков поет Андреас Грифиус, минем през Хьолдерлин и Новалис (но изобщо периодът на романтизма заема централно място в тази антология – тук са и Уланд, и Айхендорф, и Ленау, и други) и стигнем до Георг Тракл, чиито стихотворения – дали заради превода или по друга причина – определено са сред най-впечатляващите в това издание. Особено се радвам и на стихотворенията на Рихард Демел, тъй като някогашното ми юношеско ровене из статиите на Пенчо Славейков и Гео Милев ме остави с (оказа се) трудно осъществимия стремеж да се запозная с поезията му на някакъв език, който да владея. Откровено признавам, че в подборката има и стихотворения, пред които мога само да свъся озадачено вежди, тъй като поетическите им достойнства ми убягват: например, наивната римувана дидактика на Курт Тухолски с предполагаемите й претенции за хумор определено стои много странно до творбите на изброените по-горе автори (а представените от него стихотворения не са едно-две, ами цели четиринадесет). В крайна сметка обаче, предпоставянето на „преводаческа“ антология някак обезсмисля коментара върху съставителството – тези неща е избрал преводачът от собствения си архив и толкоз...
Колкото до самия превод – на мен, разбира се, ми е невъзможно да го коментирам в дълбочина, тъй като не владея немски език. Известни са ми възражения срещу конкретни преводи на Венцеслав Константинов или срещу начините, по които отстоява делото си, но няма как да взема отношение по тях. От моя гледна точка прави впечатление онова, което е твърде важно за всеки преводач на поезия: Константинов се чувства почти еднакво уютно в превода на толкова различни по своя характер и времеви период поетики. Не са много общите неща между мрачно-тържествените сонети на Грифиус, песни(чките) на Хайне и ярката, налудничава образност в свободния стих на Тракл, но всички те звучат еднакво убедително на български език.