Медии, Medien, Media, Medier, medios de comunicación, tiedotusvälineet…

 
По повод „Медиите в Европа” от Милко Петров, Мария Попова, Мария Вазински (Издателство „Фабер”, 2012)
 
В началото – няколко метафори.
Медиите не са прозорец, от който властта подвиква към населението долу – и от време на време надава ухо към неговия ропот. Те не са и огледало, в което същата тази власт се оглежда, самодоволно и самовлюбено. Медиите са, да речем, психотерапевт, който изчовърква срамните тайни на властта. Или ортопед, който намества изкълчената комуникация между власт и граждани. Разбира се, медиите са и много други работи. Например това:
(...) откровена смесица от телеграфно съобщавани факти, явни пристрастия и неприкрит стремеж към свръхсензационно поднасяне на шокиращи случки и събития с оглед на бързото въздействие върху рецепцията на аудиторията.
Така го пише Милко Петров, професор по журналистика, а читателят на това изречение би го подминал с уморена покруса, защото, да, повечето български медии в началото на ХХІ век предлагат именно този коктейл. Само че, драги читателю, става дума не за ХХІ, а за ХVІІ век; и не за българските, а за първите модерни медии – британските. Нищо ново под слънцето, ще си каже същият този уморено-покрусен читател - и донякъде ще има право. Но защо е така? Каква точно функция изпълняват медиите? И какво очакват техните потребители? Да, знам, че въпросите са банални, но когато обелим баналната люспа, всичко започва да става все по-вълнуващо. Нека обаче внеса малко ред.
Прочетох книгата „Медиите в Европа” и като човек, който работи в този бранш от 35 години, наистина взех, та се размислих. Тъй че една част от следващите 1500 думи ще ви информират за книгата с многото й плюсове и малкото й минуси. А другата част ще подредят някои мои собствени наблюдения и размишления за медиите в Европа. С тези така наречени размишления ще се опитам и да се отърва от още поне два мъчително неразрешими въпроса, които ме занимават през многото години пребиваване в българските, пък и в европейските медии – въпроси, на които и в края на този текст няма да има отговор.
Каква е същинската – или може би по-достойната? – функция на медиите и на журналистите: да водят общественото мнение или да го следват?
Коя е добрата журналистика? Тази, която информира бързо, точно, безпристрастно от поне два източника, спазвайки етичните си кодекси, която ясно разделя новината от коментара и борави с леко анемичния, но иначе безукорен език на списание „Икономист? Или пък другата, по-недисциплинираната, но вълнуваща, която нарушава забрани, която предизвиква, полемизира и поляризира?
С тези два въпроса попадаме в сърцевината на книгата, чиито автори много компетентно ни убеждават, че за 400 години история на медиите всичко се върти около същата дилема, а отговор няма и няма. Наскоро спорих с колега, германски журналист, който се самоопредели като последовател на англосаксонската традиция (каквото и да значи това). Неговият професионален възглед може да се преразкаже така: не е важно да сме бързи, интересни, разследващи и вълнуващи, важно е да сме солидни, благонадеждни и надпартийни, да имаме ясен дневен ред, да разграничаваме жанровете и да не допускаме грешки.
Така било, значи, казах си. Но къде в тази прословута „англосаксонска традиция” ще наместим най-кресливата, светкавична и разпасана булевардна преса в света – британската? За каква благонадеждност и надпартийност може да става дума, когато същата тази британска преса години наред манипулира публиката си с възможно най-плоските антиевропейски клишета? Дотам, че един мой добър приятел, бивш британски дипломат и всъщност привърженик на Евросъюза, непрекъснато се диви на собствената си еврофилия, бидейки всекидневно потопен в потока на антиевропейската реторика - и всъщност, дори полуудавен от нея. Ами земетресението, което току-що разтърси флагмана на добрата журналистика – БиБиСи? Изпитвам огромно уважение и пиетет към тази институция, но въпреки това, като критичен съвременник, си мисля, че случващото се зад фасадата на БиБиСи навярно е показателно и за Великото Лицемерие на медиите. Не само във Великобритания. Не само във Франция или Германия, за България да не говорим. Лицемерие, възпроизвеждащо стародавния патриархален принцип: „Не ме гледай какво правя, слушай ме какво говоря”. Тоест, питам се нещо съвсем просто, което звучи дори някак блудкаво: възможно ли е да се прави добра журналистика само по правила – или пък за нея се искат и някакви такива неща, като талант, сърце и морал?
Да, отплеснах се: книгата. Най-ценното познание, което дава на читателя си, е свързано тъкмо с битността на медиите като част от обществото. Тоест, с това, че те не могат да бъдат нито по-добри, нито по-лоши от обществото, което ги заобикаля и консумира. И понеже стана дума за лицемерие, в оправдание на медиите, човек веднага се пита: след като обществото е пълно с лицемерие, мигар медиите могат току-тъй да го надраснат? И книгата на Милко Петров, Мария Попова и Мария Вазински ни описва много занимателно европейските медии именно като огледало на обществото – независимо дали прелистваме вестникарски страници от ХVІІІ или кликваме с мишката през ХХІ век. Информацията наистина е огромна, отделните статии са добре структурирани, а изключително начупеният медиен пейзаж на континента постепенно се избистря пред очите ни. И най-вече: „малката” история на медиите много сръчно е вплетена в голямата, национална и световна история. Реших да си направя малък експеримент и от десетте глави, посветени на медиите в различни европейски държави, да извадя по няколко ключови думи, носещи максимална (и максимално обективна) информация както за самите тамошни медии, така и за обществено-политическия бульон, в който са потопени. Ето ги:
Белгия: проблемът валонци-фламандци.
Великобритания: лабораторията на съвременния свят.
Германия: елитарни медии.
Дания: социална значимост.
Испания: модел за Латинска Америка.
Италия: създаването на италианеца.
Холандия: толерантност и либерализъм.
Финландия: търсене на идентичност.
Швейцария: регионализация и многоезичност.
Швеция: ред и равноправие.
 
Сигурно и на вас ви прави впечатление: липсва Франция. Няма я Полша, цяла Източна и Югоизточна Европа е бяло петно. Това малко смущава, защото така картината си остава фрагментарна. Всъщност, още в началото се запитах за кого е писана тази книга. И си отговорих, че навярно се прицелва към студентите. Да, на тях ще им свърши отлична работа. Но все пак, без историята поне на френските медии, трудно ще сглобим голямата картина. А още по-трудно ще намерим добри аргументи в спора с моя колега, привърженик на „англосаксонската традиция”. Защото мощната есеистична тяга на френските медии, любовта към красивата формулировка, към изтънчения коментар, към целия инструментариум на двусмислието, многозначителността, иронията, ако щете дори на еротичното – всичко това, независимо дали ще го наречем публицистика или другояче, не бива да остава в килера. Още повече, че – за добро или за лошо – тази традиция влияе силно и върху медиите в други европейски страни, останали извън полезрението на авторите.
Тази непълнота изобилно се компенсира от други качества на книгата. Лично на мен, например, тя ми съобщава нещо хем близко до ума, хем доста стряскащо и някак обезкуражаващо: в напрегнатите и амбивалентни взаимоотношения между власт и медии (за които стана дума в началните метафори) през последните векове сякаш са се променили само орнаментите. Добре, преувеличавам малко, но когато днес се възмущаваме от посегателствата на българското (на унгарското, на румънското...) правителство върху свободата на медиите или от начина, по който вестниците на Мърдок бяха (бяха?) влезли под кожата на британската политика, няколко примера от книгата на Петров, Попова и Вазински звучат направо като дежавю. Вълнуващо е да се прочете как към края на ХІХ век в Англия журналисти и политици постепенно се сближават, как започва едно – актуално и до днес – прескачане между двете професии. Или пък за Бисмарк, измислил по същото време гениалната схема с държавните поръчки за частните вестници, която – защо ли? – толкова много напомня за една добра позната днешна схема: държавни институции с пари от бюджета или от еврофондовете уж популяризират програми и политики в медиите, а всъщност си правят PR (в добрия вариант), или пък направо си откупуват благоразположеност и мълчание по болезнени теми. Дори в днешна, а не в Бисмаркова Германия, политиката (и особено политическата власт) все още понякога изпада в конституционна амнезия и се опитва да манипулира или да командва медиите. Аферата „Шпигел”, за която компетентно пише Мария Вазински, очевидно е позабравена, защото как иначе да си обясним трагично-несръчните пориви на бившия президент Вулф, опитал се да спре неудобни публикации в „Билдцайтунг”? Или пък скандалът, избухнал съвсем наскоро, след като един партиен говорител тръгна да раздава нареждания към обществено-правните медии. Неприятни сцени, обаче поуката звучи оптимистично. Защото, както навремето министър Щраус след аферата „Шпигел”, така и в наши дни, президентът Вулф и въпросният говорител накрая все пак си подадоха оставките. Принуди ги, впрочем, не някой друг, а общественото мнение, което, не само заради мъчителния опит от националсоциализма, реагира направо ураганно на всяко посегателство срещу свободата на словото.
Пак германският медиен пейзаж ми дава повод за още една реплика към авторите на книгата. През последните седмици професионалната гилдия, пък и цялото общество, с тъга наблюдават агонията на няколко отлични вестника, сред които култовият „Франкфуртер Рундшау” и младият, но добре списван „Файненшъл Таймс Дойчланд”. Никой не умува над причините, понеже то се вижда, че хартиените медии с много жертви отстъпват позиция след позиция. По-младите рядко посягат към хартията и в най-добрия случай инсталират вестниците като апликации на телефоните си. А поколенията, за които абонаментните вестници (в масовия случай - един централен и един регионален) бяха задължителното сутрешно информационно хапче, днес вече оредяват, пък и прекарват все повече време пред телевизора, но и пред компютъра. В книгата на Милко Петров, Мария Попова и Мария Вазински очевидно не е имало достатъчно обем, за да се включат и онлайн-медиите. То тази тема вече клони към бездънност, но ми се струва изключително важно поне да се споменат няколко от роящите се напоследък из Европа прогнози на тема „смърт на хартията или някакъв вид симбиоза”.
Точно докато довършвам тази статия, по радиото (стара медия) една жена с носталгия говори за вестниците (още по-стара медия). Друга работа си е, казва носталгично есеистката, да изрежеш една вестникарска статия и да си я архивираш в папка за вечни времена. Разбирам проблема, съчувствам изцяло като ненаситен консуматор на вестници и радио. Но за мен няма съмнение, че всички познати ни медии неизбежно (ще) се концентрират в чиповете, дисковете и безжичните връзки на различните компютърни модификации. Включително и телевизията, която няма още дълго да удържи часовото си програмиране с фиксирани места на различните предавания. Хартия ще остане, но тя ще излиза от принтера. Радиото също ще оцелее, но пак като апликация и без линеарна програма. Дали ми харесва или не – представа нямам. Но ще стане. А оттук нататък можем само да вярваме, че призваните професионални журналисти ще съумеят да запазят съвестта и гласа си в уникално трудния сблъсък с милиардите непрофесионални автори на думи и образи, които трескаво търсят публика из дебрите на Голямата Мрежа.
 
Бон