Полифония от отношения и позиции

 

Моника Попова. Максимална степен на болка. Галерия Индустриална, 10 ноември - 02 декември 2014.
На пръв поглед, залата на галерия „Индустриална“ е празна и в нея цари ред, много личен. На втори поглед, числото на предметите е внушително. Големи и малки рисунки, снимки, текстове в рамки, приказка, големи урни, малки урни, матрьошки-урни, тухли, отпечатъци от урни и свитъци, велосипеди, магнити, картички, цветя и плакати. Намерени обекти, търсени обекти, създадени от пръст, пясък и вода, изпечени, глазирани, пренаредени, присъстващи. Обичайни велосипеди са паркирани за малко от грифоните и вълците на стената. Метал, хартия, рисунка, керамична пластика, фотография и текст (който оставям настрана). Откритата лицева страна на галерията се пази от специални охранители - керамични пластики с човешки ръст. Рисунките са крехък къс, завеса или параван, ансамбъл, създаден специално за изложбеното пространство. Платното е чиста предбрачна завивка.
Сюжет – тържествуваща в болката си женственост, самоизтриваща се и възраждаща се, разчленява мъже, деца, герои, неприятели, всичко около себе си, после ги сглобява от различни части, въжета, лепила и коагулати. Резултати - Светото семейство, Пиета, портрети, бюстове, митични същества, фигурни композиции, ритуални предмети, котки-хора, кучета-майки, вълчици-кърмачки, космати гърбове и глезени, сатири-онанисти, пеленачета-бозайници, хвъркати опашатки, разлистени мадони, преплетени утроби, усмихнати ашурбанипали. Вълшебни сандъци, в които влизаш цял и излизаш на части, за да се влееш някъде другаде. Животински прародител поглъща мъка и избълва еротика.
Рисунки и текстове, обекти са систематизирани в голям мемориален свитък - като дневник, обхващащ определен период от време, от чиито поток изпадат циклично, приемат форма различни вещи. Произведенията претворяват интимната лаборатория на своето създаване - като визуално-сетивни протоколи от залата за дисекция, не толкова като самостоятелни обекти на изкуството. Творчеството като интегрална част от всекидневните практики, преживявания, рутина, съзнателни и подсъзнателни мотиви, натрупващ се масив от присъствие, уталожващ материални свидетелства; като биологична способност и необходимост, съвсем далеч от дебата за естетическото.
Картините на Моника Попова в тази изложба – големи по формат монохромни, стилизирани, контурни рисунки, разположени вертикално и хоризонтално, са изпълнени с широка четка – сякаш на един дъх, разтеглен до предела на възможностите. Без строг композиционен принцип, спонтанно, конвулсивно, изображението се струпва в едната половина на полето или се разлива, разтяга, опира до краищата, докато все пак се запазва в границите на репрезентативното поле, на белия лист от дневника. Като основен изразител, линията разпределя всичко в категории и полета, преминава като пътека и следа. Резултатът е експресивна плетеница, графична схема, шарка, диаграма, символи от черно, бяло и червено. Без тоналност и нюансировка, цветът е символен и обозначава различни емоционално-клинични състояния или очертава границите помежду им. Контрастът между графити линията, белия фон и суровото цветно петно агресивно създава напрежение, но без конкретна емоционална окраска.
Емоционалните оси в пространството сякаш потеглят още от спиците и рамките на велосипедите, прехвърлят и заобикалят човешката вместимост на керамичните съдове и се разделят по листа, следвайки контурите на плетениците от символни фигури.
Мащабът и искреността налагат четене от ниска перспектива, от някакъв по-дребен ъгъл. Въпреки че епизодите са разположени панорамно, остава впечатлението, че представеното е само малка част от безкрайната наративна покривка-було на тривиалните дейности. Заедно, елементите от тази инсталация разказват за продължително нареждане в полифония от отношения и позиции, различни човешки роли.
Без да подлагат на изпитания и да търсят мнението на зрителя, в прецизната си подредба обектите позволяват на страничния човек да встъпи в разказа, да съществува като част от атмосферата. Кутиите-вместилища могат да са прозорци-знаци на взимащия участие и наблюдаващ случващото се посетител. Ритуалните съдове са такива, доколкото е ритуално-терапевтичен мотивът за създаването им, предават сетивно усещането за обработка. Формите са органични, обли, върху бялата глазура са изчертани изображения. Приличат на инструменти за прегръщане.
Изложбата на Моника Попова пренася в информационен поток, без да претендира за изчерпателност или дълбочина. Представлява извадка или цитат от плътен подсъзнателен поток от мисли, асоциации, чувства – всичко се аранжира в личен порядък, в който само авторът или съпреживяващият е компетентен.