Бележки за Апарат

 
Не знам защо Васил Георгиев ме е поканил да говоря на премиерата на първия му роман. Не мисля, че очаква бляскави суперлативи. Дано не се надява и на нещо весело, макар днес да е роден Чаплин. Не съм забавен. Чувството ми за хумор пред публика клони към нула. Той е наясно с тази очевидна липса, тъй че не е и заради това. Кой знае дали очаква сериозно говорене... Критична, аналитична реакция. Да го поставя в контекст, да спомена досегашните му три книги и наградата „Хеликон“, която получи. Да добавя към това и последователното му писателско отношение към картографирането на софийските улици.
Да премина към темите на настоящия том, към език и сюжет, структура. Да концентрирам сърцевината, жеста на книгата в ясна форма. Да преразкажа текста на четвърта корица и информацията за пресата. Да потвърдя, че Георгиев се опитва да не профанизира и че е вярно това, което Михаил Неделчев каза и за него в скорошна статия, че и неговото писане е част от тази българска литература, която чрез усложняване, чрез синтези и проблематизиране... си връща своето собствено достояние, което се бяха опитвали да присвояват световете на вулгарното и пошлото, писаниците на подмяната. Да кажа, че има свой стил, почерк, поетика, позиция. Своя литературна истина.
Да подхвърля, че първото, което ми хрумна, щом разбрах заглавието на книгата, бяха стикерите в градския транспорт с надпис „апарат за самотаксуване“, които отлепях и съкращавах до „апарат за самота“.
Накрая да завърша с любопитна поанта, обнадеждаваща, свързана с удоволствието от текста и бъдещите му творби. И да премина към няколкото въпроса, които след малко ще му задам.
Да, можеше и така, но би могло и иначе. Бих искал да кажа за омерзението, което лъха от страниците. За социалната критика и за сатирата. За лошите равносметки по отношение на дългите, продължаващи с години и десетилетия, исторически моменти на преход и криза, от които сякаш не може да се намери изход.
За невъзможното окончателно овладяване на турбулентната действителност, без значение колко е лична, интимна или колективна. За факта, че - с изключение на кратки пулсации и мигове - живеем във фарс, в евтин екшън, в лицемерна пародия. За липсата на окончателна утеха и постигната пълнота. За свръхизлишъка от успокоителна ирония, за здравословна дистанция и обезболяване, които носи забързаното градско бърборене по заведения и партита.
За опита да се мисли, да се заклейми, да се противодейства чрез избора на идентичност, позиция и собствено лице. За отказа да се съучаства във всекидневния цикъл на баналността на родното зло. Злото, преповтарям нещо добре описано още през 1963-та година, не е единствено грандиозно, не е чудовищно, то е и сиво, дребно поведение на апатично човешко същество, което не се съпротивлява, не претегля, не избира и не поставя под съмнение. С лекота приема ненормалното за нормално.
Въпреки натрапчивото наличие на крайна относителност и субективност, всъщност може да се отсъди, че има добро и има лошо. Агонизиращата етика, макар и рядко, продължава да е налична. Не само като старомодна абстракция. Има невидимо, но има и видимо - и оглеждането, вглеждането, демаскирането на това (не)видимо е една от големите задачи на изкуството. Ако то, естествено, реши да си я постави.
Нека за малко забравим странното отношение на Езра Паунд към евреите, Мусолини и фашизма и прочетем това, което е написал в едно свое есе, издадено точно преди век – Ако един писател фалшифицира доклада си за човешката природа, за своята собствена природа, за идеала си за съвършенство, за идеала си за това, онова или нещо друго, за Бога, ако Бог съществува, за животворната сила, за естеството на доброто и злото, ако доброто и злото съществуват, за силата на вярата или съмнението си в това или онова, за степента на радост или страдание, които изпитва; ако писателят фалшифицира докладите си по тези въпроси или каквито и да било други неща, за да се пригоди към вкуса на своето време, към правилата на суверена или удобството на заварен морален код, то този писател лъже.
Да не лъжеш понякога е достатъчно, понякога не. Трябва да се започне отнякъде. Все още не знам защо Васил Георгиев ме е поканил да говоря на премиерата на първия му роман. Това е самата истина.
Както в „Апарат“ е литературната истина на автора.
 
Бел. ред. Думи, произнесени на премиерата на романа „Апарат” от Васил Георгиев, ИК „Сиела” (16 април 2013, Бетахаус)