Българският символизъм – имало ли го е изобщо?

 

Йордан Ефтимов, „Божествената математика: Тревожната хетероклитност на българския символизъм“, С., Просвета, 2012
 
В началото на монографията си, стъпила върху дисертацията му, Йордан Ефтимов убедително и критично мотивира избора на обект на своето изследване. Чрез този оригинален избор на четирима автори с драстично неравностойни позиции в Българския канон, несвързвани никога преди в разгърната литературоведска интерпретация (Иван Андрейчин, Иван Грозев, Димо Кьорчев и Димчо Дебелянов), Йордан Ефтимов изненадващо показва колко много още липсва в нашите познания и разбирания за българския символизъм. Въпреки десетките монографии и антологии, създадени от 70-те години на ХХ в., когато направлението някак придоби автономна изследователска легитимност в идеологическите конюнктури на литературната наука на НРБ до днес, познавателни блокади и сериозни празнини (с изключение на Дебеляновото творчество) зеят дори от елементарно библиографско-издателско гледище. Редица текстове на Ив. Ст. Андрейчин, Иван Грозев и Димо Кьорчев все още остават не(пре)издадени, намират се в лични архиви и стари публикации в редки периодики, които са труднодостъпни дори за академичните изследователи. Това обаче е най-малкото епистемологично предизвикателство пред смелата идея на Йордан Ефтимов.
Започвайки от споровете „имало ли го е изобщо?“, с българския символизъм като предмет на критична и литературноисторическа рефлексии за сто години се е случвало какво ли не – от здраво разсъдъчните филистерски насмешки и идеологическите анатеми до емоционални апотеози, добросъвестни компендиуми и прецизни анализи върху различни аспекти на поетиката. Йордан Ефтимов обаче вижда в наследството на този оценъчен и терминологичен въртоп от конфликтни тълкувания шанс за собствената си теза за хетероклитността на символизма, който възниква, по афористично точната реконструкция, в едно общество, което не се побира нито в рамките на понятието „бел епок“, нито в онези на понятието „сецесион“, нито пък в прословутия Fin de siècle. Макар да е и трите. Верен на класическия подход във филологията „първо разгърни речника!“, изследователят прилага рационален, ерудитски и ефективен метод за изграждане на дискурсивния инвентар, който може да проследи „работата на понятията“, като Музика, Мълчание, Съответствия, Символ, Блуждаеща естетика, Синестезия, Индивидуализъм, Колективна душа, Декаданс, Жеманфишисти, Нирвана, Fin de siècle; всяка литературноисторическа и изобщо художествена формация има свои ключови, аксиологично или идеологически сакрализирани думи. Те чрез множество разнородни текстове и топоси, през полета „калейдоскопни“ значения – от манифести и многотомни романи до лиричната миниатюра в един стих или еднобуквения експеримент (прочутото футуристко „Ю!“) и от стиховия ритъм до социалния образ на писателя, трябва да водят към директно заявената или дискретно следваната висша – идеална и интегрална ценност на формацията, и неволно да я подриват в името на нещо ново в културата, което неминуемо настъпва. Ако обаче примерите от рода на „Класицизъм - Разум“ и „Романтизъм - Чувство“ са достатъчно ясни и отработени в литературната наука и педагогика, то ситуацията в десетилетията, определяни като „авангард“ и „модернизъм“, е много по-сложна; кои, да кажем, освен тригонометричната представка „кубо-“ и местоимението „его-“, са равнищата в литературата и различните изкуства, в които руските „кубо-“ и „егофутуризъм“ са нещо по-различно от „футуризма“ изобщо в неговите руска, италианска и българска, по- точно – ямболска версии? По-бедни ли са останалите европейски авангарди от полския, който единствен в междувоенния период развива течение, наречено „катастрофизъм“? Само термин ли е „имажинизмът“ и става ли Никола Фурнаджиев наистина „имажинист“ в своята лирическа поетика единствено поради хрумването на някои български литературоведи да го определят като такъв, посочвайки най-вече „селската образност“?
Пред много подобни въпроси Йордан Ефтимов успява да ограничи арбитралността и разнопосочността, които дълго време пречат на цялостното интерпретаторско възприемане на българския символизъм... именно като качествено и структурно противоположно на целостта и единността явление.
Със самото заглавие „Европейският модернизъм не като извор, а като контекст“ на част от своя труд Йордан Ефтимов вербализира много точно и друг стар и незаобиколим проблем. „Своечуждият модернизъм“ (по компромисния термин на Александър Йорданов) е възприеман някога като импорт, имитация, „побългаряване“ или ако този термин е силно обвързан с възрожденската поетика – „българизиране“ на мотивите и конструкциите от западноевропейските и руските символистични образци (например чрез „примитивното“ и „народната душа“); в природната картинност на традиционната българска литературна критика и наука така звучеше въпросът „чуждо цвете (че и плевел!) ли е символизмът в реалистичната чистота на българската литературна градинка и кой точно – П.К. Яворов или Теодор Траянов, е греховният градинар“?
От огледалната страна на заблудата са телеологичните концепции, които най-общо следват оценъчната линия на развойния модел „от по-лошо - към по-хубаво“. По тяхната логика символизмът в българска версия, макар и „повлиян“, е повече автентично явление. То се заражда естествено, органично и „ускорено“ в европеизиращите културни процеси като търсене на „нови, общочовешки и индивидуални художествени ценности „от „Мисъл“ и Пенча насетне“, и дава своите резултати най-вече в изковаването на нов „ритмичен, мелодичен, звучен, музикален“ и увенчан с ред други формални съвършенства „поетически език“.
Йордан Ефтимов посочва в културноантропологичен (особено в разделите за Fin de siècle, абсента, болестите като метафори) и вътрешнолитературен аспект връзките между различни конвенционални комплекси от културни явления и художествени значения в българската и европейските литератури. Така, при всички дискусии около периодите и периодизациите на направления, течения и национални школи, хронологичният ред, който най-добре би хармонирал на положената от автора цялостна описателно-аналитична перспектива, отговаря не на механични извънлитературни цезури или на предвзети до аутистичност интерпретаторски капризи (бихме могли например да емблематизираме 1907-ма не като Годината на Манифестната Модерност, а като край на възрожденската епоха и Година на Илия Рашов Блъсков, който наистина привършва културния образ на Възраждането, защото точно тогава излиза и се чете поне от някои и досега с интерес пластичната мемоаристика на стария шуменски книжовник). Авторът проследява във функционални и ненатрапени периодизационни категории ритъма на художествените промени в различните микро- и мегасегменти на литературния живот в България от края на ХIХ - началото на ХХ в.
Така Йордан Ефтимов очертава контекста, в който се появяват четиримата главни герои на неговото изследване. Написаното за тях не само елиминира съмненията за малко произволна, макар и интригуваща комбинаторика на имена. То убеждава читателя на труда в логиката на демонстрирания комплексен подход - съчетание от ерудитски новоисторизъм в реконструкцията, структуралистка строгост в анализа на текстовете и демитологизация на някои наслоени ореоли – в рецепцията.
Страниците за Ив. Ст. Андрейчин само едностранчиво могат да бъдат оценени като „нов прочит“ и „реинтерпретация“ – те за пръв път в българската литературна наука въвеждат най-пълноценно този привидно ексцентричен автор като сериозна изследователска тема. „Ако литературната история признава известни достойнства на Андрейчин теоретика и никакви – на Андрейчин поета, то това е грешка в самата литературна история, в собствения й метод“ – категорично подкрепя тази вярна констатация на Йордан Ефтимов например знаменателният факт, че стихове на Андрейчин намираме в ръкописни албуми на един селски интелигент с културни интереси от Търговищко (при това и търговец!) от 1909 г. Единственото, което бих подсказал на Йордан Ефтимов при работата му върху Димо Кьорчев, защото съм сигурен в интересния резултат, е един по-изразителен междутекстов паралел с политическите текстове и мемоаристиката на този все още смътен литератор, когото, изглежда, поне като писане, активната политика „е погълнала“ само биографично.
Иначе ярък критичен темперамент с бликаща фина ирония към всички гафове, които литературата като всяка човешка дейност допуска, Йордан Ефтимов спазва принципа на дистанцираност от описателния обект и оценъчна въздържаност у литературния историк. Той обаче прави това в много особен и привлекателен за читателя маниер. В труда, и то във високо йерархизирана заглавна позиция, можем например да прочетем определението „бездарници“; срещаме мнение за Рихард Вагнер, че е бил „чешит“, за някои критически алегории на Ив. Ст. Андрейчин – че са „майтап“ и т.н. В съчетание с последователната терминологична яснота на Йордан Ефтимов, тези „аксиологизми на всекидневния език“ просто стилизират определен начин на говорене и възприемане на литературните феномени; този „лек“ начин има свои познавателни пътища, понякога по-кратки, отколкото „тежките“ теоретични вербализации с ключови думи, като „семантичен ред“, „структурни хомологии“, „фокализирани интертекстуаални маркери“, „трансцедентален алегоризъм“, „хабитус“ и др. „Разговорните“ реплики в труда на Йордан Ефтимов съседствуват с великолепни ерудитски коментари за някои от големите интелектуални, идеологически и литературоведски дискусии в хуманитаристиката на ХХ в. върху текста, знака, идеологията, историята, символа, прочита и т.н. Така конкретната тема става и предизвикателство за модерната литературна теория.
Яни Милчаков
 
С работата върху четири, приемани за нецентрални фигури на символистичното движение у нас, основната цел беше да се демонстрира, че не съществуват окончателно решени проблеми на литературната наука. Да се покаже как с помощта на съчетаването на различни подходи – социологически разрези, съпоставяне на естетически доктрини и художествена практика, поетологически и стилови анализи – символизмът може да бъде видян като много по-разноречиво и сложно явление от приеманото досега.
Продуктивна е възможността самото литературознание да бъде разглеждано като винаги проядено от идеология – което най-добре обяснява и завоите в изследването на българския символизъм.
Но най-решителният извод, до който неизбежно би стигнал всеки, гмурнал се в дълбините на символистката култура, засяга нейния утопичен хоризонт. Нямам предвид само неизследваната достатъчно до този момент връзка на символизма с теософията и окултните науки.
Да мислим символизма извън каталогизирането в отминалата епоха на болезненото краевековие, като протягащ се далеч напред в бъдещето чак до епохата на развития социализъм – това е неизползвана досега възможност на историческата поетика. Символизмът като река, която, достигайки пустинята, минава под земята и присъствието й се усеща само във феномените на масовата култура. Но нека бъдем по-смели и видим утопизма на символистите като по-радикален от този на социалистите.
Из „Заключението” на Йордан Ефтимов към „Божествената математика”