Неучтив спектакъл

 

„Ковачи” от Алек Попов; екип: Възкресия Вихърова – режисьор, Елена Иванова – сценограф, Георги Арнаудов – музикален консултант, Анна Пампулова, Таня Соколова, Росен Михайлов – хореографи. Университетският театър на НБУ на сцената на театър „ Сълза и смях”.
 
Позволявам си да изразя мнение за спектакълна Възкресия Вихърова по една много проста причина – за разлика от много други, той искрено ме развълнува - от първия до последния момент. Вихърова е от авторите, които следя винаги с любопитство, но въпреки че я познавам отдавна и съм работила с нея, никога не съм си позволявала да изразя публично мнение за работата й. Oт респект и колегиални задръжки не съм дръзвала да изказвам оценки, независимо че театърът, който прави, борави с език, много близък до физическия и танц театъра.
Тя е неочаквана във всичко, което прави, а в този случай е прецизна, смела, освободена, точна, динамична и безпощадна. Довежда сатирата до трагедия. Заковава и вдига с един категоричен жест и с жестока ирония, която гони „търговците от храма” и простаците от салона.
Представлението е не само изобретателно, интелигентно и проницателно. То се изразява по съвременен начин, без да парадира, и поставя съвременни проблеми, без да прокламира. Вихърова се забавлява както с формата, така и с проблематиката. Тя владее езика на съвременния движенчески театър, издържан в традицията на Пина Бауш, и го използва от позиция, еволюирала във времето. Сюжетът е спазен, но е представен като поредица от закачливи епизоди, представящи съдбата на тъмнокожите сливенски гастарбайтери в ситуацията на „Обединена Европа”. Историята е колкото комична, толкова и трагична, но е обгърната от режисьорското интелектуално-иронично чувство за хумор, което я превръща в почти абсурдна гротеска. Вихърова не се занимава с илюстрации – тя превръща текста в основа за смели интерпретации, търсещи и демонстриращи сложните взаимовръзки между „сексуалното”, „социалното” и „политическото”, в които се проектира природата на човека – бил той балканец или европеец. Всяка сцена представлява набор от езикови, движенчески, жестови и ситуационни клишета, които в своята преекспонираност се преобръщат смислово. Езикът е многопластов – прост като израз и сложен като внушение; и комбинира различни стилови похвати с цел собствен изказ, който бих нарекла отчуждено афектиран. В резултат се получава силно атрактивен и високо интелектуален разрез на съвременното човешко състояние. Независимо дали ни харесва или не, той е точен, аналитичен и омекотен единствено от хумора, без който диагнозата би изглеждала още по-безнадеждна. Тя ме доведе до мисълта на Бодрияр: За много цивилизации енергията на човек и енергията на животните е равнозначна.
Има, разбира се, всякакви спектакли – силни, слаби, външно красиви, вътрешно заредени, лаконично експресивни и пр. – те всички приличат по дух, външност и съдържание на своите автори. Има такива, които те карат да се чувстваш като в разговор с изключително глупав човек, толкова глупав , че няма смисъл дори да му опонираш и затова примирено го изслушваш да разказва банални и кухи неща с невероятна претенция и настойчиво изискване да бъде харесан. От такива „зрелища” на деликатния зрител му се иска да си тръгне още след 5-ата минута от скука, отегчение и отчаяние. Тях искаш да забравиш възможно най-бързо, за да спасиш собственото си интелектуално и емоционално достойнство.
Но има и други, които достигат до съзнанието директно и безапелационно със силата на прозрението. Те свалят пелената на заблудите и разкриват реалността с медицинска точност, от каквато в повечето случаи тя се нуждае. Този тип спектакли не са „за всички” и най-вече на са за тези, които цялостно се оглеждат в тях. Тези спектакли не са „учтиви”, те не „галят” и не „приспиват” вниманието, не ласкаят с посредствената си интелигентност. Но затова пък са запомнящи се, дори и като плесницата, която ти е ударил някой, вбесен от глупостта ти...Спектакълът на Възкресия Вихърова е определено от втория тип. Или както казва същият Бодрияр: Раждаш се модерен, не ставаш такъв.
A иначе в пиесата на Алек Попов „ Ковачи” иде реч за това как сливенските тъмнокожи малцинствени българи емигрират в Германия, за да „коват” високопрофесионално немските жени...