Първите седем на Черната кутия

 

„Черната кутия” е другият фестивал на Пловдив. Или поне другият театрален фестивал, доколкото е за театър и съвременен танц, сред обилието от множество и всякакви фестове. Започна като фокусиран върху камерните театрални представления с благите напътствия и съвети на проф. Крикор Азарян и още след първите две издания се обособи и потърси себе си във физическия театър, пантомимата, танцовия пърформанс. Когато неговият създател Недялко Славов говори, че той отваря прозорец към Европа и света, това не е преувеличено, защото напоследък ние забелязваме как се разширява територията на съвременната театрална планета чрез съчетанието на различни изразни средства. През изминалите 7 години видяхме множество театрални продукции, включващи виртуозно владеене на тялото, необичайни актьорски техники от пръстите на ръката до палците на краката, виждали сме различни жанрове на моноспектакъла – от психологическата драма до политическото кабаре. Извън една дълготрайна връзка с посолството на Израел у нас, фестът и неговите основни двигатели, баща и дъщеря – писателят Недялко Славов (Пловдив) и режисьорката Слава Младенова (Монреал), успяват да се информират и докарат в Пловдив изпълнители от Бразилия и Колумбия, Канада и САЩ през цяла Европа и Русия до... Южна Корея. Всъщност, тази мултинационалност на изпълнителския състав няма кой знае колко голямо значение при положение, че повечето владеят/служат си с езика на тялото. През първите години и досега фестивалът търси своето лице, оптимален формат, дори театрално пространство. Очевидно е, че ще търси и показва по-необичайните пресечки на театрални форми, жанрове, изразни средства, че ще бъде като цяло тип „театър в куфар”, малоформатен, че ще залага на привличането на нови публики, на уъркшопове с млади изпълнители, на доброволческото начало при обгрижване и обслужване на организацията на феста.
В седмото си издание „Черната кутия” се рамкира с два много добри спектакъла на трупи от Румъния и от Унгария. „Двама ни” на Passe-Partout D.P. Theatre Company е класическа любовна история, в която със средствата на пантомимата, съвременния танц и балета, на известни танцувални формати като степ, танго, фламенко, на анимацията, бяха създадени отношенията между двама души. Дори беше обигран прочутият двоен портрет в профил на дук Федерико да Монтефелтро от Пиеро дела Франческа, изложен във флорентинската галерия Уфици. А „Дъщерите на Гагарин” на Мобил театър Лабор, чрез театралния език на Жак Лекок, с възможностите на човешкото тяло, при минимум декор и обигравани предмети – един чаршаф, няколко щипки, едно колело и три ябълки, и с музика на живо (акордеон), а на запис –„Миллион алых роз”, бе пресъздадена историята на три жени, три сестри, влюбени и оставени от един и същи мъж. Всичко започва с един ритуал на празничен обяд около чаршафа-маса, за да се разгърне в обратна проекция цялата история. Използвани са пантомима, куклени похвати, танц, пеене, женски бой, какво ли не. Смешно-смешно, поетично, великолепно. Най-силното ми преживяване на този фестивал.
Посоката „Съвременен танц и пърформънс” беше представена в четири части/вечери. Испанката Лайла Тафур прави contemporary танц върху движенията на фламенкото или изследва фламенкото със съвременни средства. В „Идва пролетта”, чувствения дует на Орли Портал и Шломит Йосеф от Израел, видяхме любопитно комбиниране на съвременен танц и бели денс техника. Може би най-интересен, макар и спорен, беше „Черни рози”, белгийски опит за намиране на общност между певица с великолепно звучащ глас, изпълняващ творби на Сибелиус, Берлиоз и Рахманинов, и contemporaryтанцьорка, повтаряща натрапчиво до припадък едни и същи движения. Представлението обиграваше двураменното стълбище и долно фоайе на Драматичния театър в Пловдив. Имаше и модул „На фокус Пловдив” и не без известен местен патриотизъм можем да кажем, че и трите представления заслужават сериозна оценка. „Его – аз в смисъл ти” е поредица от миниатюри, изградени върху техниката на пръстите на ръцете, на Иво Игнатов-Кени, театър Хенд, а „Пътят-Следата” на танцово студио „Дуенде” продължава работата на професионалната художничка Наташа Кюпова чрез интересната хореография на Ивайло Иванов и Елена Здравкова. Във фестивалната програма беше включен и моноспектакълът на Ивана Папазова по текста на Елена Алексиева „Глас”.
Няма такъв случай – някой да се откаже от своята кариера, от своя глас, за да бъде дубльор, едва ли не момиче на повикване, па макар и на великата Мария Калас. Няма такъв случай, но хипотезата е възможна. И авторката Елена Алексиева се занимава с нея. Стилно написан, ироничен текст, а актрисата Ивана Папазова се е влюбила в историята на тази възможна хипотеза. Получил се е елегантен спектакъл и за това му качество имат принос авторката, режисьорът Калин Ангелов, художничката Теодора Лазарова и, разбира се, актрисата. Това е нейният избор, нейният моноспектакъл.
„Черната кутия”, както виждате, е пълна с алтернативни предложения и в това е смисълът на съществуването на този определено некомерсиален фестивал.