Заплашват ли ни бежанците?

 
Доц. Веселка Табакова беше от най-колоритните образи на града, носеше със себе си собствена атмосфера, която, независимо дали работеше или се забавляваше, бързо изпълваше пространството... Но по-скоро ми се иска да кажа нещо за времето: тя умееше да живее пълноценно и в трите му измерения. Миналото, което по дирите на кръвта и паметта я отвеждаше в преддеветосептемврийска България с ценностите, вкуса и човешките истории на онези години, я бранеше от партизанщината, агресивността и схоластиката на следващите. Настоящето, което отваряше пред нея врата след врата и тя с готовност прекрачваше праговете им – книгите, прочетените (на повечето европейски езици) и написаните, преподаването и студентите-фенове, пътуването и приятелите по цял свят, бохемският маниер и майтапите по всеки повод (сякаш най-много ми липсва смехът й, защото без разумна причина си мисля, че там, където е вече, само той не може да бъде пренесен). Бъдещето – тя беше визионер и в страховете, и в надеждите си, но и в един съвсем конкретен професионален смисъл: далеч преди да се заговори за журналистически етични кодекси у нас, тя написа първия; далеч преди да се приеме Закон за конфликт на интереси, под нейното ръководство (заедно с проф. Снежана Попова и доц. Мария Нейкова) разработихме темата; далеч преди проблемът за бежанците да стане централен, още от 1998 година създаденият от нея Център за независима журналистика го изследваше (тук публикуваме нейно обобщение на резултатите). Да имаш интелекта и ерудицията да мислиш бъдещето, вероятно е шанс да го преживееш, преди то да дойде и ти да си си отишъл.
Георги Лозанов
 
Заплашват ли ни бежанците?
 
По времето, в което през 1998 г. Центърът за независима журналистика осъществяваше шестмесечен медиен мониторинг в рамките на първия проект „Бежанци и медии", във вестник „24 часа" беше публикуван текст под заглавие „Мразя расизма и циганетата". В него бяха обобщени резултатите от национално проучване за толерантността на българите. Изследването показваше, че българите имат изключително високо мнение за себе си. Над 80% от анкетираните считаха, че ние сме много образовани хора - макар да е известно, че почти половината от възрастното население у нас има основно или под основно образование. 81% от респондентите бяха отговорили, че българите са толерантни хора и бяха декларирали своята толерантност. На равнище на обобщение много малко са хората, които биха декларирали нетолерантност. Когато обаче от обобщението се навлезе в конкретиката за диференциране на нагласите, се оказа, че картината започва да изглежда по-различно и обобщеното „мразя расизма" се заменя от конкретното „мразя циганетата", пък и въобще всички другости. В текста се съобщаваше, че в изследването има блок от въпроси за бежанците. По онова време - преди десет години - 78% от анкетираните считаха, че бежанците ще докарат на България бум на престъпност, наркомания и проституция. 67% смятаха, че приемането на бежанци ще увеличи заболяванията от СПИН и разпространението на други заразни болести.37% бяха силно обезпокоени от перспективата за смесени бракове. Само 10% при това изследване мислеха, че приемането на бежанци ще издигне международния престиж на България.
Онова, което може би трябва да припомним, е, че изследването за толерантността, включващо блок за бежанците, е правено по време на кризата в Косово. В шестмесечния период на медийния мониторинг попадаше периодическото говорене за евентуални вълни от бежанци. По онова време, преди десет години, както показа нашето наблюдение, в много голяма част от случаите бежанците не се разграничаваха от нелегалните имигранти или от трафикантите на хора.
Както споменатото проучване, така и числата на нашето изследване не можеше да не бъдат отнесени към въздействието на медиите върху формирането на обществените нагласи за бежанците, към ролята им в определянето на дневния ред на обществото.
При първото ни изследване бяха заложени три тройки твърдения, формулирани на основата на предварителни наблюдения. Първата можеше да бъде характеризирана като общохуманен дебат, втората - като правозащитен дебат, а третата - като евроинтеграционен или геополитически дебат. Във всяка от трите тройки имаше позитивни и негативни твърдения. Натрупаните негативни твърдения при първия мониторинг съвпадат като процентно съотношение почти напълно с регистрираната негативна интонация.
Позитивните твърдения през 1998 г. се изговаряха преди всичко в твърденията, че бежанците са по-нуждаещи се от нас и че приемането на бежанци е уважение към човешките им права. В третия - евроинтеграционния дебат - позитивните нагласи се изговаряха преди всичко в твърдението, че приемането на бежанци ще ни помогне за интегрирането ни в Европа. Натрупването тук, доколкото съществуваше, беше все пак по-голямо, отколкото при противоположното твърдение - в най-острия му краен вариант то беше изречено чрез заглавието „Ако приемаме бежанци, ще гледаме Европа през крив макарон". Тезата, че приемането на бежанци е уважение към човешките права, се срещаше най-често във в. „Демокрация" (по онова време всекидневник на СДС), в. „Дума" и в. „Пари". Във в. „Пари" тази теза се срещаше най-често, а в „Демокрация" относително повече беше застъпено твърдението, че „приемането на бежанци издига международния престиж на България" и „ще помогне при интегрирането на България в Европа".
В рамките на цялото изследване можеше да бъде направена констатацията, че и в трите „дебата" има лек превес на позитивните над негативните твърдения и в това, разбира се, можеше да се забележи тенденция към по-голяма толерантност спрямо бежанците в българските медии.
Но заедно с експлицитно изговорените твърдения, не можеше и тогава, а не може и сега да не се забележи пластът на „скритите" внушения и твърдения, на контекстуалното твърдение или на твърдението, появяващо се в дисонанса между заглавието и текста. Никак не са малко заглавията, носещи предупреждението за „заплахата от бежанци", въпреки че в текста изобщо не става дума за това. Скритите, контекстуално формирани негативни твърдения се съдържат и в различни апокалиптични пророчества - особено по времето на актуализирането и изострянето на косовския проблем през юли-август 1998 г.
Ако се върнем към обобщените резултати от националното проучване за толерантността, съдържащи се в заглавието „Мразя расизма и циганетата", би могло да се твърди, че съществува известна корелация между медийните нагласи и обществените нагласи. Въпросното проучване се прави по време, когато в медиите има пик на негативни твърдения. Без да се генерализира, може да се твърди, че може да се съзре известно въздействие на медиите върху обществените нагласи, ролята им в определянето на дневния ред на обществото. Върху обществените нагласи много повече въздействат катастрофични и заплашителни съобщения и твърдения - независимо от това, че в общото натрупване по даден проблем може да доминира неутралното отношение или липсата на негативни твърдения.
Може да се твърди, че в годините, ако съдим и по второто изследване през 2006 г., има развития към по-голяма толерантност. Това, без съмнение, е светлата, оптимистичната част на картината.
Впрочем, можем да отбележим, че във времето на второто наблюдение (17 април - 16 юли 2006 г.) няма събития, които да тематизират медията, т.е. в определен период да се превърнат в своеобразен медиен фокус. При първото изследване направихме извода, че присъствието на бежанците в медиите е ситуационно, а не проблемно мотивирано, за второто наблюдение би могло да се каже, че бежанците са почти невидими в медиите, а бежанските проблеми отсъстват от българските медии. Впрочем, във второто наблюдение имаше една много съществена характеристика - то показа по категоричен начин превръщането на мигриращия човек в знакова фигура на XXI век, а темата за мигриращия човек се превръща във важна тема. Едва в 13,5% от регистрираните текстове става дума за бежанци, а в останалите - за мигрант и миграция.
На основата на двете последователни наблюдения може да се твърди, че в медиите съществува промяна в посока на по-голяма толерантност към бежанците. При все това, както изглежда, в представянето на темата за бежанците медиите са трансформирали „заплахата от бежанците" в новинарска ценност при писането за тях. Когато Центърът за независима журналистика представи второто наблюдение - малко преди 1 януари 2007, т.е. преди влизането на България в Европейския съюз, между другото стана дума за прогнозата, че е възможно евентуално нарастване на броя на кандидатите за бежански статут след 1 януари 2007 г. В един вестник веднага се появи заглавие „Бежанците ни атакуват" и подзаглавие „Масово отказваме убежище". Впрочем, точно заглавията за „заплаха" от бежанци в контекста на предстоящото членство на България в Европейския съюз показваха устойчивостта на подобен новинарски подход - независимо че би могло да става дума за точно обратната тенденция.
 
Стандартът, който е известен на всички
 
Дали е възможно медиите да заговорят и по друг начин? Дали е възможно езикът на противопоставянето на добрите „ние" на лошите „те" да се трансформира в език на интеграцията, езикът на негативното акцентиране върху различието да се превърне в език на уважение към другия до нас?
Всъщност, проблемът с медийното отразяване на бежанската проблематика съвсем не е в това, че доминира „слово на омразата". Това безусловно не е така. Не доминира и приглушеният дискурсивен расизъм. Проблемът е в това, че той все пак съществува. Джоан Бърд, омбудсман на „Вашингтон пост", остроумно отбелязва, че „спазването на стандартите е невидимо, нарушаването им е ослепително видимо". Проблемът е в това, че именно посланията, които се съдържат в тази „ослепителна видимост", въздействат върху формирането на нагласите на част от обществото. Посланията на дискурсивния расизъм могат да катализират нетолерантно отношение, проявено дори в агресивно поведение.
Етичните стандарти предполагат изключването на изключващата реч и заместването й от „езика на включването", който не допуска оценки и твърдения, които поставят групи от хора или отделни индивиди в неравностойно положение - независимо по каква причина. Мигриращият човек се превърна в знакова фигура на времето, в което живеем. По всичко личи, че той ще бъде знаковата фигура на XXI век.
Но бежанецът не тръгва доброволно на път. Съществуващите конфликти и напрежения в един свят, изпълнен с противоречия, ще принуждават много хора да търсят закрила вън от страната си.
Мигриращият човек прекосява граници понякога по икономически причини, понякога в бягство от собствените си вътрешни колизии, понякога поради естествено желание за съизмерване с други реалности. И той - но преди всичко бежанецът - е фигура, която е най-същественият лакмус за толерантността в мултикултуралния свят. Чрез този лакмус се диагностицират предразсъдъци и нетолерантност, незачитане на равните права на всички и неуважение към човешкото достойнство.
Впрочем, много е възможно мигриращите хора, формиращи своеобразни нови малцинства в различни страни, да бъдат катализатор за по-голяма толерантност в собствените си страни. Те създават основа за сравнение на масови нагласи.
Едва ли някой у нас е забравил доминиращите в западния печат (и преди всичко в английския) текстове за България непосредствено преди влизането ни в ЕС. За тези публикации българският печат съобщаваше редовно. Британският вестник „Индипендънт" разкри и опроверга чрез аргументи пред своите читатели „мръсните лъжи" за източноевропейската имиграция. „Индипендънт" писа, че „противниците на свободната миграция на работници от тези две страни (България и Румъния - бел. м.) базират аргументите си на невежество и предразсъдъци". Поведението на някои британски вестници бе наречено истерия и дрънкане на оръжие срещу заплахата от източноевропейската имиграция. Според някои британски вестници, имигрантите от България и Румъния ще донесат със себе си вълна от престъпност, нова епидемия от СПИН, ще смъкнат заплатите на британците с 50%, ще оставят британците без работа... „Имигрантите ще ни наводнят" - би тревога напр. „Дейли стар", а „Сънди телеграф" в заглавие предупреди, че „новите колеги на Фагин ще донесат детското робство в Британия"... .
Всичко това звучеше познато. Това, което се случи във Великобритания, страната, в която векове толерантността се възприема като синоним на свободата, има своите съдържателни аналози, идентифицирани напр. в отношението на някои български вестници към бежанците. Те също сеят СПИН, крадат, застрашават българите...
Мигриращият потенциално или реално българин беше обиден и унижен, а и сега е обиден и унижен от потенциалната възможност за нарушаването на неговите права като гражданин на страна, член на ЕС, и преди всичко - от предразсъдъците спрямо него. И ако през август преди влизането ни в ЕС ставаше дума за „истерия", по думите на „Индипендънт", то мигриращият българин е срещал и среща в печата на различни европейски страни омекотения или недвусмислено изразен предразсъдък спрямо себе си, конструиран чрез същия наративен инструментариум, чрез който например у нас се конструират, налагат и разпространяват предразсъдъците спрямо „другостта" изобщо и спрямо бежанците в частност. Проявите на нетолерантността по неизбежност водят до нарушаване на човешки права и до дискриминационно отношение.
Може би в бъдеще ще се говори повече за това, че мигриращият човек, но преди всичко бежанецът, мигрант по принуда, бидейки своеобразен лакмус за степента на толерантност или нетолерантност, ще се превърне чрез собствения си опит в катализатор за развитието на толерантността. Мигриращият българин, изпълнен с възпроизвеждани чрез медиите предразсъдъци и фобии спрямо ромското малцинство у нас, например, и не само към него, сам се оказва в ситуацията на „другия", уязвен от предразсъдъци, възпроизвеждани чрез медиите.
Толерантността, така, както тя се разбира в съвременния свят, не е снизхождение или пасивна поносимост към другия и неговите права. Тя е активно отношение, което се формира на основата на признаването на универсални права и основни свободи на човека. Дали всъщност нашият век няма да развие постепенно едно ново солидарно право - правото на толерантна среда на национално и транснационално равнище? Дали бежанците не са тези, които са най-точният лакмус на толерантността ни?
„Етичното измерение - пише мъдро Умберто Еко в едно от своите пет морални есета - се проявява тогава, когато на сцената излезе другият”.