Нощта на наградите

 
Георги Шейтанов, световен пътешественик и неуловим анархист, отвратен от Лениновия комунизъм, вдъхновява и спонсорира Гео Милев, военен инвалид, издател и поет, за списанието “Пламък”, което става и качествено, и успешно, и неясно ляво. То попада под ударите на властта, която след септември 1923 г. и особено след април 1925 г. преследва на общо основание и инакомислещи, и мислещи. След атентата в църквата Св. Неделя Гео Милев е осъден на година и глоба за поемата “Септември”, след което е убит от хората на Гешев. Шейтанов неуловимият също се оставя да бъде хванат и заклан от македонстващи разбойници по поръчка на Военната лига. Романът разказва за тези две силни и светли личности, погубени в мрачното време на война на всички срещу всички.
 
9. 8. 14, 7:30 сутринта, тераса в северен Крит:
Възможно ли е писател професионалист, който пише книги, както тиквата ражда тикви, дето викаше Калвино, да произведе шедьовър? Оказва се, че да. Дали по силата на стекли се обстоятелства, на засекли се разнородни енергии, на дълго зреене на материала или просто на писателско съзряване? Прилича на случайност, но случайността е ревнива муза, навестяваща избраници. “Една и съща нощ” на Христо Карастоянов сработва като шедьовър на първо място поради щастливата среща между тема и натюрел. Материалът изглежда овладян и премислен, структурата – привидно свободна, мозаечна, но целенасочено ефективна, характерите – по толстоевски самосъвпадащи и устойчиви, без развитие. С една дума – типичен Карастоянов. Но читателят се среща с неочаквано възмогване, отприщено комай и покрай прекомерния успех на младите майстори. Сякаш Карастоянов си е казал: абе защо не взема аз най-накрая да пиша така, че да им скрия граматиката на онези момчета, дето си въобразяват, че се дърлят на гол връх. И баш така си и изглежда „Една и съща нощ”: като книга, дето хем е башка, хем идва да се мери и на мегдана на оустнената дискурсивност на историческия роман, и на дивана на психобиографичния носталгизъм на романа-дневник.
“Една и съща нощ” се самопредставя жанрово като “дневник на един роман”. Това в случая означава, че текстът се преструва на подготвителни бележки върху бъдещ исторически роман, датирани последователно в тринайсет месеца: от 29 декември 2012 до 2 февруари 2014. Историческият период, за който те разказват, е съизмеримо кратък: от октомври 1923 до края на май 1925. Тази техника ще да има за цел да внуши и оправдае един вид ескизност, едно прима виста пробване на зарисовки и етюди, които уж подлежат на по-късно редактиране. Трудно друг похват би вършил повече работа за мотивиране на Карастояновото писане. Авторът отново залага на точния щрих и на думата, която “щраква” с другата като предвечен symbolon насред наративна динамичност и лекота, които гарантират четивност и онова характерно сговорчиво доверие на равенството, с което Карастоянов прикотква и съпричастява читателя си. Книгата на Карастоянов не парадира с това колко дълго е писана, че да добута до шлифована дълбочина; напротив, нейната изпипаност и смисленост предпочита да изглежда като самородна направа с елемент на импровизация и оптимистична модерна вяра в случайността като заместила музата ваятелка в сянка. Тук на Карастоянов всички спатии са му излезли и той е реализирал ултимативно потенциала на писателската си философия: всякакви психологически превземки и философически умувания са изоставени като навяващи дрямка, докато продуктивната многоцветност на човешкото несъвършенство, иманентно включително и на литературата, е онова, за което си струва да се пише.
Ала ползите от дневниковия похват на романа не се изчерпват с играта на спонтанност. Той внася една темпорална стереоскопичност, която не просто създава обем чрез наслагването на две времена, на две вече далечни епохи. Читателят бързо улавя внушението за неравностойността на днешното, впримчено в неумолимия еднопосочен ток на времето, а и на едно време, за което няма какво повече да се каже, освен какво е времето. Миналото в романовия разказ, напротив, е пластично и многопосочно, ако и ограничено от краткия живот на двамата протагонисти, уловени в още по-кратката история на крехкото им приятелство, съсипано без време от смъртта. Наративът тръгва от края, от свършека на животите им, от едновременното слизане в нощта, за да се върне обрамчващо до нощта на първата им среща, бележеща зачатието на списание “Пламък”. Между тези две събития са вплетени всякакви реминисценции и асоциации, истории и съдби, всички те белязани от нарочната за Карастоянов и Гео Милев рехава фрагментарност, шуплеста откъслечност, чийто отколешен ефект е да превръща дефицитите на наративна плътност в качеството на фигуративно напрягане на факт и детайл. Ако Карастоянов може нещо повече от всеки друг в днешната българска литература, то е да обърне фактологичната достоверност или по-точно - верността си към документираната историческа събитийност в истинно литературно събитие. Последното твърдение намирисва на попщина, която не приляга на точно този Христо. Под истинно литературно събитие разбирам перманентно конвертиране на предсмислов наратив във фигуратив с потенциал за послание, който направлява читателя, докато го приканва към работа. Доброто писане на Карастоянов не е от вчера, но от характерната за него реципрочност между сръчност и повърхностност тук няма и следа. Вещата интелигентност на книгата обаче не пропада в една модна днес дидактична назидателност от Уелбек до Коелю, напомняща хотелска рецепционистка, раздаваща ключове за час. Тук смисълът приижда по силата на темпорално динамизиране до фигуративна продуктивност на един фрагментарен наратив. Ала неизменните претенциозност или патетика, които съпътстват всяко заявено домогване до историческа истина, в този роман са ритмично обезопасявани от вметнати изрази, които напомнят Вонигътовото “така е то”, но имат по-скоро релативизиращ ефект: “така ще да е било” се редува с “както и да е”, и двете обслужващи авторовото артикулирано виждане за романа като жанр, в който достоверното е по-истинно от вярното. Така той отново и отново конвертира проиграната несигурност на въобразеното вероятно в увереността на едно разгърнато романово прозиране в хематомите на човешкото под епидермиса на историята. Защото времето лети и страхотно завива в нощта. Така, оттатък всички ужасии, за които разказва, романът оставя едно кротко ужасено чувство за човешка крехкост, която нежно прелива от жестоката противоестественост на убийството в неумолимата естественост на смъртността. Това е едно от фините внушения на романа, което допълнително мотивира стереоскопичната му темпорална раздвоеност между актуалното отворено време от 13 месеца и порьозния сюнгер на съизмеримия исторически отрязък, обхващащ две години без четири месеца.
И така, това е роман, който разказва историята на скрепеното с приятелство сътрудничество между анархиста ГеоргиШейтанов и поета Гео Милев, произвело събитието на литературното списание “Пламък”. Ала тази история, която след Русков отново залага на усложнена трикстерска двойка, в която герой и трикстер непрестанно си разменят роли, идва като оптика, целяща новоявяването на една епоха: тази на българските кристални нощи, обобщени в романа под името “Евангелие на Ирод”.
 
9.8.14, 1:17 подир обед, малко западно от Ираклион, на плажа:
И така, наясно съм, че пиша в момент, в който станалостта на книгата вече я е превърнала в литературното събитие на 2014-а. Приятно е да се върнеш в София след три години Ню Йорк и навсякъде да се говори за същата книга, а тя, да видиш ти, да е написана от някого, когото познаваш по силата на биографична бъркотия. Не знам какво се очаква да пише втори съпруг за първи свекър, но едва ли ще да е в посоката на флагрантна шуробаджанащина, по-скоро обратното. И тъй като изпадам извън подозрение, мисля спокойно да продължа да хваля „Една и съща нощ”от Христо Карастоянов.
Чудя се кое ли взима връх в читателската възхита: силата, с която са обрисувани фикционалните версии на две по различен начин култови исторически личности, или почти материалната плътност, едва ли не тактилната осезаемост при възпроизвеждането на конкретна историческа епоха; при това без каквото и да е преиграване с дискурсивно цитатничество и пр. стилистични съешавания на нявгашни писмовни птеродактили. Карастоянов отказва да покачва на езикови котурни героите си, да им нахлузва вербалните гащи на стогодишни железни девици. Героите му говорят на днешния човек с неговото слово, с неговите езици, оцветени с цитати, обрати и похвати, характерни за историческите прототипи и тяхното време. Този по-класичен подход към езика на миналото има поне едно предимство: да е универсално достъпен и споделим без съмнителни и изнурителни вживявания в другости. Дистанцията и различието са си на мястото, но срещата е от по-близък вид.
По същия начин, времето изстъпва със своите имена, реалии и предметност, които нито са колоритни фльонги, дето да ни натиснат бутоните за въпросната епоха, нито пък ни набутват в един отвъден до зануленост свят. Вместо това, епохата изстъпва с враждебно щърба осезаемост, с изтласканите, но атавистично живи аромати и миазми на едно недотам отпратено време на жестокост, глупост, фанатизъм и на сякаш случайно пръкващата се из-от септемврийския Ад екстатична гениалност на един все пак доживян Май. В работата на Карастоянов има нещо от позабравената чистота на рисунъка и точност на детайла на един Виктор Пасков от "Балада за Георг Хених", особено в начина, по който се работи с топографията на миналото, с разграфената му от веещи се пердета едностайност. Но ако при Пасков натежаваха носталгично избледнелите патини на лично преживяното, у Карастоянов се налага първозданната тук-и-сега цветна живост на въобразеното. Смея да твърдя също, че от Ивайло Петров насам не ни се е случвал белетрист (поети по-има) дето да владее до такова съвършенство еднословния епитет, мотивиран чрез хлъцващо-ахващо щракване между дума и сетивен опит: това е София на обувките, лъснати до контешки блясък, на паникьосаните декларации на следметежните самоотлъчници, на саламите във варакосани обвивки, на тръбното гукане на гълъбите, нашестимата стъжнени мъже, изнасящи ковчега на Благоев. Но изкуството на застрелващия от раз епитет щеше да си остане в лафовото самолюбуване а ла Чандлър и Буковски, ако не беше вкарано в толкова плътен референциален контекст. Сега, вярно е, че съм теоретично подкован на поетически език референциална вяра да не хващам, но какво да правя, като Карастоянов отново и отново ме причаква с изречения, от които просто свисти от свят и гъмжи от живот.
И тук стигам до нещо, за което най-много завиждам на Карастоянов: за начина, по който е вкарал в употреба преизказността. Още откакто Венцислав Константинов беше превел "Щилер" на Фриш в такава преизказност, си бях намислил, че ако някога пропиша, туй ще да ми е приноса за обогатяването на българската писмовност. А ето, че се оказва, че Карастоянов не само отдавна бил обяздил тази техника, ами в случая я е снабдил със завидна функционална мотивираност. Преизказността на български естествено внася несвидетелската позиция на препредаване по-скоро на прочетено и чуто, отколкото на преживяно и видяно. Тази двойна дистанция обаче действа и някак увековечаващо, овечностяващо по силата на имплицираното препредаване на една безкрайно преповтаряна приказка. Този противоречив ефект на несигурност и непоклатимост прекрасно обслужва модуса на вътрешно видение, разколебано между сън и прозрение. Така художественият наратив, надкачен над историческия, удържа своята двойственост на, от една страна, единичност измежду множество възможни алтернативни интерпретации на билото, и на сингуларността на истината, надхвърляща историческата събитийност. В резултат „Една и съща нощ” се превръща в онова, която всяка изключителна историческа книга иска да бъде: да не бъде историческа, а вечна и универсална, при това из-от модуса на своята сингуларност, на своята неабсолютност.
Дошла е нощта на наградите. На литературните също, разбира се, но най-вече на възнаградеността с доволство от добре свършената работа в края на един тежък ден.
Димитър Камбуров
 
P. S. 12.08.14 по обед на старата тераса: Може би щеше да е редно да кажа нещо за политическите внушения на романа, за симпатиите му към анархистите за сметка на отношението към комунисти и фашисти, сякаш че убийствата на първите стават по-малко отвратителни поради каубойската им артистичност, от което впрочем картината на обща безнадеждност по силата на тази война на всички срещу всички в онези две години се оказва странно компрометирана. Вероятно си струваше да се спра на противоречието в обрисуването на протагонистите: единият сякаш представен със средствата на една минималистична имплозия, отговаряща на радикалната идеологическа убегливост, психологическо изплъзване и физическа неуловимост на професионалния анархист; другият видян в телесно-интелектуалната му ексцесивност и ескпресионистично-футуристичната му преекспонираност, в щедрото излишество на гений, който знае, че има скоро да умира така или иначе, та живее на шест. Заслужаваше си да се поговори и за жените и децата в романа, неспирно изплуващи от сянката на големите мъже, както и за бюрократичното чудовище Гешев. Но на мен все пак ми се щеше да обърна повече внимание на неща, дето по-често се случват пренебрегнати в днешните критически отзиви, та затова предпочетох формалната й направа пред съдържателните й послания. Още повече, че като при всяка голяма книга, тези послания са ефект на направа, а не на твърдения, от каквито книгата бяга като Шейтан от тамян.
Д. К.