Автотерапевтично

 
Стефан Командарев е роден в София през 1966 г. През 1993 завършва Медицинската академия в София, а през 1998 – кино- и тв режисура в Нов български университет, където в момента преподава. Автор е на 5 документални филма, сред които „Азбука на надеждата“, носител на „Златен ритон“ 2003. Игралните му филми са 3: „Пансион за кучета“ (2000), „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008), отрупан с международни награди, единственият български филм, попаднал в деветката на кандидатите за „Оскар“, „Съдилището“, носител на „Златна роза“ 2014 и награда за мъжка роля на Асен Блатечки, зрителски приз от Гоа, Индия.
 
- През 2011 бяхте член на журито на „Златна роза“ и тогава спечели „№ 1“ на Атанас Христосков. Тази година със „Съдилището“ вие станахте вторият възпитаник на НБУ с голямата награда на фестивала. И сте май единственият режисьор в българското кино, който има и „Златен ритон“, и „Златна роза“.
- Така се е случило. Аз, общо взето, обичам да снимам документални филми. Дори тези дни започваме монтажа на един... От миналия ноември до август следихме живота на няколко рибари по нашето море – в Балчик, във Варна, в Равда... Стана интересно. И сега чакам Нина Алтъпармакова, с която съм неизменно, да приключи с монтажа на „На границата“ и да започваме... А и сценарият на „Съдилището“ се роди, докато снимах документалните си филми „Азбука на надеждата“ и „Хляб над оградата“ край Ивайловград. Във филма влязоха неща дори от „Градът на жените баданте“.
- Известно е, че „Съдилището“ е базиран върху реални случки и хора, но сте променил името на главния герой Митьо, когото играе Асен Блатечки. Защо?
- Забавно е. Една от програмите, в които развивахме сценария, беше полската ScripTeast. А, както се знае, последната й сесия е в рамките на фестивала в Кан. И главният герой носеше името на реалния си прототип Бойко. Там имаше журналистки. И като се върнахме, всекидневник излезе със заглавие „Командарев прави филм за Бойко“. Нямах и понятие за това, но срещнах домоуправителката на стълбите, която се усмихна: „Значи, ти ще правиш филм за министър-председателя“. Хванах се за главата. При положение, че на ниво сценарий започват такива спекулации, реших, че е по-добре да сменя името. Пък и, честно казано, ни трябваше човек, който да има имен ден през есента. Та това беше причината. Бих я нарекъл поучителна случка.
- „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ се занимава с миналото и корените, с емиграцията и завръщането, но мен ме остави равнодушна. Докато „Съдилището“ ме хвана. Затрогващо и автентично е показана трагедията на Митьо и сина му (Ованес Торосян). Възприемам „Съдилището“ като по-късна проекция на два филма: „Граница“ и „Да обичаш на инат“. Освен това се опитва да разравя не само български вини.
- Заниманието с травмите на двамата главни герои беше една от основните ни идеи. Те са представители на две поколения, много важни за мен: моето и на децата ни, родени след 1989. През 1972 в Германия поколението, родено след нацизма, започна да задава въпроси за случилото се с Хитлер. Тогава по тази тема имаше дебати, направиха се филми, издадоха се книги... Това беше акт на автотерапия на немското общество. Според мен, у нас не се случи. Продължаваме да използваме едни и същи травматични механизми, които са чисто тоталитарни, в резултат на което сме на това дередже. Политиците и изобщо хората, които управляват страната, не са извънземни, дошли отнякъде, а са представители на нас като общество и манталитет, т.е. наша проекция. И, всъщност, 25 години циклим на едно място, отказваме да поемем отговорност за живота си, избираме хора, които непрекъснато ни обещават спасение – дали за 800 дни, дали за повече или по-малко, но без наше участие. На 10 ноември получихме опция за свобода. Но тя не значи благоденствие. Свободата е възможност да поемеш отговорност за живота си, да израснеш, да узрееш, а много по-удобно и уютно е, когато някой друг взема решенията. И ние не искаме да излезем от този уют и като индивиди, и като общество.
- Във филма това присъства. Той експонира един от най-сериозните ни социални и екзистенциални проблеми – невъзможността на човека да се справя със ситуацията и катадневната борба за оцеляване сред скотщината, в която живеем. Колкото и да се опитва Митьо да бъде креативен след затварянето на мандрата, пак се налага да се подчини на чужда воля.
- Пътувам много извън София, имам къщичка в родопско село и наблюдавам – нещата са все по-зле и по-зле. А случаите с иззети имоти заради необслужени кредити са хиляди – хората не могат да си плащат, мизерията е потресаваща. Но и в София не е по-радостно с всичките възрастни хора, които ровят по кофите. За тях особено ме боли, защото това е поколението на родителите ни... Така че, нещата са доведени до едва ли не физическо оцеляване, да не говорим за културно или морално. Сред младите, които срещам, има потресаващи примери, включително и на неграмотност. В малките градчета все още има читави учители, които успяват, въпреки кошмарните условия, да будят младите.
- Това го бяхте показал още в „Азбука на надеждата.
- Наскоро ми се случи нещо показателно. Когато снимахме „Градът на жените баданте“ във Вършец, човекът, който най-много ни помагаше, беше учител – на трийсет и няколко, директор на училище в една от махалите. Изключително образован и широк като дух. Децата го обожаваха. Преди десетина дни в Лондон имахме прожекция на „Съдилището“, която мина изключително, и той дойде. Попитах го: „Ти пък откъде се взе?“, а той: „Живея тук от година. Първо миех коли, сега съм пиколо в хотел“. И на въпроса ми „защо“, отговори: „Имам две големи деца. Не мога да ги изхранвам с учителската заплата“. Потресаващо беше, че предния ден, на 1 ноември, в България празнувахме Деня на народните будители. И ето, истински будител къде е и какво прави... Тоест, ние си гоним хората на духа, защото средата е враждебна към тях...
- Тук се пълни с бежанци и средата е не по-малко враждебна и към тях.
- Така е, но мисълта ми е, че тук успяват хората с мускули, с тарикатлък. Все повече се превръщаме в гето на безпросветност, според израза на Харалан Александров. А елитите не си дават сметка, че това гето ще погълне и тях.
- Тъкмо „гетото“ възпроизвежда тези политици.
- Разбира се, те го представляват, в крайна сметка. Но в един момент хаосът ще стане толкова неуправляем, че ще помете и тях. Защото няма усещане за общество, за ценности.
- Сещам се, че в още едно сте пръв – единственият от многото режисьори, станали продуценти, но след престижната програма EAVE. Защо?
- Защо да се учи човек в движение, когато може да се образова? Там в рамките на година научаваш неща от извора, преподават ти едни от най-големите европейски продуценти. Слава Богу, че го направих, защото иначе щеше да е още по-трудно с кошмара „европейска копродукция“ между четири държави: България, Германия, Хърватия, Македония.
- Преди време ми казахте, че не искате „Съдилището“ да е мащабна копродукция като „Светът...“.
- Човек се простира според чергата. Почнахме като българо-германска копродукция, в един момент вече имахме реалистичен бюджет и стана ясно, че парите не стигат. Впоследствие намерихме прекрасните хърватски и македонски копродуценти и това ни помогна много. Но правилата на европейската копродукция са, че парите се харчат в съответната страна, дори в Германия има безумно условие на тамошните регионални фондове, че 150% от парите, които са ти дали, трябва да изхарчиш в съответния регион.
- И какво правихте в Германия?
- Постпродукцията, целият звук, снимачната техника беше оттам... Въпросът е, че ако в България нещо струва 100 евро, там е 1000 и копродукцията започва да се обезсмисля. С колеги си говорим, че повече смисъл има да се правят малки локални копродукции (с Румъния, Македония, Сърбия), защото цените са сходни, близки сме като разстояние, като манталитет. Няма да забравя, снимахме на ръба на скалата „Съдилището“ и си беше опасно, защото пропастта е 800 метра и всички бяха обезопасени с въжета. И тези въжета трябваше после на постпродукция да ги трием. В Германия ни излезе над 200 хиляди евро.
- Филм може да се направи с тях.
- Именно. В EAVE шефът на Euroimage Роберто Ола започна лекцията си със следните думи: „Копродукцията е много хубаво нещо, но, ако може, я избягвайте“.
- Но е единственият начин да се събере бюджет.
- Да, за филм с екстремности като нашия. Но, ако е психологическа драма в София или в малък град, можеш да минеш с много по-малък бюджет.
- Калкулирането на парите не ви ли пречи на режисурата?
- Естествено пречи. Да си едновременно режисьор и продуцент е шизофренична ситуация. И когато се хванах, си давах сметка за това. Спасението е в добрия екип. Имах около мен и продуцентката Катя Тричкова, и изпълнителния продуцент Христофор Божилов, и македонеца Яне Кьортошев, който ми беше дясна ръка... Разбира се, много ни помагаха Стефан Китанов и екипът на София Филм Фест.
- Досега снимахте с оператора Антон Бакарски. Как открихте Красимир Андонов?
- Беше втори оператор в „Градът на жените баданте“. Много харесвам как снима. И все пак нещото, което надделя, е, че Краси е бивш алпинист и пещерняк и познава невероятни места в Родопите. Там ни заведе. И няма никакъв проблем с камънаците и зъберите, където снимахме. Той се чувстваше в свои води.
- Находка е.
- Обичам да рискувам. Беше риск и с Асен Блатечки, но абсолютно си заслужаваше.
- Бяхте ли гледал късометражния филм „Солено и сладко“ на Поли Генчева?
- Естествено. Там Асен ми направи впечатление. Извиках го на кастинг. Справи се умопомрачително. Изобщо работата с него беше чудна, а най-силен е 7-минутният му кадър с изповедта.
- Не ви ли беше страх, че Ованес Торосян е малко възрастен за ученик?
- Ами пасна си. Много го харесвам.
- Кой не харесва Ованес? Сега трябва да се пази да не го преекспонират.
- Пази се. Говорили сме си, че не бива да се повтаря.
- Проблем на филма е едноизмерността в поведението на Мики Манойлович, макар че Хари Аничкин го е озвучил чудесно.
- Това е реалността. Неговото присъствие беше императивно изискване на немските копродуценти.
- Какви са фестивалните ви планове?
- След Варшава, Люксембург, Хайфа, Талин, сега филмът отива в Гоа – най-големият индийски фестивал. Следват Вилнюс, Сао Пауло... Фестивалните ни участия движат предимно световните ни дистрибутори от Premium Films.
- Тук е от 21 ноември на екран, а в Германия?
- В края на март или началото на април. Наскоро участвахме в Хоф на 3 прожекции пред собственици на киносалони. Мина изключително и копията ще бъдат 60. Тук тръгва с максимума – 30. Ще го показваме и с пътуващите кина. Целта ми е да се види от колкото се може повече хора. Затова в началото залагаме на ударна рекламна кампания. Смисълът на един филм е да бъде видян. В момента работя с прекрасния сценарист Богдан Моресяну и той ми разправя, че огромният проблем на суперпечелившото по фестивали румънско кино е, че в самата Румъния никой не иска да го чуе и види. Дори се е стигнало дотам, че „Аврора“ на Кристи Пую има официално 18 зрители. Това е някаква абсурдна крайност.
- С Богдан Моресяну работите по сценария на „Македония“ на Мирослав Пенков, така ли?
- Да, и с Димитър Стоянович. Сменихме заглавието на „Другият“, което повече отговаря на самата история. Вече сме на равнище трети вариант на сценария.
- Не се ли боите от многото варианти на сценария? „Светът е голям...“ беше със 17, „Съдилището“ – с 12?
- В EAVE и в други програми ни учат, че в нормалната европейска практика даден сценарий узрява за екран между 11-ия и 16-ия вариант. И аз го приемам. Естествено, трябва да си пазиш това, което искаш да направиш. Освен това, работя и по една нискобюджетна история, която би могла да се заснеме много бързо, но е все още рано да говоря за нея.Бих кандидатствал догодина в нискобюджетната сесия, ако има такава. Не харесвамабсолютизациите от типа да правим само нискобюджетно или само високобюджетно кино.
- Високобюджетно?!
- За българските условия „Съдилището“ е високобюджетен. Всичко е въпрос на истории. И едното, и другото кино са важни. И късометражни филми трябва непрестанно да се правят. Те са страшно необходими на младите хора. На студентите непрекъснато повтарям, че кино се учи със снимане. Вече могат да снимат и с телефон. Важното е да имаш хубава идея.
- Имате ли любими режисьори?
- Двама са над всички: Жако ван Дормел и Джузепе Торнаторе. Хващат за гърлото. Тези стилове хвърлят мостове между арт киното и мейнстрийма – нещо, към което и аз се стремя.Харесвам „Великата красота“ на Паоло Сорентино, носмятам, че е далеч под „Най-добрата оферта“ на Торнаторе, който беше несправедливо подминат, както, прочее, и „Г-н Ничий“ на Дормел. Наскоро гледах английския „Лок“ на Стивън Найт – с един актьор в кола и GSM. Уникален. Снощи гледах „Човешки капитал“ на Паоло Вирдзи, италианския кандидат за „Оскар“. Извънредно ми хареса.
- Гледате ли български филми?
- Стремя се. Длъжен съм. Още не съм гледал „Урок“ и „Виктория“, защото си тръгнахме рано от „Златна роза“ заради Варшава.
Разговаря Геновева Димитрова
18 ноември 2014 г.