По следите на мистичното безмълвие

 

Станислав Памукчиев, „Пепелни картини”, галерия „Академия”, 9 – 25 октомври 2013
 
Има два вида художници. Единият вид използват зрителя, за да му показват художествени обекти и образи или да му разказват художествени истории и теории. Тези художници идват от света на изкуството и най-често са практикуващи специалисти, които знаят много за изкуството и за ролите на художника в него. Другият вид художници приканват зрителя да се присъедини към тях като спътник, с който заедно да странстват и търсят форми и начини за преминаване през света. Тези художници сякаш не идват от света на изкуството и много често останалите хора, занимаващи се с изкуство, не ги разбират и се страхуват от тях. Първият вид художници се опитват да затворят света в обекти и идеи. Вторият вид отварят пътища, а понякога и пропасти към света. Станислав Памукчиев е именно от този вид художници, за които изкуството като форма на човешка дейност се преплита съдбовно с неизтощимите потенциали на човешкия живот.
Вярвам, че има два вида художници, които съжителстват заедно в модерната система на изкуствата, така, както някои твърдят, че има два вида мълчание, които могат да бъдат открити в историята на идеите за тишината.
От античността до днес единият вид мълчание е свързван със съзерцанието, а другият вид е съотнасян към действието. Първият вид мълчание е мистично, а вторият вид е реторично. Според италианския философ Марио Перниола, мистичното мълчание, което израства в сферата на съзерцанието, се отнася до психологически състояния, които не могат да бъдат изразени с думите на нито един език, докато реторичното мълчание, напротив, само се явява своеобразна форма на език, за която още през далечната 1771 година френският свещеник и полемист абат Жозеф Динуар успява да опише значенията на десет вида тишина.
В традициите на класическата реторика да знаеш кога да мълчиш се смята за равносилно на това да знаеш кога да говориш. Няма причина да преустановяваш своето мълчание, смята Динуар, освен в случаите, когато имаш да казваш нещо, което е по-ценно от тишината.
За реториката на Динуар безмълвието като език може да бъде разумно, изкуствено, учтиво, дразнещо, неуважително, аплодиращо или капризно. За модерното изкуство безмълвието като цел може да бъде само непроницаемо. Розалинд Крауз описва тази естетическа настройка на модерното изкуство като „воля за мълчание”. Естетическа нагласа, която сякаш е насочена не толкова към някаква абсолютна естетическа чистота, колкото срещу заплахата от всички възможни прониквания на езика и на неговите правила.
В края на лятото на 2013-а година аз се озовах пред току-що завършените големи „Пепелни картини” на Станислав Памукчиев. Без да подозирам, че съм първият, който ги вижда, неочаквано достигнах до един въпрос, а именно - Духовното вид език ли е?. Не знам дали е задаван преди така безумно този въпрос. Но възможният отговор „не” не обръща ли всички опити за разбирането на духовното като език в безцелно разомагьосване и запълване на света с ненужни и неутрални за него неща?
След като е възможно да има десет вида реторична тишина, но не и десет вида мистична тишина, тогава не е ли изкуството само безкрайно наслагване на култове? Безкрайно наслагване на култове около идеята за нещо, което винаги ще чувства границите на определен свят и винаги ще ни запознава с опита на транзитирането, където няма фиксирани точки за преодоляване, а само моменти на безмълвие.
Онемялата реалност е образ, но не и идея за пределната прозрачност на света. Безмълвието на изкуството не е вид духовно онемяване. Безмълвието на изкуството е състояние на духовна внезапност. Тайнствената способност на изкуството безкрайно да удължава тази внезапност се свързва винаги с категориите на истинското и голямо изкуство. „Пепелните картини” на Станислав Памукчиев се занимават именно с този регистър, който свидетелства за това, което преживяваме в пространството, което остава след и отвъд безмълвието.
Според британския философ на изкуството Грегори Къри, изкуството не е език и не може да бъде разглеждано като език, защото не е рекурсивно. Изкуството не е рекурсивно, защото не включва в себе си използването на процедури и правила, които извикват свои опростени версии и модели.
За всеки един от нас, който застава пред „Пепелните картини” на Станислав Памукчиев, е ясно, че те не съдържат свой опростен вариант и не могат да бъдат дефинирани или прочетени през някаква своя по-опростена версия или формат. В психологически план картините на Станислав Памукчиев не са леки, а тежки картини. Картините на Станислав Памукчиев поставят зрителя в ситуация на сложно психологическо взаимодействие не толкова с въпросите, които се отнасят до значенията на изкуството, колкото с въпросите, които се отнасят до природата на изкуството. Големият заплашителен въпрос, който „Пепелните картини” на Станислав Памукчиев задават, е – Какво е да бъдеш творба на изкуството днес?.
Въпросът може би звучи донякъде необичайно, но в интенционален план творбата на изкуството е психологически двойник на самия художник. Ето защо в интенционален план, например, правилният въпрос ще бъде – Какво е да си Леонардо днес?, а не - Какво е да си Мона Лиза днес?.
Днес имаме постмодерното определяне на изкуството като „ритуал без мит” и онтологичното разбиране за изкуството като процес на транзитиране „от едно и също към едно и също”. Картините от изложбата на Станислав Памукчиев не са отделни части от един рекурсивен симулативен език, но не са и аконтекстуален капан, който изследва единствено непредвидимите, некодифицирани и неадминистрирани последствия от автономността и свободата на въображението върху действителността. Тази изложба съдържа едно необичайно със своята психологическа прямота запитване към зрителя, а именно: как може да бъде съпроводена и придружена една пепелна картина? Тревожно запитване за това какво,отвъд формулите на забавлението и убеждаването всъщност, може да представлява днес в изкуството духовното съпровождане?
Изложбата на Станислав Памукчиев е изпитание пред нашите независими възможности за възприятие. „Пепелните картини” се изправят пред нас като самотни странници и мълчаливи стени, изградени изцяло и само от сензориума на човешкото тяло. В случая необятният сензориум на „наблюдаващото тяло” на художника. Това невидимо тяло на художника сякаш оспорва нашия достъп до загадъчната дейност на най-емоционалните измерения на опита, като ни заставя да признаем вечните останки на мистицизъм, които обгръщат дълбините на психиката. Пепелта като медия и картината като обект проникват в нас като приглушени състояния на експлозивното, стихийното, турбулентното, изгарящото, пламтящото, опасното. Изображенията разкриват фигури, които се стичат и едновременно с това се вкаменяват, за да пулсират като енергия, която трепти, вибрира, избухва, поглъща.
Реалността на медията е нереална при феномена на прозрачната пепел. „Пепелните картини” на Станислав Памукчиев извикват състояния, които застрашават перцептивната дисциплина на окото. Припомнят и в някаква степен дори материализират онези страховити метафори от областта на перцептивната психология, които описват очите като черни дупки. „Пепелните картини” прекъсват границите, в които очакваме формата да опитоми материята, като оспорват степените на сензорна организираност, в която един обект ни се разкрива като повърхност, като система от значения, като система от визуалности. „Пепелните картини” доказват психологическата теория на Гибсън, че в действителност не виждаме картини, а само повърхнини. В същото време, „Пепелните картини” настояват върху тайната на живописната картина като обект. Бих се осмелил да предскажа, че тези картини са важна част от историческата съдба на живописната картина като обект.
Живописната картина, независимо дали е дефинирана като прозорец, огледало, бездна, екран или сцена, продължава да бъде най-устойчивата бариера между чисто мисловното и чисто физическото възприемане на възможните характеристики на една творба на изкуството. Живописната картина е обект, който ни откъсва сетивно от реалните обекти.
В изкуството нашите сетива са винаги въобразени сетива. В същото време, тези въобразени сетива са част едновременно както от въобразена, така и от истинска реалност. Така въображението и представите за изкуството ни разкриват света на собствените ни сетива. Започваме да мислим и разбираме сетивата си в контекста на изкуството и взаимодействията му със света около нас. „Пепелните картини” на Станислав Памукчиев се отнасят до състояния на формата, които имат трансформативен характер. Живописната картина е превърната в място на опита, където сетивно значимото е отнесено не толкова към преразпределяне на съществуващи сетивни ресурси, колкото към въобразяване на несъществуващи сетивни потенциалности.
В „Пепелните картини” на Станислав Памукчиев няма фиксирани равнини на опита. „Пепелните картини” са странен пластичен апотеоз на празнини, бездни и пукнатини. Може с основание да се твърди, че тези празнини сами по себе си не представляват образи. Празнините, бездните и пукнатините в „Пепелните картини” на Станислав Памукчиев въвеждат истини, без да показват, без да наподобяват и без да разкриват. Едновременно с това или именно поради това, „Пепелните картини” успяват да генерират иконоборчество, без самите те да са иконоборчески.
Днес все още живописната картина остава в зоните на светското пространство като непонятна област на изкуство, заключено от коренно различни сетивни механизми. Откриваме живописната картина, заобиколена от все по-бързите формати на „образния анархизъм” и от все по-претенциозните практики на „контекстуалния маниеризъм”. Образите в изкуството, както отдавна е предсказал Флусер, се превръщат все повече в повърхности на концепти, а не в повърхности на тела и обекти. Живописта днес не издава своето място и остава енигма дори и за шумно прокламираната вълна от обектно-ориентирани онтологии на изкуството. Сякаш съдбата на живописта днес е да бъде невидима и сякаш всяко възможно бъдеще на живописта винаги ще бъде застигано от своето минало. Истината е, че живописта може да бъде разбирана само чрез бездните на своето минало. Живописната картина е „музейно място”, което не може да бъде контролирано, притежавано или владяно. Тя е място извън времето и пространството между вътрешните чувства и външните неща.
Пророчествата са пропуснати истини. Изложбата „Пепелни картини” на Станислав Памукчиев доказва, че живописната картина остава едно от най-непредвидимите човешки изобретения, в които можем да наблюдаваме със затаен дъх следите на мистичното безмълвие, моделирани между живота и смъртта, като абсолютен израз на човешката свобода.