Литературознание… с просто око

 
Амелия Личева. „Литература. Бинокъл. Микроскоп”. ИК „Сиела”, С., 2013
 
Находчивото и интригуващо заглавие на новата литературоведска книга на Амелия Личева – „Литература. Бинокъл. Микроскоп”, е прояснено още във въведението: символиката на двата оптически уреда е избрана да означи двата основни подхода към литературата, които авторката ще следва. На пръв поглед, тези подходи биха могли да се представят като противоположни един на друг, тъй като микроскопът се свързва с идеята за гледане отблизо, взиране в детайли, невидими с просто око, а бинокълът – с идеята за всеобхватен поглед от разстояние. При едната перспектива наяве излиза дълбочинната структура на наблюдавания обект, при другата – неговото разположение спрямо околното пространство. При Амелия Личева обаче възможностите на микроскопа и далекогледа са съчетани, в известен смисъл паралелно активизирани, така че литературата да бъде изследвана едновременно във вътрешен и във външен план. Успоредяването (а не противопоставянето) на тези два пл
ана става осъществимо, когато – казано с думите на авторката – бъде призната „съхранената актуалност на затворения прочит, който не може напълно да се изключи дори тогава, когато си даваме сметка за разширенията на съвременната литература и литературознание” (с. 7).
Този вид литературоведско мислене не обръща гръб на постиженията на строго специализираното литературознание, развито през ХХ век от школи, като формализъм, структурализъм и Нова критика, но и не си затваря очите пред съвременната ситуация, която решително привилегирова, а не би било погрешно да се каже и че изисква изследването на връзките на литературата с обширната и разнообразна сфера на извънлитературното. Всъщност, книгата на Амелия Личева по изключително убедителен, бих казала, откривателски начин прилага термина „извънлитературно”, въведен от Иван Младенов и обяснен от него като същност, „познаваема само по своите ефекти, с други думи, генератор на литературност”[1].
Тук с ключово значение е изразът „генератор на литературност”. Амелия Личева го доказва, като – насочвайки вниманието си към всевъзможните начини, по които съвременната литература „все по-лесно прекрачва границите с журналистиката, живописта, математиката…” (с. 8) – успява да съхрани и утвърди една същностно литературоведска гледна точка към взаимодействията и взаимопроникванията между литературата и изброените области, тоест, гледна точка, която не размива и не обезличава специфично литературното, а обогатява представата за него и проникновено откроява различните измерения на обществената роля на литературата в днешния свят. Накратко, книгата на Амелия Личева се интересува от извънлитературното, но в името на литературата!
Отделните части на книгата са самостоятелни и смислово завършени критически текстове, но в същото време изграждат впечатляващо концептуално единство. Както уточнява авторката, включените в изданието текстове разискват три основни теми: за съвременното състояние на отношенията между литературата и журналистиката, за последиците от навлизането на политиката в литературата, за „засилената склонност на съвременната литература да дава знания за друг тип сфери и умения”. При всяка от изброените насоки на своя теоретичен и интерпретаторски интерес Амелия Личева се опира на респектиращо познаване на днешната медийна, политическа и литературна реалност. Рядко срещана е нейната способност, култивирана и от дългогодишните й занимания с литературна журналистика, да не изпуска нито едно важно име, заглавие или явление в съвременния културен и литературен живот. В същото време, присъщата теоретична нагласа на мисленето й прави възможно организирането на този огромен информационен свод в подкрепа на констатираната от нея все по-задълбочаваща се тенденция, „според която, през литературата можем да правим изводи за новите насоки, по които върви и ще върви светът”. С други думи, обратно на твърде гласовитите до неотдавна, но като че ли все по-заглъхващи пророкувания за смъртта на литературата, книгата на Амелия Личева вижда литературата като разширяваща своето присъствие и влияние в днешния свят.
Два от дяловете на книгата, озаглавени съответно „Книги и читатели: разказът на ежедневниците от 1992 г.” и „Периферните зони в литературата: текстове, личности, конфликти”, проследяват как през изминалия двадесетгодишен период след политическия обрат в България са се променяли начините на говорене за литературни творби и писатели по страниците на най-четените всекидневници, като „24 часа” и „Труд”. Идеята за подобно сравнително изследване се оказва много плодотворна, защото показва как през призмата на отношението на масовата журналистика към литературата може да се провиди една по-цялостна картина на обществото с неговите представителни за даден период културни и ценностни ориентири.
Въз основа на богат набор от примери, текстът „Литература и политика” хвърля светлина не само върху нахлуването на политическата тема в творчеството на съвременните български поети и писатели, но и върху обратното влияние на литературата върху политиката, интересува се от реториката на литературните позовавания в политическата публицистика и в речите на политиците от началните години на демокрацията. Изследва различните употреби на документалното, на извънлитературното в смисъла на разпознаваеми действителни факти и личности в съвременни политически романи (у автори като Александър Томов и Алек Попов, например), за да преутвърди ролята на фикцията, чието отсъствие, според нея, води до силно разколебаване или дори заличаване на литературния облик на повествованието.
Преобладаващата част от текстовете, съставящи изданието, разгръщат анализи на литературни произведения, някои в съпоставителен контекст, като предмет на съпоставката са творби от български и от чужд автор („Станислав Стратиев и Дино Будзати: Пътуване из етажите” или „Вислава Шимборска и Блага Димитрова: „може и без заглавие”). И в тези случаи сравнителните интерпретации имат конкретна насоченост, определена от обединяващата цел на книгата – да бъдат разгледани различните форми на пресичане на литературно и извънлитературно. Това, което сближава Стратиев и Будзати, е темата за бюрокрацията, доведена до абсурд, и трудната битка на човека с нея; миналото, любовта и свободата пък са главните теми, през които е изведен паралелът между Шимборска и Димитрова. Внимателните, проведени с много наблюдателност и усет анализи на Амелия Личева казват тук една истина, която не е и никога не може да бъде банална: литературното писане е начин да се приеме и преживее извънлитературното, което може да бъде разбирано и като живота изобщо, но, изговорен и преживян като литература, същият този живот вече не е тъждествен на себе си, а е литературно преобразен. Амелия Личева подкрепя подобно разбиране за нещата и чрез своя прочит на поезията на Шимборска, например, като казва, че за полската авторка „писането е […] повод за радост, защото то добавя трайност, то е вид отмъщение срещу смъртта” и „може да е смешно занимание, необичайно, но е за предпочитане пред „смешността” да не пишеш” (с. 106).
Други дялове на книгата пък успоредяват не български и чужд автор, и двамата достатъчно известни, а новооткрити автори, за някои от които може без колебание да се каже, че именно Амелия Личева ги е направила за първи път познати на българската публика. Такъв е текстът „За книгите, четенето и жените (Кабулският книжар” на Осне Сейерстад и „Хиляди сияйни слънца” на Халед Хюсейни)”. Този текст чете темата за положението на жената в Афганистан през погледите на норвежката журналистка и военна кореспондентка в Афганистан Осне Сейерстад и на писателя от афганистански произход Халед Хюсейни. А заключението на Амелия Личева – и литературно, и нравствено безспорно – е, че произведенията на тези двама толкова различни автори показват, че „литературата и документалистиката днес са все по-често свързани и често стигат до общи изводи, в случая до идеята, че в началото на XXI век темата за жената като жертва все още има своите основания и реални измерения” (с. 114).
Както беше казано по-горе, в „Литература. Бинокъл. Микроскоп” журналистиката и политиката са избрани като едни от областите на извънлитературното, които присъстват активно в съвременната литература. Трета такава област е науката. Амелия Личева съсредоточава вниманието си върху този феномен, като се спира на романа „Самотата на простите числа” на италианския автор Паоло Джордано, чиято докторска дисертация е в областта на квантовата физика. Прочитът на романа, който тя предлага, със забележителна проникновеност намира допирните точки между неговите послания и философската дефиниция на Ален Бадиу за събитието като неотложност, като синтез на минало и бъдеще. Нейният текст се открива с въпроса „Кое е събитието днес? Какво е то? Къде е?”. Отговорът, подсказан от начина, по който романът на Джордано осмисля символиката на едно математическо понятие, каквото е понятието за простите числа, е, че събитието днес е в това, че „светът е доведен до нова абсурдност, в която срещите са възможни, разпознаванията са възможни и въпреки това, единението не се осъществява, любовта не търпи развитие, единиците не стават двойки, точно както и простите числа си остават завинаги самостоятелни” (с. 117).
Тежненията на литературата към познания от всякакви сфери са онагледени в книгата на Амелия Личева и с български пример – романът „Къщата на клоуните” на Галин Никифоров, който дава повод да се проблематизира един от аспектите на тази модерна тенденция. Въпросът е как тя се отразява върху жанровите свойства на романа, доколко му позволява да остане роман и доколко тласка към превръщането му в някакъв друг жанр.
Текстът „Втората специалност на Силвия Плат” добавя още един щрих от сложната картина на отношенията на литературното писане със света на извънлитературното. Този път предмет на размисъл е връзката между рисуване и писане. Рисуването на Силвия Плат е изтълкувано като знак за това, че за нея литературата не е била достатъчна, както и за убедеността й, че „разширяването на литературата чрез средствата на живописта не просто води до паралелни светове, но и уголемява литературния свят, прави го по-различен, по-въздействащ” (с. 135).
„Литературата и…” – това е в най-съкратен вид концептуалната формула на тази богата и истински познаваческа книга. На мястото на многоточието се редуват журналистика, политика, наука, рисуване, право („Обяснения за успеха на съдебния трилър”), дори светът на предметите („Предметите в новата българска поезия”). Но тук всички те са пътища, които водят към литературата. Тя е същинската тема на книгата. Затова „Литература. Бинокъл. Микроскоп” е книга по литературознание и това се вижда с „просто око”.


[1] Вж. Извънлитературното. Сборник. Ред. Иван Младенов, Мари Врина-Николов, Андрей Ташев. С., Парадигма и ИЦ „Боян Пенев”, 2012.