Да намаляваш стереотипите

 
Разговор със сръбския писател Драган Великич
 
„За писателите и градовете” е втората книга на сърбина Драган Великич, преведена на български от Мария-Йоанна Стоядинович за Издателска група „АГАТА-А”. След романа-омнибус „Руският прозорец” (награда НИН за 2007 г. и MitteleuropaPreisза 2008 г.), сборникът с негови есета в сръбски и чуждестранни списания, публикувани между 1989 г. и 2007 г., ни представя прочутия сръбски постмодернист като изтънчен мислител, когото неслучайно критиката сравнява с Пастернак и Хандке.
 
- Припомняте ни един случай с Шандор Мараи, който пред войника, насочил дуло срещу него, казва: „Аз съм писател”. Променя ли се отношението ви към писането след всяка ваша нова книга?
- След всяка написана книга имам още повече изисквания към себе си и към онова, което бих искал да превърна в литературна реалност. Като читател ме вълнува мирисът на епохата, духът на времето и, разбираемо, като писател се опитвам да пиша такива книги. Никога не съм имал проблем с разказа, но, в крайна сметка, стойността на художественото произведение се определя не от голото описание, а от съвкупността. Накратко, аз не преразказвам, а се опитвам да създам свой собствен свят.
- Често пишете за границите в пространството? Какво се случва впрочем на границата между жанра на романа и жанра на есето?
- Като форма романът е неунищожим, колкото и бездарни апокалиптици да са предричали края му. Критиците все пак трябва да пишат за нещо. Не знам как са нещата в България, но в Сърбия съм се наслушал на вариации на тема „смърт на романа”. Някои критици приличат на шивачи, които първо ушиват костюм, а после излизат на улицата, за да потърсят човека, на когото този костюм би паснал.
В моя случай следи от есетата ми има в повечето романи, които съм написал. По-точно – има някои теми, които съм обработвал и в есеистиката, и в прозата си. Има цели изречения или дори фрагменти, които се повтарят. И все пак, граница съществува, но днес тя е все по-пропусклива, което е добре и за есето, и за романа. Както като пътувате през Европейския съюз и само по езика разпознавате в коя държава сте в момента.
- Кои са най-големите предизвикателства пред пътуващия писател?
- Да си осигури достатъчно монотонност. Само в монотонност мога да пиша. Понеже има време да се лови риба и време да се сушат мрежите. На път суша мрежите си, а риба ловя само в тишината на работния си кабинет.
- Кои митове и очаквания на западния читател ви забавляват - и кои натъжават?
- Не разсъждавам за митовете, нито се занимавам с очакванията на читателите. Ако съществува съвет, който бих дал на младия писател, това е да не се нагажда, да не си прави сметки, да не се занимава със съдбата на произведението по време на писането, понеже високо качество не се постига, ако не се потопиш целият в това, което искаш не просто да опишеш, а да създадеш. И тук няма никакви тайни, пише се от собствен опит и е все едно дали ползваш химикал, пишеща машина или компютър. Скоростта на процесора и паметта на лаптопа наистина нямат никакво значение за самото произведение.
Нещо съвсем различно е превръщането на културата в естрада в глобален план, свеждането на художественото произведение до стока, без значение дали говорим за романи, филми или арт-инсталации. Провокацията стана по-важна от самото произведение. Галеристите ръкополагат художници, чиито картини нерядко оценяват с главозамайващи суми. Стойността на един филм се определя от бюджета. Минаха времената, когато само за период от няколко години се появяваха шедьоврите на Висконти, Фелини, Фасбиндер, Антониони, Куросава, Тарковски, Вендерс, Бертолучи… За щастие, и днес имаме величини като Алмодовар и Каурисмаки, но покрай тях и цял куп безсмислени, свръхпопулярни кинаджии, като Тарантино например.
И все пак, както и да се променят определенията за ролята на литературата, автентични произведения ще има. Малцинството, което чете „Майсторът и Маргарита” на Михаил Булгаков, например, винаги ще съществува, както и милионната аудитория на „Петдесет нюанса сиво” с тази разлика, че утре-вдругиден ще имаме, вместо „нюанси сиво”, някой друг цвят, а „Майсторът и Маргарита” ще продължава да живее паралелно с бъдещите велики произведения и то заедно, а не вместо.
- Кои детайли от биографията на писателя избягвате, когато пишете за творчеството му?
- Нищо не избягвам. Ако сте Шлиман и търсите Троя, всичко ви е важно. Когато пиша за писателите, които обичам, аз разравям слой след слой.
- Къде, според вас, са създадени определенията Балкани и Средна Европа – вътре или вън от тези територии?
- Бих казал – и вътре, и вън. Стереотипите са нужни, но не и оправдани. Стереотипите са винаги затъмнение на ума, отказ от мисленето, леност на духа. Разбира се, стереотипите са също така и утеха. Ако смятам нещо за своя „мисия”, това е намаляването на стереотипите.
- Как мислите, изхабени ли са вече понятия, като идентичност, граница, различие, и ако е така, какво би могло да ги замени?
- Доста днес е похабено от хиперинфлацията, произведена от медиите. Неотдавна PR-агенциите изхабиха прилагателните. Превъзходната степен стана първа степен на сравнение. Но, така или иначе, автентичното произведение винаги оцелява.
Въпросите зададе Марин Бодаков