Откраднатата луна

 
Милко Лазаров (1967) е продуцент, режисьор, сценарист. Завършил е кино- и телевизионна режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Владислав Икономов, а по-късно преподава там „Експериментално кино и инсценизация”. Като изпълнителен продуцент ръководи едни от най-успешните проекти на БНТ: „Великите българи” по формат на BBC и „Голямото четене” (тук е и режисьор). През 2009-2010 е член на УС на БНТ. „Отчуждение” (БНТ) е игралният му дебют, носител на 4 международни приза: за български игрален филм от 17. София Филм Фест, на „Европа синемас лейбъл” и за най-добър режисьор на Федерацията на европейските критици от Венеция, Наградата в конкурса за първи и втори филм от Варшава (поделена с румънския „Японското куче” на Тудор Кристиан Джурджу).
 
- Честито на живо за всички награди на „Отчуждение”!
- Благодаря!
- Откакто видях филма през зимата (а на 11 ноември ще бъде официалната му премиера за България), непрестанно ме човърка. Да не говорим, че „Отчуждение” придобива и актуалност с историята около „русия ангел” Мария в Гърция.
- Да, да, много странно, дори детенцето прилича на Мариана Жикич. Не съм мистик... По-скоро съм циник.
- Не прилича нито на телевизионен, нито на български филм. И не само поради факта, че главният герой е грък.
- Има нещо, което се измести от нашето, родното. Целият екип се отказа от хонорарите си. Невероятен жест. И всички средства отидоха за лента, за камера, обектив от Германия... И както не прилича на български, той си е наш, академичен филм – абсолютно всички хора в екипа, с изключение на гръцкия актьор, са от НАТФИЗ и Художествената академия. Такъв филм отдавна е нямало тук. И това е много важно за мен самия.
- Разбиваща е визията – и операторът Калоян Божилов е страхотен, и работата на сценографката Ванина Гелева е много добра.
- О, Коко е страшен – търпелив, талантлив, съобразителен, банда сме с него! А с Ванина от години общуваме и споделяме една естетика... За „Отчуждение” се промъкнахме през „задния вход” – кой иначе ще ти даде да си правиш какъвто искаш филм?
- Да, но и в самата БНТ имаше негодувания, че си започнал съвсем друг сценарий – „Марти” на Венцислав Василев, за боксьорче, което се грижи за болната си майка, а си направил нещо съвсем друго.
- Ами 3-4 години не ме финансираха, идеята еволюира, ако бях получил пари, щях да снимам онзи пусти филм, който те искаха... Не съм го направил нарочно. Между другото, дал съм им последния сценарий и не е вярно, че не са го чели. Благодаря на Севда Шишманова, че спря енергии, които можеха да унищожат филма – ей така, от скука. Ти самата знаеш каква категория му дадохте в оценъчната комисия – втора.
- Обидно. Но пък е известно и моето отношение, и на проф. Иван Стефанов, и на Петър Вълчанов...
- Тук е мястото да направя уточнение – не участвам в разговори, но сега се съгласих, защото много по-добре от мен си обяснила филма в няколкото реда, които си написала в мотивировката си. Всички смятаха, че е самоубийствено да се прави по този начин, а пък се оказа, че не е така. Моята интуиция си ме е водила в правилната посока.
- Друг път поддавал ли си се на интуицията?
- Всеки път! Например, правих един филм със Севда Шишманова за Маркес...
- „Сто години самота” от поредицата „Голямото четене”.
- Неправилно беше изграден, с тези обратни движения, но... Всичко чакам до последния момент. Защото смятам, че човек, когато е пред разстрел, може да скочи пет метра и да избяга нанякъде. Не може да е преднамерен жестът в каквото и да е. Нито в любовта, нито в правенето на филми... Не знам, поне моят път е такъв. Аз съм радикалист. Обичам да видя какво ще извади инстинктът ми.
- В „Сто години самота” доминира сантиментът, носталгията...
- Много труден е за правене „Сто години самота”.
- Затова и не е екранизиран.
- От Ню Йорк ми звъннаха от някаква агенция, искаха да го сложат в поредица за 100 филма по 100 велики произведения и само това бяха намерили за „Сто години самота”. До нас бяха опрели, но им казах, че трябва да се обърнат към БНТ и там нещата са приключили, не знам защо. „Сто години самота” ми харесва повече от „Отчуждение”. Много е красив.
- Да, въпреки че Севда Шишманова препедалира патоса.
- Съгласен съм, но по някакъв начин този филм е близък до книгата.
- Гледачката на Маркес ми прилича на старата Урсула.
- Да, тя е като кафено зърно. Страшна жена. Като я снимахме, беше на 90 години. Там всичко е мистика.
- И във филма се усеща.
- Е, виждаш ли как се е получило, защото съм си следвал интуицията. Когато се нагласяват нещата, не става... Имам документални филми за Стамболов, за Ботев – не че са лоши, но са прекалено дисциплинирани, преднамерени...
- Също ли интуицията си слушал, за да изчакаш толкова дълго за игралния си дебют?
- Е, не, така се случи. Макар че за България, за съжаление, е нормално да се дебютира на 45, вместо на 25. Точно затова държа да има в ИА НФЦ някаква позиция „късометражен филм”, защото иначе младите няма как да снимат. Говорихме с директора Марин Марчевски - и той има такава идея, да видим какво ще стане...
- Момчетата в САЩ, които дебютират по на 25, са в независимото кино и в тях инвестират родители, приятели...
- Така е. Там има и много фондове. Да не говорим, че вече и със 100 хиляди долара може да се заснеме филм, дори в Америка. Вече има фестивал за филмите, заснети с iPhone! Нали си представяш, че навън ходят режисьор до режисьор с камерата в джоба и могат да си снимат, каквото си искат, стига да намерят кауза, да ги вълнува нещо, да ги запали...
- Кой режисьор те запали за киното?
- Нямам спомен. Мога да кажа само, че Фелини е единственият гениален.
- Точно днес се навършват 20 години от смъртта му.
- Предполагам, че самият не знае как прави тая магия. Не мога да се сетя за 5 слаби минути от негов филм. Едва ли обаче Фелини ми е повлиял.
- А Антониони?
- Не. Не го харесах като студент – беше ми муден.
- В „Отчуждение” си съзерцателен като него. И изваждаш някакви метафизични измерения на живеенето.
- Те сами си излизат, просто трябва да си деликатен и търпелив.
- Завършил си при проф. Владислав Икономов...
- Тази естетика до голяма степен от него съм я попил. „24 часа дъжд” е невероятен филм. Както и „Масово чудо” на Иван Павлов. Каквото и да прави режисьорът след такъв филм, респектът към него е голям. Заради „24 часа дъжд” кандидатствах при Владо Икономов. Бях завършил дефектология в СУ – странна специалност, много модна след промените. И като завърших, разбрах, че цялата работа е кьорфишек – специализирах психология на слепите, исках да преподавам на слепи деца, но съм бил 20-годишен романтик... Ако бяхме в нормална държава, може би щях да си остана там, но тук просто е трагедия... И реших да кандидатствам във ВИТИЗ – преди години така е било редно – да имаш едно образование. И смятам, че има резон в това.
- Разбира се – все пак трябва да имаш натрупана култура, опит...
- И да си малко по-търпелив. Защото режисурата е преди всичко търпение – да си изчакаш момента... Ако не усетя, че нещо може да ме грабне и възбуди, не се захващам. И „Великите българи”, и „Голямото четене” бяха огромни проекти и ме запалиха. Не само, защото са на BBC, а защото онези хора маниашки са ги измислили за работа, контактът ти с публиката е на друго ниво.
- Вие сте все пак малка компания, как успяхте да овладеете целия този мащаб?
- Довериха ни се. Нямаше кой друг да го направи това по тоя начин. Има най-много още две групи, които се занимават с тези неща. Изискват се умения, нагласа към нещата. Виж какви глупости се правят сега от големите продуцентски компании.
- Гледаш ли „Четвърта власт”?
- Бях на премиерата на първите две серии, гледах и пета, но не мога да взема отношение – не разбирам от такъв формат.
- Би ли се занимавал със сериал?
- Да, ако ми платят много добре. Прави ми се детски сериал. Работя по такъв сценарий.
- За първи път чух името ти като продуцент на документалния дебют на Христо Живков „Неудобният д-р Кръстев”.
- Много хубав филм стана.
- Чуден. Ето, такива смислени и артистични филми би трябвало да се правят повече.
- Ами това са опитите и на БНТ в края на краищата – каквато и да е, тя е единствената телевизия, която прави подобни напъни. Не знам, трябва по-внимателно да се доверяват на екипите...
- Да завием към НАТФИЗ – ти преподаваш там...
- Две години преподавах, но от три не преподавам – дойде ми времето за филма и се поотдръпнах. Там не е моето място. Нивото е отчайващо.
- Беше ли там по време на студентската стачка през 1997?
- Да, участвах и през 1990, и тогава. Първата беше много тежка. Много заряд имаше. Използваха ни и ние го знаехме, но мислехме, че е за добро. Сега са други времена, за щастие...
- За щастие?
- Абсолютно. Трябва да стигнем до края. Виж как излъчването на един уродлив човек, Пеевски, когото никой не познава, накара хората да го припознаят като звяра.
- И мислиш, че това е естетически протест?
- По-скоро архетипен. Шантава асоциация ми минава напоследък, но имам чувството, че светът се е събудил след някаква пиянска нощ, в която са безчинствали, но не си спомнят какво точно се е случило и все едно някой е откраднал луната. Някаква грандиозна беда се е случила. От една страна, се самоуспокоявам, че не съм виновен, но, от друга – луната я няма. И доброто сякаш си е отишло като дръпнато море. И, естествено, че злото ще се настани, то няма генезис – злото е липса на добро. И ние, православните християни, сме толкова грешни, прекрачили сме всякакви морални категории, а цялото това нещо по някакъв парадоксален начин ни приближава към Бог. Достоевски пише за това...
- Оптимист ли си за протестите?
- Процесите са декадентски. Поне за мен. Но сме в края на бълнуването. Това е световна тенденция, не е само тук. Няма каузи никъде. „Окупирай Уолстрийт” не успя, в Турция се случи същото. Просто, защото луната я няма някак си. И има гузност...
- Но децата не са гузни. А сега е по-безнадеждно от 1990, когато родителите им се разбунтуваха.
- Че нали трябва да осъзнаем, че е безнадеждно, за да има надежда? Тя е там, където е болката. Мисля, че Свети Августин го е казал. Трябва да върнем тая луна с морето и доброто. Иначе какво правим?
- Киното от няколко години отчетливо се занимава с края на света. И „Отчуждение” е за същото.
- Именно. Може би вече живеем в някакъв вид апокалипсис. Виж, че покрай звяра се появи думата „катарзис”. Това са много по-важни неща от площадните изяви. Бойко Борисов е много по-вреден човек от Пеевски, според мен.
- Но хората гласуват за него.
- Защото имаше някаква сексуална харизма. Сексуалната политика е на мода – вземи Меркел, Саркози, Берлускони... Хората искат потентни лидери. Ние сме по-опростачени, защото сме бедни. Но проблемът е тоталният провал на елитите – на всички видове и по цял свят. И понеже политиците са на най-ниското стъпало на духовното, при тях го виждаме най-осезаемо. Няма авторитети. Ние сме страдалци в гуляя. Но виж, звяра не го приехме. За мен това е оптимистично. Имаме шанс. Те излъчват звяра, ние нямаме нужда от нови лидери, а от отпор. И това правим в момента.
- За разлика от думите ти, филмът ти не дава никаква надежда. Как намери този изключителен Христос Стергиоглу?
- Гледах „Кучешки зъби”, реших, че ще е той и отидох да говоря с него в Гърция. Веднага се съгласи, а е мегазвезда – не само в Гърция. Във Венеция никой не ни обръщаше внимание – всички искаха да се снимат с него. Той много работи – играе в по 3-4 филма на година.
- Гърците, както са в криза, вече се превърнаха в бранд.
- Да, те са новите румънци. „Кучешки зъби” е визуално пленителен.
- На мен пък ми е пленителен твоят. Природата въздейства мощно като проводник на апокалиптичното.
- Според сценария, на финала става земетресение и затрупва всички. Само че в деня, когато трябваше да го снимаме, стана истинско земетресение и се уплаших. Приех го като поличба. Хем не съм толкова суеверен.
- Добре, че не си го снимал. Достатъчен ми беше тайникът, който героят направи в колата си за бебето.
- Да ти кажа, историите във филмите не ме интересуват. Само като ми хрумна идеята, че грък идва в България да си купи бебе, знаех, че филмът ми е готов.
- И хубавото е, че не е блазиран, а...
- Маймуна.
- И всичко му е маймунско. Как съкровено споменава Балканската война, а глухонемият герой на Ованес Торосян блее...
- Това е лична история на Христос. Каза ми я десет минути преди снимки. И я заснехме. Един дубъл. То почти целият ми филм е в един дубъл. Много-много не говоря с актьорите, не им обяснявам – директно ги пускам. На лента снимаме по 9 епизода на ден, грешка не може да има, а те са добри, та добри. За 15 дни сме заснели целия филм. Рекорд. При това са снимани и много други сюжетни линии. Но киното не бива да е бъбриво. Като ти казах, че историите не ме интересуват, имах предвид да не са решени уравненията предварително – това е подценяване на публиката. Киното е ловуване на чудеса. Останаха към 170 кадъра при 800-900 за нормален филм, май.
- Ти си по-известен като продуцент. Какъв е маниерът ти на работа?
- Не правя разлика между продуцент и режисьор. Ще ти дам пример с „Отчуждение” – Христо (Живков, изпълнителен продуцент – бел. а.) се занимаваше с администрирането в София, не идваше на снимки. И какво правех на терен? Карах един от бусовете с осветлението или с агрегата, купувах кебапчета с моята кола, държах парите, дори метях и между другото режисирах... Така ги правя нещата – не защото нямах пари, а защото ми е по-приятно да преодолявам препятствия. Но толкова професионално се отнесоха всички, че тази дистанция не се скъси дотолкова, че да има бунтец по време на филма, което се случва често, а знаеха, че ги водя нанякъде.
- Как публиката възприе филма във Венеция?
- По-добре, отколкото очаквах, но тя беше специализирана – истинската публика е на американските филми. Шефът на програмата Годзети открито каза, че това е любимият му филм.
- А как попаднахте там?
- Мира Сталева от София Филм Фест му го даде на ръка в Кан, той го е харесал и после го пратихме по пощата. Разбираш ли за какво става въпрос? Там са 8000 филма, на него му селектират 3000 и от тях той сам започва да избира 12.
- А шефът на фестивала във Варшава Стефан Лаудин го е гледал тук, нали?
- Да, той беше в журито, което му даде на София Филм Фест наградата за най-добър български филм. Много го хареса. Видяхме се във Варшава, според него, малко му напомнял на „полско търпение”.
- Гледаш ли So Independent?
- Не. Никъде не ходя. Участвам в една общност в интернет и си пращаме филми, които няма къде да се видят – на Рейгадас, на Майкъл Роу...
- Очакваш ли, че „Отчуждение” ще има публика?
- Не. Сега ще бъде премиерата, но има да пътува още. Паскал Рамонда ни е агентка за фестивалните участия – в момента филмът е в Бразилия, след две седмици ще е в Талин... Тъй като има много награди, вече сме в основните програми, но извън конкурса. Може би през пролетта ще направим десетина прожекции, а после ще бъде излъчен и по БНТ.
- Гледа ли румънския филм, с който във Варшава взехте наградата?
- Не, но иначе съм голям фен на румънското кино и най-вече на Кристи Пую.
- Кой филм те е разтърсил напоследък?
- „Елена” на Звягинцев. Съвършен е – най-хубавият филм за последните пет години, макар че ценя високо „Акациите”, „Високосна година”...
- А какво ти се снима?
- Филм за ескимоси. Безсънно ми се снима.
 
Разговаря Геновева Димитрова
31 октомври 2013 г.