Ходене по буквите

 

Албер Лондр. „Комитаджии или Тероризмът на Балканите”. Превод от френски Нина Венова. Предговор и бележки Владимир Станев. ИК „Факел Експрес”, С., 2013, цена 13 лв.

Книгата на Албер Лондр (1884-1932), чието име носи най-авторитетната френска награда за журналистика, е публикувана година предигибелта му. Кредото на автора гласи: Нашият занаят е не да доставяме удоволствие, нито да напакостяваме. А да потопим перо в раната. Затова и репортажите му от горещи точки по света правят, според изследователите, революция в жанра – неосъществен поет, той нелюбезно ползва литературни похвати, най-вече ирония, за да открои по-ясно фактите. И никоя от засегнатите в книгата страни не е щастлива. За мен, който смятам Македония за българската фантомна болка, репортажът на Лондр шокира. Пътуването му у нас в началото на 30-те и срещите му с дейци на ВМРО показват организацията като гигантска мафиотска структура, прояла държавата. Политическите убийства в София са всекидневие. Ванче Михайлов е терорист. Сравнението с „Кръстникът” на Марио Пузо е неизбежно. А СИК и ВИС във всекидневните си дела си са досущ наследници на македонстващите. Най-отблъскваща обаче ми се стори следната история от Серес: Понеже вече не се говорело български в тяхното училище, децата решили да го опожарят. Хвърлили чоп. Момченцето, на което се паднало да е подпалвач, се изплашило и на другия ден подкладеният от него огън бил съвсем хилав. Училището било спасено. Невръстните патриоти се почувствали оскърбени и убили малкото си другарче, престъпило клетвата. Прочее, майсторският превод на Нина Венова връща вкуса към българския език.
 
Ивайло Иванов. „Брачни песни”. Издание на „Нов Златорог” и „Литературен форум”. С., 2013, цена 12 лв.
И чувствена, и праведна, стихосбирката на Ивайло Иванов знае непосилно много за историята на българската поезия, припомняйки ни я с обич и хумор. И въпреки това продължава да блика, самобитна и ярка.
 
Амелия Личева. „Литература. Бинокъл. Микроскоп”. ИК „Сиела”, С., 2013, цена 10 лв.
В предговора към новия си сборник статии проф. Личева деликатно подкрепя понятия като метамодернизъм и перформатизъм, които дефинират прехода отвъд постмодернизма и отстъплението на цитатността и разсейването пред единното холистично цяло на субекта, знака и означаемото. Тази теоретична перспектива споява статиите в „Литература. Бинокъл. Микроскоп”, в които има наблюдения върху разнородната компания на Кирил Мерджански; Станислав Стратиев и Дино Будзати; Бепе Севернини; Вислава Шимборска и Блага Димитрова; Осне Сайерстад и Халед Хосейни; Паоло Джордано; Галин Никифоров; Силвия Плат; Сингер; Белоу; Кафка; Гришам… Проф. Личева е поетически находчива в сравненията. И вън от клишето, когато разсъждава - отблизо и далеч - за медийния контекст на творбите и динамиката на вкуса. За мен най-интригуващо беше изследването й върху предметите в новата българска поезия. И ако заговорим за тялото и завивките, дали и тя самата не възприема живота на литературата като своеобразно отвиване на човека?