Стилно и студено

 
„Истинският Люин Дейвис” (Inside Llewyn Davis), 2013, САЩ, 105 минути, сценаристи, режисьори и монтажисти: Джоел и Итън Коен; продуценти: Итън Коен, Джоел Коен, Скот Рудин; оператор Брюно Делбонел, художник Джес Гончър, в ролите: Оскар Айзък, Кери Мълиган, Джон Гудман, Гарет Хедлънд, Джъстин Тимбърлейк и др.
Награди: Голямата награда на журито от Кан.
Показан на So Independent на 31 ноември 2013 г.
 
След като показа „Сериозен човек” (вж. „Култура”, бр. 9 от 2010) на първото си издание през 2010, 4. Фестивал на американското независимо кино So Independent отново представи филм на Джоел и Итън Коен. При това – броени месеци след фестивала в Кан, където гръмна, и преди премиерата му в САЩ, очаквана трескаво. Толкова стръвно чаках „Истинският Люин Дейвис”, че дори си купих билет за единствената му прожекция в „Люмиер”.
След костюмния уестърн-римейк „Непреклонните” (2010, номинации за „Оскар”, без награда), братята Коен отново са фокусирани върху един персонаж в няколко дни през 60-те години на ХХ век, както беше в „Сериозен човек”. Но отиват в Ню Йорк и през 1961, в димния ъндърграунд на Гринуич вилидж, където младият Люин Дейвис (прекрасен Оскар Айзък) се подвизава със своята китара и тъжно-протяжни фолк-парчета, после се отнася за малко до Чикаго и се връща... към началото. Рамкиран от негово изпълнение в долнопробен бар и последвал пердах, филмът е разказан във флашбек.
Известен в средите си като част от приключил дует (партньорът му се е хвърлил от мост, но не Бруклинският) и близък с днес успешното дуо Джийн (Кери Мълигън) и Джим (Джъстин Тимбърлейк), Люин Дейвис иска да се наложи като солов изпълнител. Само дето нито обича тази музика, нито има хъс – спи безпризорен по чужди дивани и с чужди гаджета, стиска или гони нечий риж котарак, зъзне в кадифеното си сако и тънки мокасини... Пресича пространствата Люин Дейвис, а наоколо – сняг и безпътица. Елвис Пресли и рокът му набират скорост, а нашият герой има само камари с непродадени плочи. Клетник е, откъдето и да го погледнеш. Както сам казва, „фолк е това, което не е ново и не е остаряло”. Въпреки че в основата на филма са мемоарите на Дейв ван Ронк, публикувани през 2005, и е посветен на него, Люин Дейвис е измислен персонаж – сборен образ на бохемския наивитет от началото на 60-те. Но братята Коен няма да са братята Коен, ако не хвърлят мост и към днешната покруса от сринатата американска мечта.
„Истинският Люин Дейвис” не е първият им филм, посветен на певец по пътищата – да си спомним адреналинната road movie притча „О, братко, къде си?” (2001) с кънтри бандата „Накиснатите дупета”. Нито пък е първият им филм, фокусиран върху фрустриран творец –сюрреалистичният взрив „Бартън Финк” (1991) с нюйоркския сценарист в Холивуд през 1941 им донася не само „Златна палма”, а и статус на изтънчени независими майстори.
Новият им филм е стилен – реалии и вкусове на епохата оживяват в мрачна фреска на невървежа (французинът Брюно Делбонел чудесно се вписва в коенската атмосфера). Майсторски е конструиран като депресивен блус за самотник. И, за разлика от повечето им филми, абсурдистката гротескност изригва като спорадични шрапнели – най-типична е в епизода с Джон Гудман. В „Истинският Люин Дейвис” сардоничните братя Коен се опитват да бъдат минорни. Но, тъй като героят не е особено симпатичен, а скиталчествата му се нижат отстранено-равно, съпричастието е невъзможно. Из подсъзнанието ми продължават да прелитат естетски кадри, но филмът ме остави студена като улиците на Манхатън.