Запознанство със Софи Кал

 

Софи Кал – това съм аз, това са моите разочарования, загуби и липси, моята връзка с майка ми, моето разбито сърце, моето откривателство на света, воайорската ми слабост, моите спомени, приятели и познати. Макар изкуството й да се свързва най-често с автобиографичния жанр, тя изглежда е постигнала онази пределно “нулева степен”, която ми позволява да се наместя в него. Въпреки че изобилства от разкази, хора, лица, различни преживявания и места, понякога работата на художничката действа като “Празна книга”, която в крайна сметка се попълва от зрителя.
Оливие Боасиер представи Софи Кал в България “в присъствието на артиста”, стараейки се да съвмести собствения си сантимент към близка приятелка, нейния принос в историята на съвременното изкуство с рефлексите на безсъзнателната българската публика. Сливането между личното и публичното е необходимо условие в случая и Un cabinet d'amateur - възможно най-подходящото пространство.
 
Изложбата
За първи път виждам това пространство до такава степен уплътнено с присъствието на артиста, сякаш е не просто аранжирано, но населено с него. Независимо от броя на авторите и селекцията на произведенията, в изложбите на Un cabinet d'amateur винаги участва и Оливие Боасиер, неговите вещи и ежедневието му. В тази той е посвещение (серия от посвещения в годините), но и още една история между историите. Връзката му с авторката сякаш е абсорбирала не само личното му пространство, но и него самия, превръщайки го може би непредвидено в персонаж на Софи Кал. Така цялата инсталация, която включва каталози, издания от колекцията на Оливие Боасиер, лични архиви на Софи Кал, фрагменти и книги от най-известните й проекти, букета, изпратен за откриването от Франк Гери, започва да действа вече не като изложба, а като ново произведение, изискващо особена наблюдателност и все пак предварителна подготовка. Тоест, запознанството тук е по-скоро уловка към публиката. То се случва преди или след, не толкова в самата изложба.
Интимна – така бих я определила, макар авторката да обясни най-просто, че причините да дойде в България в този камерен вид са икономически. Далеч от “официалния” музеен формат, изложбата е също доста симптоматична за родната сцена, на която художници от такъв ранг пристигат най-често “апокрифно” и благодарение на нечий личен принос и желание. Софи Кал твърди, че има свой начин да разделя живота от работата си, да живее едно и да използва друго, да общува с приятелите и близките си, без да ги експонира, но аз се питам дали в изкуството това изобщо е възможно. Затова не мога да не отчета, че приятелството между галериста и художника като главна причина за това “представяне” се е отпечатало върху изложбата доста отчетливо.
Оливие Боасиер и Софи Кал си сътрудничат и през 2007, когато Франк Гери и Едуин Чан преобразяват бившо влаково депо в Люксембург за нейната "Douleur exquise" (“Изискана болка”). Но много повече ги свързват лични преживявания и спомени. Инсталацията в Un cabinet d'amateur изглежда като разказ, който, необичайно за Софи Кал, се води в трето лице, от името на Оливие, сякаш героят разказва за своя автор.
 
Parlez-vous français?
Софи Кал е невъзможна за преразказване. Наративът е в основата на всяка нейна творба, но изкуството е в детайлите, в езика и жеста. Преразказването на сюжета или на “основната идея” изкривява и ограничава представата за творчеството й, свеждайки го до определен жанр, до случки от нейната биография и до личността й. Но, в действителност, дистанцията спрямо личните преживявания, която създава посредством текст и изображение, оставя в ръцете на публиката възприятието и смисъла на творбата. Тя не се налага или изтъква, а, напротив, ритуализира смъртта на автора в бартовския смисъл. Превръщайки изкуството в емоция и реакция на болката, всъщност, намира начин да отдалечи себе си от него и съответно от страданието.
Езикът е неин инструмент и едновременно пърформатор, а текстът играе ролята много повече на изображение, отколкото на литература. Затова и преводът не е крайно необходим.
“Prenez soin de vous” (“Грижете се за себе си”) във Френския павилион на Венецианското биенале през 2007 беше изцяло на френски език. Софи Кал намира начин да осигури комуникативност на творбата, добавяйки към нея танц, музика, пърформанс. В проекта става дума за любовно разочарование или по-конкретно - за писмо, с което нейният тогавашен любовник скъсва с нея. Софи Кал решава да го сподели със 100 жени (броят им всъщност се увеличава в процеса на работа и надвишава тази цифра) с различни професии и, съответно, различен професионален речник и документира реакциите им (вкл. обекти, кръстословица и т.н.). Така от многото гласове и езици се образува един мега текст, превъзмогнал езика, автора и повода за появата си. И пак по Барт, произведението намира целостта си не в произхода, а в предназначението или в неговата публика. (“Смъртта на автора”)
Предварителната настройката на художничката спрямо тази публика съществува дотолкова, доколкото да обмисли до най-малкия детайл комуникацията си с нея, но без да адресира конкретна група. Затова не съм сигурна дали и къде точно да се постави граница между женствеността и феминизма в работите й, но мисля, че все пак такава съществува и няма как да си позволим обобщаващи определения или извеждане на радикални послания. Както е казвала неведнъж, нейна основна стратегия е по-скоро прелъстяването, с което подхожда и в отношенията със субектите на своето изкуство, и в отношенията си с публиката, и в професионалния си свят. Софи Кал прелъстява и очаква да бъде прелъстена – от куратори, от арт дилъри и галеристи, от медии. Освен че съответства изцяло на образа на най-известната френска концептуална артистка, това условие в общуването някак е успяло да съхрани изкуството й от компромисите на арт пазара и същевременно да я доближи до многобройна “неспециализирана” и “нехудожествена” публика.
 
Местата
Изкуството на Софи Кал има собствена картография. Пътуването, промяната и обозначаването на места с определени преживявания са елемент, който се повтаря многократно в работата й. Емоцията, поводът и идеята се оформят по този начин в топоси, свързани с град, територия, район, маршрут. Адресите в нейното тефтерче са неизброимо много.
В Бронкс за краткото време от 1 седмица авторката успява да уговори осем човека от квартала да я заведат на важно или любимо за тях място, заснема ги там и записва историите и ситуациите. В нощта преди откриването на изложбата й някой нахлува в пространството на Fashion Moda Museum и покрива стените и фотографиите с графити, което го превръща в анонимен съавтор на Кал. Графитите остават за постоянно част от проекта й The Bronx, включен сега в “представянето” като автентичен “Бронкс” елемент, легитимирайки го спрямо мястото, за което е създаден.
В Истанбул Софи Кал избира хора от различни възрасти, които са родени и живеят там, но никога не са виждали морето, и документира тяхната първа среща с него. Без текст. Така с лекота отваря понятието за “лично пространство” чак до хоризонта и преживява собствената си трансформираща роля върху местата и хората, допускайки взаимното проникване между нейната и тяхната представа за света. Проектът „Voir la mer” (“Да видиш морето”), представен като книга в София, е показан за първи път в музея “Сабанджи” през 2011.
В Лос Анджелис (едноименният проект е представен като серия от фотографии и текст в изложбата) художничката разпитва “Къде са ангелите?”, създавайки групов портрет на артистичната общност в града в онзи момент и един утопичен образ на невинните холивудски години.
Джак Керуак започнал да пише “По пътя” на френски (по “Уикипедия”). Софи Кал го “написва” на френски и английски във филмовия проект, реализиран с тогавашния й съпруг Грег Шепард. “No Sex Last Night” от 1996 се класифицира и като “прото риалити”, в което двамата споделят чувствата и желанията си, насочили камери един срещу друг, пътувайки през Америка. Но от всичко в този филмов разказ реалността е може би най-несигурното нещо. “Като на кино.” Колко истинска е реалността - това е въпрос, от който Софи Кал поначало не се интересува. Реалността, сценарият и фикцията се смесват в процеса на работа. Хората, техните истории, нейните истории се превръщат в материал.
Стая № 261 в Хотел Империал в Ню Делхи е още една точка на разрив и скъсване с поредната любов в „Douleur exquise” (“Изискана болка”). След дълго пътуване с влак от Париж до Токио през Сибир и после до срещата в Индия, той не се появява. Радарът на болката отчита и най-отдалечени места.
Пътуването на художничката стига понякога и до собственото й легло или по-точно - започва от него. В първия си проект - „Sleepers”, кани непознати да преспят в леглото й за осем часа и предава във фотография и текст с почти “служебен” тон информация, свързана с конкретния човек. Напомняща на “backstage” и “making” версия на „Sleep” на Уорхол от 1963 или първо осмеляване за разговори с непознати (след като известно време просто е следила непознати по улиците на Париж, за да запълни времето си), при всички случаи, тази работа е определяща за нивата на интимност и лично пространство, които авторката е готова да сподели и десакрализира още от самото начало.
Но действителното място за начало и край за Софи Кал си остава Венеция. От първото й артистично прелъстяване „Suite Vénitienne” (1980), в което, следейки един мъж, Софи Кал стига дори до хотелската му стая, преоблечена като камериерка, през националното участие с Prenez soin de vousдо видеото със смъртта на майка й "Pas pu saisir la mort", представено в кураторската изложба на Робърт Стор, също на биеналето през 2007, действието винаги достига до своята развръзка във Венеция.
 
До последен образ и последен дъх
Другият важен крайъгълен камък в изкуството на Софи Кал е фигурата на майка й – Моник Синдлер. Тя винаги е там, за да прекъсва и създава връзки между автобиографичния и артистичния разказ на Софи Кал, съпътства я навсякъде от „The Sleepers” през „The Shadow” (проекта, в който художничката наема частен детектив да я следи уж от името на майка й, докато не се стигне до пълна неяснота кой кого следи всъщност) до Венеция, където за първи път се показва последният й дъх. За да избяга от болката от смъртта й, авторката стига до Северния полюс, може би най-отдалечената точка в нейната картография, и погребва бижутата й там.
Големите теми за липсата и раздялата в изкуството на Софи Кал се разклоняват от личното към социалното с „La Dernière image” (“Последната картина”) и Aveugles (“Слепите”), в които от разговорите със слепи тя пресъздава в образи тяхната представа за красота, или последната картина, която помнят, преди да загубят зрението си. Елементът на нахлуване в интимния свят на непознатите тук изглежда по-скоро благороден, красив и нежен, съвършено противоположен на ефекта от легендарния и скандален „The Address Book” (1983). Проектът започва от един изгубен адресник и от покана от вестник „Libération” към авторката да публикува свои работи там. Преди да върне случайно попадналия й бележник на собственика му, Софи Кал разпознава в него нов материал и идея и му прави копие. След това издирва хората и публикува техните кратки истории за собственика на бележника във вестника. Този социален портрет се превръща в скандал, след като Пиер Бодри – френски кинорежисьор документалист - се разпознава в разказите на своите познати и като отмъщение за нахлуването в личността му публикува гола снимка на Софи Кал на страниците на същия вестник. Оригинални издания с материалите и с отговора на Бодри в броя от 2 март 1983 участват в представянето в София. „The Address Book”, публикуван през 2012, също е тук. Софи Кал получава правото да публикува собственото си произведение в книга едва след смъртта на Бодри.
Сантиментална и ранима или смела и провокативна? Все още не познаваме Софи Кал. Като една от “жените, които промениха съвременното изкуство”, тя остава скрита някъде зад многото образи, които краде от реалността, и зад огромния си авторитет. От разказите и историите й се отделят обекти и изображения, самостоятелни произведения, които добиват свое автономно значение отвъд сюжета, биографичните рамки или предположенията, и това още повече забулва загадката. Привидно готова да отговаря на всички въпроси и достатъчно пряма, тя е създала всъщност сложна и многопластова защита на личността си, оставяйки най-вече изкуството да “говори”.
Последният образ e „Libre vievre” (“Празна книга”) с бели, номерирани страници, отворена някъде по средата и привързана така с два черни ремъка за стената в Un cabinet d'amateur.