Интернет, личната сфера

 
Тъй като Интернет концерни и държавни агенции събират и анализират все повече информация, свързана с нашия живот, е подмамващо да се стигне до бързото заключение, че решението на този проблем са нови закони, защитаващи личните данни, или създаване на механизми, които позволяват да получаваме нещо в замяна - срещу данните си. Всъщност, нужно е политическо решение, защото демокрацията е в опасност.
 
През 1967 списанието „Пъблик интрест“, по онова време висока трибуна за политически дебати, публикува провокативна статия на Пол Баран, един от бащите на метода за пренос на данни, известен като комутация на пакети[1]. Есето му, озаглавено „Бъдещето на компютърните услуги“[2], прогнозира, че един ден централизирани компютърни системи ще предлагат „обработка на информация, също както днес се купува електричество“.
„Личната ни компютърна конзола ще бъде използвана за получаване и изпращане на съобщения, подобни на телеграми. Ще можем да проверим в нея дали местният универсален магазин има в наличност рекламираната риза в подходящ цвят и размер. Ще можем да питаме дали, ако поръчаме, доставката може да бъде гарантирана. Информацията ще бъде напълно актуална и точна. Чрез конзолата ще можем да си плащаме сметките и да си изчисляваме данъците. Ще можем да задаваме въпроси и да получаваме отговори от „информационни банки“ – автоматизирани аналози на днешните библиотеки. Ще имаме достъп до всички телевизионни и радио програми… Компютърът ще е в състояние самостоятелно да ни праща съобщения с напомняния за предстоящи годишнини и да ни предпазва по този начин от неприятностите на разсеяността.“
Трябваше да минат няколко десетилетия, докато така нареченият „клауд компютинг“[3] изпълни визията на Баран. Но той е бил достатъчно прозорлив да предвиди, че този вид компютърни услуги ще имат нужда от свой собствен регулаторен модел. Баран по това време е служител на корпорацията RAND[4], която е всичко друго, но не и оръдие на марксистката мисъл. Той настоява за държавна намеса, защото се притеснява от прекалената концентрация на влияние в ръцете на големи фирми, предлагащи компютърни услуги. Баран също така желае да се установи рамка, която „дава максимална защита за неприкосновената лична информация“:
„Твърде лична и важна бизнес информация ще бъде запаметявана в много от тези хипотетични системи… В момента почти нищо друго, освен голо доверие или в най-добрия случай - липса на технически възможности, държат настрана потенциалните подслушвачи … В днешно време ние все още нямаме механизмите, които да предложат адекватна защита. И тъй като сериозни корекции във вече функциониращи сложни системи са почти невъзможни, изглежда е необходимо на тези проблеми предварително да се обърне внимание.“
Остър анализ без никакви излишни неща – и оттогава технофутуризмът е в упадък!
Всички решения за защита на личните данни, за които чувате, се целят в грешната посока
Когато четем статията на Баран (една от многото по онова време на тема компютърни услуги по модела на битовите услуги, като електроснабдяване, водоснабдяване и пр.), осъзнаваме, че проблемът със защитата на неприкосновеността на личното пространство не е нов и актуален. Този проблем не е просто следствие от готовността на Марк Зукърбърг да продаде душата си и нашите профили във Facebook на американската Агенция за национална сигурност (АНС). Проблемът е осъзнат доста по-рано, но почти нищо не е направено във връзка с него.
Почти всички приложения на компютърните услуги, които Баран предвижда, са с търговска насоченост. Поръчване на ризи, плащане на сметки, търсене на развлечения, борба с разсеяността – това не е интернет на „виртуалните общества“ и „гражданите на мрежата“. Баран просто си е представял, че компютърната мрежа ще ни позволи да правим неща, които вече правим и без нея – пазаруване, развлечения, учебна дейност. Но също и шпиониране, следене и воайорство.
Причината, поради която „компютърната революция“ на Баран не звучи революционно, е, че той не е предвиждал тя да разтърси основите на капитализма и бюрократичната администрация, които си съществуват от векове. Някъде през 90-те обаче много „цифрови ентусиасти“ имаха други вярвания – те бяха убедени, че разпространението на компютърните мрежи и резкият спад на цената на комуникациите представляват ново равнище в човешкото развитие. За тях шпионирането и следенето, започнало след 11 септември, а също и колонизирането на непокътнатите дигитални пространства от Google, Facebook и „биг дейта“ (автоматична статистическа обработка на гигантски масиви от данни) са отклонения, на които може да се противостои и които могат да се коригират. И наистина, щеше да е чудесно да можехме да изтрием изгубеното десетилетие и да се върнем към утопията от 80-те и 90-те, като въведем по-стриктно законодателство, дадем на потребителите повече контрол върху данните и разработим по-добри инструменти за криптиране!
Малко по-различен поглед върху близката история обаче избистря един съвсем друг бъдещ дневен ред. Широко разпространеното чувство на еманципиране чрез информация, което много хора свързват с 90-те, е вероятно просто една продължителна халюцинация. Както капитализмът, така и бюрократичната администрация се нагодиха много лесно към новия цифров режим. И двете черпят живителни сили от информационните потоци и колкото по-автоматизирани са те, толкова по-добре. Закони, пазари, технологии – те няма да потиснат тази жажда за данни, тъй като и трите играят важна роля в поддържането и на капитализма, и на бюрокрацията. Нужно е нещо друго – политика!
Дори програми, които изглеждат безвредни, могат да подкопаят демокрацията
Първо, нека назовем симптомите на съвременната болест. Да, комерсиалните интереси на технологичните фирми и управленските интереси на държавните агенции се сливат – и двете са насочени към събирането и бързия анализ на потребителски данни. Google и Facebook имат интерес да съберат максимален брой данни, за да увеличат ефективността на рекламите, които продават. Държавните агенции имат нужда от същите тези данни, за да преследват собствените си цели, като могат да ги събират и сами, и в сътрудничество с интернет фирмите. Много от тези данни са свързани с националната сигурност, но те могат да бъдат ползвани и за много други цели, които накърняват неприкосновеността на личната сфера. Например, италианското правителство ползва инструмент с името „редитометро“[5] или измерващ инструмент на приходите, който анализира печалбите и сметките на гражданите, за да идентифицира хора, които харчат повече от обявените си приходи и потенциално укриват данъци. Когато мобилните плащания с посредници - Google и Facebook, заместят парите в брой, данните, събрани от тези фирми, ще бъдат достъпни и за данъчните служби. В тази връзка учени юристи изследват активно[6] как, чрез анализ на големи масиви от данни, могат да се създават договори и завещания, които са перфектно нагодени спрямо характера и поведението на отделните граждани. Целта е да се повиши ефективността и да се намали възможността за злоупотреби.
На друг фронт технократи като Кас Сънстейн, бивш управител на Бюрото по информационни и регулационни въпроси към Белия дом и водещ поддръжник на идеята за „държавата-бавачка“, която подбутва гражданите да правят определени неща[7], се надява, че събирането на данни и техният мигновен анализ и използване с цел манипулиране на поведението може да помогне при решаването на проблеми като затлъстяване на населението, промени в климата и шофиране под влияние на алкохол. Една нова книга от трима британски учени - „Променяйки поведението – за настъпването на психологическата държава“[8], изброява дълъг списък с подобни проекти, активни в Обединеното кралство, където държавната „подбутваща група“ е толкова успешна, че е на път да се превърне в печеливша частна инициатива[9].
Благодарение на смартфоните или Google Glass на нас може да ни бъде обърнато внимание всеки път, когато направим нещо глупаво, нездравословно или рисковано. За нас няма да е задължително да знаем конкретно защо едно такова действие е грешно – алгоритмите на системата ще си правят сами моралните сметки. Гражданите заемат ролята на информационни машини, които захранват техно-бюрократичния комплекс със своите данни. А и защо да не го правим? В замяна са ни обещани по-тънки талии, по-чист въздух или по-дълъг и безопасен живот…
Логиката на превантивното действие не е различна от тази на АНС в борбата й с тероризма: по-добре да се предпазим от потенциални проблеми, отколкото да трябва да се справяме с последствията им. Дори и да завържем ръцете на АНС чрез някаква комбинация от по-добър контрол над нея, по-стриктни правила спрямо достъпа до информация или по-силни и удобни за ползване технологии за криптиране, гладът за данни на други държавни институции няма да изчезне. И те ще могат да го обосноват. Ще ни убедят, че малки отстъпки от демократичните устои биха имали огромен положителен ефект върху проблеми, като затлъстяването на населението или климатичните промени. Теми, които политиците набързо и с лека ръка обявяват за бомба, която всеки момент може да избухне.
Тези отстъпки ще доведат до следното – новата цифрова инфраструктура, която процъфтява върху данни, събрани в реално време от гражданите, ще разреши на технократите да премахнат политиката с нейните странични шумове, търкания и дрязги. Мъчителните процеси на съставяне на коалиции, преговори и дискусии ще бъдат заменени от изчистените и ефективни управленчески решения, базирани на конкретни данни.
Този феномен има лесно за възприемане име: „алгоритмична регулация“[10], както го нарича книгоиздателят от Силициевата долина Тим О’Райли. В същността си това означава, че демократичните държави, богати на информация, са достигнали до ниво, при което те искат да решават обществени проблеми, без да обосновават действията си пред гражданите. Вместо това, те просто ще погъделичкат личния ни интерес. В крайна сметка, знаят достатъчно много за нас, така че да могат да сътворят перфектното, напълно персонализирано и неустоимо „побутване в правилната посока.“
Неприкосновеността на личното пространство е средство на демокрацията, а не самоцел
Още едно предупреждение, идващо от миналото. Годината е 1985 и Спирос Симитис, водещ германски експерт и практик по темите на личното пространство и по онова време комисар, отговарящ за защита на данните в германската провинция Хесен, чете слово в Юридическия факултет към Пенсилванския университет. Лекцията му[11] разисква същата тема, която занимава активно и Баран: автоматизирането на обработката на данни. Симитис не изпуска от поглед историята на капитализма и демокрацията и по този начин вижда технологичните промени в много по-противоречива светлина.
Той също осъзнава, че защитата на личното пространство не е самоцел, а средство за постигане на определен идеал за демократична политика. При този идеал едно от водещите разбирания е, че гражданите са нещо повече от самодоволни доставчици на информация за всевиждащите и всеоптимизиращи технократи. Симитис предупреждава: „Там, където личното пространство е унищожено, ще изчезне както възможността за лична оценка на политическото, така и способността да се развие и поддържа начин на живот, избран от самия човек.“
Анализът на Симитис се основава на три технологични тенденции. Първо, още тогава той обръща внимание на това, че информационните технологии посредничат във всяка сфера на социалното общуване. Той предупреждава за „интензивното събиране на лични данни на всеки служител, данъкоплатец, пациент, банков клиент, получател на социални помощи или шофьор“. В резултат на това загубата на лично пространство вече не е личен проблем на несретник, сгащен в неудобна ситуация, тя се превръща в проблем за всички. Второ, нови технологии, като смарт-карти и видеотекс, не само позволяват „детайлното записване и реконструкция на действията на индивидите“, но и правят това следене нормално, като го вплитат в ежедневието ни. Трето, събраната от тези технологии лична информация разрешава на социални институции да налагат правила за поведение, като по този начин инициират „дълготрайни стратегии за манипулиране с цел оформяне и напасване на личностното поведение“. Съвременните институции със сигурност биха спечелили от всичко това. Застрахователите ще могат да създават спестяващи пари полици, които оптимално да отговарят на нуждите на пациентите, болниците и фармацевтичната индустрия. Полицията ще идентифицира потенциални престъпници и ще открива заподозрени лица чрез анализ на нови бази данни и различни „профили на движение.“ Службите за социални помощи изведнъж ще могат много по-лесно да разкриват мошеническо поведение.
Но как биха повлияли тези технологии на нас в ролята ни на граждани, на субекти, които участват в разбирането и промяната на света, а не просто в ролята на потребители или клиенти, които се възползват от него?
С няколко примера Симитис обяснява, че сме на губещата страна. Вместо да получаваме повече контекст за изграждането на решенията си, ние ще получаваме по-малко. Вместо да прозираме логиката, която управлява бюрократичните системи, и да променяме тази логика в правилната посока, а не в „стил Кафка“, ние ще получим само по-голямо объркване, защото вземането на решения ще е автоматизирано и никой няма да разбира как функционират алгоритмите зад него. Ние ще получаваме все по-замъглена картина на това как нашите социални институции функционират. Въпреки обещанието за повече сила в ръцете на отделния човек, интерактивните системи всъщност ще предлагат само илюзията за по-голямо участие. Резултатът ще са „интерактивни системи, които само фасадно представят стереотипни реакции като индивидуални действия“.
Ако си мислите, че тогава Симитис обрисува едно бъдеще, което всъщност никога не се е осъществило, обърнете внимание на скорошен научен труд[12] за прозрачността на автоматизираните системи за прогнозиране. Автор е Тал Зарски[13], един от водещите световни експерти по политическите и етични страни на автоматичния анализ на данни. Той отбелязва: „анализът на данни може да посочи индивиди или събития, с които се свързва по-високо ниво на риск, без при това да се дава обяснение защо именно те са избрани“. Оказва се, че степента на възможност за тълкуване е един от решаващите критерии с най-големи последици при дизайна на системи за анализ на данни. Според Зарски, последиците за демокрацията могат да бъдат големи:
„От автоматизирания анализ на данни може да последва процес на тълкувателна невъзможност, който не е преводим на човешки език. В случая, софтуерът взима решение, базирано на множество променливи (дори хиляди)… За управляващите би било трудно да дадат задоволителен отговор защо определен индивид е бил избран от автоматизираната системата да бъде третиран по различен начин от останалите. Най-много могат да кажат, че това е бил алгоритъм, установен при предишни случаи.“
Това е бъдещето, към което крачим като сомнамбули. На пръв поглед, всичко работи и положението се подобрява, просто ние не знаем защо и как.
Прекалено малкото лично пространство може да е заплаха за демокрацията. Същото важи обаче и за твърде многото лично пространство
Симитис правилно е идентифицирал тенденциите. Необременен от съмнителната концепция за „ерата на интернет“, той е достигнал до оригинална и внимателна защита на личното пространство като основна черта на самокритичната демокрация – не тази от някоя абстрактна политическа теория, а неподредената, шумна демокрация, която обитаваме, с нейните безкрайни противоречия. Но най-важното прозрение на Симитис е, че неприкосновеността на личното пространство може едновременно да помага и пречи на демокрацията.
Традиционно, нашата реакция спрямо промените в автоматизираната обработка на информация до сега е била да я виждаме като личен проблем на засегнатите индивиди. Доказателство за това е основополагащата статия „Правото на лично пространство“[14] на Луис Брандайс и Самюел Уорън. Написана през 1890, в нея те изискват „правото да бъдем оставени насаме“, да живеем необезпокояван живот, далеч от неканени гости. Според Симитис, те изразяват желанието на много от „селф-мейд“ хората от онова време „да се наслаждават на плодовете на своя икономически и обществен труд изцяло самостоятелно и при определените от самите тях условия“.
Една похвална цел. Без подобна правна защита над предприемачите, модерният американски капитализъм може би никога нямаше да се установи така стабилно. Но това право, ако не е свързано със съответстващи на него отговорности, може да легитимира едно прекалено отдръпване, което ни предпазва от външния свят, но и подкопава основите на самия демократичен режим, който го е направил реалност. Ако всички граждани се възползват до краен предел от правото си на лично пространство, обществото ще бъде лишено от прозрачните и лесно достъпни данни, които са нужни не само заради технократите, но дори повече, за да могат гражданите да изграждат преценка и мнения, да могат да обсъждат (и понякога уволняват) технократите.
Това не е проблем, специфичен само за правото на лично пространство. Според някои съвременни мислители като френския историк и философ Марсел Гоше[15], демокрациите рискуват да станат жертви на собствения си успех. Чрез установяването на режим от права, които позволяват на гражданите да преследват личните си интереси без никакво отношение спрямо общественото добруване, демократичните режими рискуват да изразходват ресурсите, които са им позволили да процъфтят.
Когато гражданите изискват своите права, но нямат отношение към отговорностите, политическите въпроси, дефинирали демократичния живот векове наред – „Как трябва да живеем заедно? Какъв е общественият интерес и как да балансирам личния си с него?“ – биват слагани под правни, икономически и административни знаменатели. „Политическото“ и „публичното“ не биват възприемани като полета за действие. Законите, пазарите и технологиите заемат мястото на дебата и спора като предпочитани, по-изчистени решения.
Но демокрация без ангажирани граждани е лъжовна и може и да не оцелее. Това е било очевидно още на Томас Джеферсън, който, едновременно с това да изисква от всеки гражданин да е „участник в управленските дейности“[16], също вярва, че гражданското участие включва постоянен напрегнат баланс между публичния и частен живот. Както Симитис го описва, общество, в което достъпът на информация на гражданите „достига само дотам, докъдето буржоазията претендира за граница около личното й пространство“, няма да просъществува дълго като добре функционираща демокрация.
Така, особено във времена на бурни технологични промени, балансът между защитата на личното пространство и прозрачността има особена нужда от напасване. Този баланс е политически въпрос в най-чист смисъл. Такъв, който трябва да бъде решен чрез обществен дебат и който винаги трябва да е отворен за допълнително обсъждане. Той не може да бъде решен веднъж завинаги от някаква комбинация от теории, пазари и технологии. Както Симитис изтъква: „Правото на лично пространство не е смятано за градивен елемент на демократичното общество, а много повече толерирано противоречие, чиито последици трябва да бъдат обмисляни отново и отново.“
Законовите и пазарни механизми са недостатъчни
През последните няколко десетилетия започнахме да генерираме повече данни и институциите се пристрастиха към тях. Не е сигурно дали те въобще биха могли да продължат да работят, ако спрем потока от данни и така прекъснем затворените цикли. Ние, в ролята ни на граждани, сме в странното положение да споделяме данните си не защото сме дълбоко загрижени за общественото благо. Не, ние ги даваме на Google или на приложения за самонаблюдение заради собствения си интерес. Безплатните услуги, субсидирани чрез реклами, изглеждат повече от изгодно. Или „продаваме“ данните си, като наблюдаваме здравословното си състояние или храненето си чрез подходящи приложения.
Симитис е знаел още през 1985, че това неизменно ще доведе до „алгоритмичната регулация“, оформяща се днес: политиката се превръща в „публична администрация“, вървяща на автопилот, за да могат гражданите да се отпуснат и забавляват и да бъдат побутвани само от време на време, ако са забравили да си купят броколи.
„Навици, действия и предпочитания биват събирани, регистрирани и намирани с цел постигане на по-добро уеднаквяване, а не за да подобрят капацитета на индивида да действа и решава. Какъвто и да е бил първоначалният импулс за компютъризацията, обработката на данни е като че ли все по-съвършеното средство за напасване на индивида към предварително установено, стандартизирано поведение, което цели възможно най-висока степен на уеднаквяване с образцовия пациент, потребител, данъкоплатец или гражданин.“
Описаното тук от Симитис е изграждането на това, което аз наричам „невидима бодлива тел“ около нашия интелектуален и социален живот. Големите данни (big data), с техните множество взаимосвързани бази данни, които се захранват с информация и алгоритми със съмнителен произход, поставят строги ограничения на това как ние узряваме политически и социално. Германският философ Юрген Хабермас е имал право да предупреди през 1963 г., че „една изцяло техническа цивилизация … е застрашена … от разпадането на човешките същества на две класи – тази на социалните инженери и на хората, затворени в социални заведения.“
Невидимата бодлива тел на големите данни ограничава живота ни в рамките на едно пространство, което може да изглежда доста тихо и примамливо, но което не сме избрали сами и което не можем да пренареждаме или разширяваме. Най-лошото е, че ние не забелязваме, че е така. Бодливата тел остава невидима, понеже вярваме, че сме свободни да отидем навсякъде. Още по-лошо – няма кого да обвиним: със сигурност, не и Google, Дик Чейни или АНС. Ситуацията е следствие от много различни логики и системи – от модерния капитализъм, от бюрократичната държавна администрация, от управлението на риска. Те биват допълнително нагнетени от автоматизираната обработка на информация и от деполитизирането на политиката.
Колкото повече информация разкриваме за себе си, толкова по-гъста, но и по-невидима, става бодливата тел. Постепенно губим възможността си да разсъждаваме и обсъждаме. Вече не можем да разберем защо ни се случват нещата, които ни се случват.
Но не всичко е загубено. Бихме могли да се научим да се възприемаме като оградени в тази бодлива тел и дори да я прережем. Личната сфера е ресурсът, който ни позволява да го направим; и ако имаме късмет, можем даже да подготвим план за бягство.
Точно тук Симитис споделя действително революционното проникновение, което се губи в настоящите дискусии за личното пространство: не може да се върви напред, казва той, докато защитата на личното пространство е „малко или много приравнена с правото на индивида да решава кога и кои данни са достъпни“. Капанът, в който падат много добронамерени защитници на личната сфера, е мисленето, че ако осигурят на отделния човек повече контрол над данните му – било то чрез по-строги закони или чрез силен режим за собственост – тогава невидимата бодлива тел ще стане видима и ще бъде разкъсана. Това няма да се случи, не и ако тези данни накрая бъдат върнати на същите институции, които издигат бодливата тел около нас.
Разглеждайки етичната страна на личната сфера
Ако приемем, че личната сфера е проблем на и за демокрацията, то общоприетите решения не са подходящи. Джейрън Лейниър, например, в книгата си „Кой притежава бъдещето“[17] предлага да игнорираме едната колона, на която се крепи личната сфера – юридическата – и вместо това, да се съсредоточим върху икономическата. „Търговските права са по-подходящи за многообразието от малки, усложнени ситуации, които тепърва ще се появят в реалния свят, отколкото новите видове граждански права, свързани с дигиталната лична сфера“ – пише той. По тази логика, превръщайки личните данни в продаваем актив, ще постигнем две неща. Първо, ще може да се контролира кой има достъп до тях, и, второ, ще могат да се наваксат някои от икономическите загуби, причинени от залеза на всичко аналогово.
Предложението на Лейниър не е първото по рода си. В „Код и други закони на киберпространството“[18] (публикувана за първи път през 1999 г.) Лорънс Лесиг агитира ентусиазирано за въвеждане на режим на собственост върху личните данни. Лесиг настоява за „електронен слуга“, който може да преговаря с уебсайтове: „Потребителят настройва предпочитанията си – определя как би преговарял за личната си сфера и какво е склонен да сподели. От този момент нататък, когато посети уебстраница, тя и неговият компютър преговарят. Само ако машините се разберат, страницата ще може да получи неговите лични данни.“
Лесно е да се прозре докъде биха довели подобни разсъждения. Всеки би имал на смартфона си персонализирано приложение, което постоянно интегрира последната информация за хората, които среща, за местата, които посещава, и информацията, която притежава, за да актуализира цената на личното му портфолио данни. Ситуацията би била крайно динамична: когато човек минава покрай лъскав магазин за бижута, магазинът би бил склонен да плати повече, за да разбере рождената дата на съпругата, отколкото ако същият човек си седи вкъщи пред телевизора.
Режимът за собственост действително може да е в подкрепа на личната сфера: а ако потребителите искат да спечелят от портфолиото си с данни, те трябва да се погрижат данните им да не са достъпни никъде другаде. Така те или ги „отдават под наем“, както прави Netflix с филмите, или ги продават с условието, че може да се ползват или препродават само при строго контролирани условия. За да направят възможни такива сигурни размени, някои компании вече предлагат т.нар. „сейфове за данни“.
Ако човек иска да защити „правото на лична сфера“, превръщането на данните в търговска стока, самó по себе си, може да разсее притесненията му. АНС все пак би си взела, каквото поиска, но ако човек просто се тревожи, че личните му данни са станали прекалено „летливи” и че той е загубил контрол върху придвижването им, един хитър бизнес модел, в комбинация със строг режим на управление на дигиталните права, би могъл да му реши проблема.
Междувременно, държавните агенции, разбиращи себе си като „държавата бавачка“, също ще пожелаят тези данни. Може би те биха платили малка сума или биха обещали данъчно облекчение за привилегията впоследствие да ангажират вниманието на конкретния гражданин – с помощта на данни от смартфона му. Потребителите печелят, предприемачите печелят, технократите печелят. Личното пространство, в една или друга степен, също е запазено. Тогава кой губи? Който е прочел книжката на Симитис, знае отговора: губи демокрацията.
Това е така не само защото ще остане една невидима бодлива тел. Обезпокояващи са и последствията за справедливостта и равнопоставеността. Хората, които казват, че следенето на здравословното им състояние или на местоположението им е въпрос на личен избор, и че те по всяко време могат да се откажат от подобна услуга, не разбират логиката на институциите. Когато вече се е събрала критична маса потребители на самоследенето, повечето от които по всяка вероятност ще извлекат и ползи от него, онези, които го отказват обаче, няма да бъдат възприемани само като едни странни птици, които упражняват правото си на свободен избор. Не, на тях ще бъде гледано като на хора, отклонили се от нормата, като на хора, които имат какво да крият. Следователно, тяхната застраховка ще бъде по-скъпа. И ако този факт се вземе предвид, решението дали да ползваш приложения за самонаблюдение или не, няма да бъде толкова лесно и няма да се свежда само до личен материален интерес. В един момент може би ще изскочат и моралните аргументи. Искам ли наистина да споделя данните си и да получа непотребен купон, ако това означава, че някой, на когото му се налага да работи на три места, ще трябва да плати повече? Делегирането на подобни решения на „електронни слуги“ едва ли може да отговори подобаващо на такива морални тревоги.
Понастоящем малко хора имат морални угризения спрямо схемите за споделяне на данни, но това може да се промени. Преди замърсяването на околната среда да стане световна грижа, малко хора се замисляха сериозно дали все пак да не ползват градския транспорт вместо колата си. Преди етичната консумация да се превърне в глобална отговорност, никой не би платил повече за кафе с неразличаващ се по нищо вкус, но с етикет, обещаващ „честна търговия“. Друг пример - човек вижда евтина тениска в магазина: той лесно може да си я купи, но след десетилетия усилена работа на групи активисти, етикетът „Произведено в Бангладеш“ го кара да се замисли. Може би се страхува, че е шита от деца или от експлоатирани възрастни. Или, веднъж замислил се за това, той може дори да я купи, защото се надява да подкрепи работата на дете, което иначе би било принудено да проституира. Кое е правилното действие в случая? Не се знае – затова той търси, разучава, изследва. Такива задълбочени проверки не са приложими при всяка покупка – иначе човек никога няма да си тръгне от магазина. Но обмяната на информация – кислородът на демократичния живот – трябва да попада в категорията „по-добре повече вложена мисъл, отколкото по-малко“. Това не е работа за делегиране на „електронен слуга“ – не и ако не искаме да изстържем политическото му измерение изцяло от живота си.
Саботиране на системата. Провокиране на повече въпроси
Притеснителна е и идеята опазването на личното пространство да се редуцира само до неговото правно измерение. Въпросът, който задаваме последните две десетилетия: „Как може да осигурим повече контрол върху личната си информация?“ – не може да е единственият. Решението на този проблем може да се окаже излишно, ако не учим непрекъснато и наново как обработката на информация насърчава и как възпрепятства демократичния живот. Това важи с особена сила, ако междувременно се окаже, че демокрацията се е разпаднала – тя е режимът, който ни е нужен за реализацията на решението, на което в крайна сметка сме се спрели.
Поне вече е ясно какво трябва да се направи: трябва да се изправим срещу въпроса не само в неговото икономическо, правно, но и в политическото му измерение, свързвайки бъдещето на личната сфера с бъдещето на демокрацията по начин, който отказва да сведе личната сфера единствено до пазари и закони. Какво означава този философски извод на практика?
Първо, дебатът за личната сфера и споделянето на информация трябва да се политизира. Да се артикулира съществуването на невидимата бодлива тел и нейните дълбоки политически последици би било едно добро начало. Решаването на някои проблеми изисква обработката на големи масиви данни. Тези случаи трябва да се изследват внимателно с цел да се разобличи възможният антидемократичен характер на този подход. На моменти трябва да се допуска по-голям риск, повече несъвършенство, импровизация и неефективност в името на запазването на жив демократичен дух.
Второ, човек трябва да се научи как да саботира системата – може би като поначало откаже да ползва приложения за самонаблюдение. Такива информационни бойкоти са напълно оправдани, ако отказът ти да записваш приема си на калории или местонахождението си е единственият начин да накараш политиците да се занимаят със структурните причини за проблеми като затлъстяване и глобално затопляне. Отказът да правиш пари от личните си данни може да е също толкова политически акт, колкото и отказът да караш кола или да ядеш месо! Тогава личната сфера може да изникне отново като политически инструмент за запазване на демократичния дух: неприкосновени лични пространства са ни нужни, защото все още вярваме в способността си да осмисляме и лекуваме болежките на света и е по-добре да не отстъпваме тази си способност на алгоритми и контролни цикли.
Трето, нужни са по-провокативни цифрови услуги[19]. Не е достатъчно един уебсайт да подканва човек сам да реши кой може да вижда данните му. Вместо това, той трябва да буди фантазията му. С подходящо оформление страниците биха повлияли на гражданина не върху това да пази или споделя личната си информация, а биха му открили скритото политическо измерение на всевъзможните начини за споделяне на информация. Не ни трябва информационен слуга – трябва ни информационен провокатор! Вместо поредното приложение, което, наблюдавайки фитнес упражненията на потребителя, му казва колко пари може да спести, той се нуждае от приложение, което може да му каже колко души се очаква да загубят здравната си застраховка, ако застрахователният бизнес има толкова данни, колкото АНС, повечето от които доброволно съобщени от консуматори като него. Идеята е, че така по-скоро ще настъпи времето, когато всеки ще се научи сам да разкрива тези измерения без никакви технологични подсказвания.
Накрая, човек трябва да изостави закостенелите представи за механизмите на работа и свързване при цифровите услуги. Иначе би станал жертва на същата логика, която ограничава представите на толкова много добронамерени защитници на личното пространство, които смятат, че защитата на тяхното „право на лично пространство“ – не борбата за запазване на демокрацията – е това, което движи обществения интерес. Много интернет активисти със сигурност са на друго мнение, но това, което се случва с интернет, е едва от второстепенна важност. Както и при личното пространство, съдбата на демокрацията сама по себе си трябва да е основната цел.
В крайна сметка, в отдавнашната 1976 г. Пол Баран е имал щастието да не знае какво ще се получи от интернет. Това не му е попречило да вижда ползите и заплахите от ползването на компютърни услуги по модела на битовите. Не трябва да се мисли, че интернет е кривнал от правия път в последното десетилетие. Освобождаването от грешния прочит на историята може да помогне да се справим с антидемократичните заплахи на цифровото бъдеще.
 
MIT Technology Review
Превод от английски:И.Е. Станков и С.С. Драгиев
 
 


[1]  Начин за предаване на данни, при който изпращаните пакети се натрупват в буфер, а след това се изпращат в съответствие с управляващата информация.
[2]  http://www.nationalaffairs.com/public_interest/detail/the-future-computer-utility
[3] Изчисления в облак.
[4] Абревиатура от Research and Development — „Изследване и разработка” — американски стратегически изследователски център.
[5] http://www.nytimes.com/2013/01/28/world/europe/italys-new-tool-for-tax-cheats-the-redditometro.html?pagewanted=all
[6] http://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=2217064
[7] http://www.nybooks.com/articles/archives/2013/mar/07/its-your-own-good/
[8] http://www.amazon.com/Changing-Behaviours-Rise-Psychological-State/dp/0857936875
[9] http://www.theguardian.com/society/2013/may/01/policy-francismaude
[10] https://plus.google.com/+TimOReilly/posts/CPiAX9YiVUB
[11] http://www.jstor.org/stable/3312079
[12] http://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=2324240
[13] http://weblaw.haifa.ac.il/en/Faculty/Zarsky/Pages/Publications.aspx
[14] http://groups.csail.mit.edu/mac/classes/6.805/articles/privacy/Privacy_brand_warr2.html
[15] http://en.wikipedia.org/wiki/Marcel_Gauchet
[16] http://press-pubs.uchicago.edu/founders/documents/v1ch4s34.html
[17] http://www.amazon.com/Who-Owns-Future-Jaron-Lanier/dp/1451654960
[18] http://www.amazon.com/Code-And-Other-Laws-Cyberspace/dp/046503912X
[19] http://mitpress.mit.edu/books/adversarial-design