Където нещата се случват отново

 

Николай Грозни. Крака на костенурка. Превод от английски Калоян Игнатовски. С., Сиела, 2012
 
Николай Гроздински всъщност не е ново име в нашата литература; от началото на века той вече е публикувал (на български език) три други книги, без да привлече особено силно вниманието на критиката. Това са сборник с разкази „Жития на безделници и пропаднали мистици” (2000) и романите „Да подремнеш в скута на голямата еднаквост” (2001) и „Някой омагьоса битието” (2002). „Крака на костенурка” излиза за пръв път на английски език („Turtle Feet”) в САЩ през 2008 г., последвана от автобиографичния роман “Вундеркинд” (2011); сега вече Гроздински е започнал да публикува с псевдонима Грозни. И двете книги получават внимание, което определено е по-голямо от вниманието към българските му книги (у нас), и това само по себе си е любопитен факт, който заслужава внимание и обяснение. Ще се опитам да открия някои от причините, макар че „Вундеркинд” (книга, която разказва детството на Гроздински като млад пианист и дете-чудо в капана на българските институции от страшно-абсурдното време на тоталитаризма), все още не е преведен на български. Що се отнася до „Крака на костенурка”, книгата е безспорно свежа, забавна, увлекателна, остроумна и добре написана. (Ако това е пряк резултат от тригодишното обучение по творческо писане в Университета Браун, можем само да завиждаме на американските писмовни традиции.) Авторът разказва за своите преживявания в Дарамсала – седалището на Далай лама в Индия, където попада, след като е захвърлил музикалното си образование в Бостън малко преди да приключи, и е станал тибетски монах в търсене на нова идентичност и на някаква „по-висша истина”. Изборът на Индия за място на абсолютната истина (мястото, където „нещата се случват отново”) не е изненадващ, по-скоро е типичен за бунтарски настроените млади американци, и в този смисъл шансът да разпознаят в историята на българина Грозни (кой ще заподозре руската историческа следа?) собствените си (по-скоро неосъществени) пориви е много голяма сред читателите от САЩ. Самият престой в Дарамсала е разказан изключително живо и живописно; животът там наподобява гъмжилото на мравки в мравуняк, както впрочем подсказва и снимката на българската корица. Грозни е майстор на ненатрапливата психологическа характеристика, на характерния детайл, на умението да примири екзотичното с ежедневно-битовото, но това, което истински впечатлява, са необичайното му, някак по детски свенливо-жестоко отношение към човешкото съществуване, липсата на всякаква нравоучителност, минималистичната проява на способността за емоционално вчувстване за сметка на вниманието към описателните подробности. Той пише през погледа, жаден за впечатления, какъвто може да бъде само погледът на един млад човек. Тези особености на изображението правят пътеписно-мемоарния наратив не просто поредния разказ на поредния пътешественик в едно екзотично място, а един различен разказ, който предлага писане отвътре – едновременно отвътре на мястото (писателят живее в Дарамсала четири години, като минава през всички изпитания на живота там) и на душата, която върви по своя път към абсолютната истина, за да разбере, че тя нито е абсолютна, нито е истина за западния човек. Повествованието е насечено от спомени за България и тук вече достигаме до втората причина за американския успех на младия автор. Мисля си, че след още десетина години ще успеем да направим интересна типология на нашето тоталитарно минало, разказано за литературен износ в различни страни. В Германия например – изцяло в зависимост от местните литературни традиции – се продават две взаимно противоположни версии: сантиментално-носталгичната (Илия Троянов) и драстично-гротескната (Сибиле Левичаров). В Париж върви елегантната смесица от приглушена носталгия, социална ирония и стилен исторически „реализъм”. В САЩ се цени иронично-рефлексивното младежко отношение с печеливши ефекти на пародия и гротеска, както добре показват успехите на Мирослав Пенков и Николай Грозни. Като най-краткия възможен пример ще приведа описанието на единствената касетка с музика, която носи със себе си новопокръстеният монах: „три брадати български баби, пищящи пронизително под оглушителния съпровод на гайди и тъпани от свинска кожа”. И за да не вземе да се усъмни читателят, че предметът има някаква сантиментална стойност, разказвачът му обяснява: „Разнасях я със себе си, тъй като бях установил, че по някаква странна причина на хората им харесва тази музика”. Какво друго да кажем, освен и ние като бай Ганьо: „O tempora, o mores!”. Може пък децата ни да се разпознаят в подобни спомени.