Ходене по буквите

 

Херман Брох. „Сомнамбулите”. Трилогия. Превод от немски Любомир Илиев. ИК „Алтера”, С., 2013, цена 26 лв.
В „Игра с очи”, историята на Елиас Канети между 1931 и 1937 г., писателят отделя забележителни страници на Херман Брох. Той веднага заявява, че неговият приятел решително е застрашавал живота, без обаче да уточни чий живот (своя, на другите, живота въобще?). Застрашава с „голотата на дишането”. По-късно разбираме, че застрашен всъщност е самият Брох, който не умее да каже никому „не”, след като чуе дишането му, неговата гъргореща пунктуация. Тази метафора на Канети спомага за възприемането на „Сомнамбулите” на Брох – може би последната голяма липса в преводния фонд на световната литература у нас. Липса, зачеркната от Любомир Илиев така, щото преводът на „Сомнамбулите” да се превръща в безспорното преводаческо събитие на едва наченатата година. Защо? Херман Брох действително е податлив на дишането, при това не само на хората, а и на феноменалното дихание на жанровете. Трите романа в „Сомнамбулите”, въпреки доминиращата виенска тяга към есеистиката, са объркваща дъха компилация от остроумно разработени жанрове, чиято сериозна игра с философската начетеност на автора е изградила един от монументите на европейския модернизъм. Като че ли няма жанрово образувание, на което Херман Брох да откаже правото на съществуване. И всичко това е системно целенасочено – да покаже всестранно разпада на ценностите, на който той е зорък свидетел. Особено чувствителен върху взаимовръзките между литературата и науката, развиващи се на подвижната територия на романа, Брох пише за пренебрежението към словото в свой кратък доклад върху „Сомнамбулите”: От гледна точка на словото: науките също са станали безмълвни. Следователно дали ние, които още си блъскаме главата над думата, над езиковия изказ, не защитаваме изгубена кауза? Дали не искаме да изразим нещо, което изобщо съдържа неизразим субстрат? Не се ли е превърнало интелектуалното говорене за нещата в празно бръщолевене? Това е едва отломка от безкрайно шлифованата писателска идеология и най-вече стилистика на Брох, който със „Сомнамбулите” допълва „Буденброкови” на Томас Ман и отправя съзнателно предизвикателство към „Одисей” на Джойс. Хана Аренд доказва, че Брох е искал литературата да притежава същата наложителна валидност, каквато и науката - макар след арестуването му от хитлеристите през 1938 г. писателят да прозира илюзиите си за възможността на литературата да повлиява върху смисления ход на обществото. И въпреки това, за автора на „Сомнамбулите” поетическото винаги е нетърпеливост на познанието, изпреварване на рационалното, прокарване на път. Днес пътят на „Сомнамбулите” към българската публика е начертан от Любомир Илиев, който с виртуозна вещина възсъздава всяка съставка на „Сомнамбулите”. (Негов, прочее, и преводът на „Смъртта на Вергилий” на Брох.) И безкрайното непознаваемо чудо на езика в тази романова трилогия прави краткия ни живот по-гол, по-цялостен – и, слава Богу, вдишващ ограниченията на рационалния подход към света.