Зад гърба на портрета

 

Заглавието не лъже: книгата на Вера Найденова „Българското кино. По следите на личния опит”, събрала нейни текстове от 1966 година до днес, едновременно е портрет и автопортрет „зад гърба” на портрета. И тъй като, за разлика от първия, който е „черно на бяло”, вторият се ражда между редовете. Ще се опитам да го подредя с думи в четири точки:
1. Вера Найденова е от онези достолепни критици на изкуството, които заедно с предпочитания им жанр – рецензията, отдавна са в „червената книга” на българската култура. Нейното писане е достолепно, просветено и конкретно. Задачата му е „да си кажем нещата” (не да ги замажем) и после да носим отговорност за казаното. Тъкмо тази отговорност дава шанс на текстовете й да продължават да живеят дълго, след като са написани. Затова тя днес може да публикува рецензиите и статиите си от комунизма, без да й се налага да обяснява, че „времето беше такова”.
2. Ако текстовете й могат да бъдат поставени в някаква идеологическа рамка, то тя е на класическото тъждество между истина, добро и красиво. Независимо от искреното й любопитство към естетическите експерименти и фикционалните бягства в киното, тя в последна сметка очаква то да е „социален документ”. И това не е въпрос на възглед или стил, а на морален дълг. Изпълнението му, от своя страна, е фундаментална предпоставка за художествено качество, за екранна красота. Вера Найденова е българският Джон Гарднър, само че не за литературата, а за киното.
3. Тази нравствено ориентирана претенция към изкуството сама търси човека зад творбата и донякъде реабилитира биографичния подход в критиката. Без да губи аналитичен фокус върху кинематографичната работа, върху професионалните роли и направата, Вера Найденова чете художественото послание като част от „човешката органика” на автора. И в интервютата, които е публикувала с Рангел Вълчанов, Петър Попзлатев, Георги Тодоров или Георги Мишев, жанрово най-прозрачно се вижда, че тя непременно иска да стигне дотам. От това нейно разбиране може да се изведе и един по-общ възглед за поведението на твореца в историята, който ще звучи като мисълта на Сартр: „Няма личност, има само сбор от ситуации”, но преобърната.
4. Текстовете на Вера Найденова, писани по време на прехода, негласно се съпротивляват срещу митичното очакване, че непременно трябва да се появи големият български филм за този период, който да докаже уникалността на нашата съдба и да я разкаже по самобитен, разтърсващ начин, така че най-после да придобием световна слава. И тъй като нобелова награда за кино няма, да се появи поне нещо като роден Кустурица. Първо, Вера Найденова е далеч от идеализациите на самобитността, тя чете киното ни в европейски препратки и го поставя в наслагващи се културни контексти. И второ, открива части от този несбъднал се голям български филм, проектиращ национални ни комплекси, във всички създадени. Той се реди като пъзел от тях, включително и от по-слабите. А даже и от несъздадените. Найденова пише: „Струва ми се, че е добре, когато мислим за творчеството от миналото, да не спираме при фактите, при „родените филми”, а колкото и да е трудно това, да се опитаме да напишем и т. нар. генетична история. Да откриваме през какви препятствия са минали едни и защо други не са могли да се появят на бял свят”. Тоест (няма кого да изненадам с това), Вера Найденова гледа на българското кино като на процес. В него са важни не ситуациите, а личностите и с техните направени, и с ненаправени (заради ситуациите) филми. А тя самата е една от тези личности с влияние в процеса.