Функционални финанси for dummies | пари

 

Намеренията на ЕЦБ да спре подкрепата си за гръцката банкова система и Солунската програма, на която разчита СИРИЗА за излизане от ситуацията на хуманитарна криза в момента, са може би най-обсъжданото в мрежата, а най-интересното мнение за ситуацията в Гърция, на което се натъкнах, е на Райчо Марков, икономически емигрант в САЩ от 15 години и зам.-председател на Движението за пълна заетост и ценова стабилност. Мнението му е, че не е достатъчно гръцкото правителство да спре корупцията, да насърчи трудовата дейност и да облекчи задлъжнелите. За да тръгне икономиката нагоре, трябват още две неща: 1. Монетарен суверенитет и 2. Достатъчно големи правителствени дефицити. Защото «може би е дошло времето на функционалните финанси в Гърция», а това е възможно само в условия на «монетарен суверенитет».
«Функционални финанси» е ключово понятие в икономическата школа на Аба Лърнър, зародила се през 30-те години на миналия век в САЩ, но останала непопулярна, доколкото в основата й е националният суверенитет, поддържан с помощта на национална валута, а националният суверенитет, знаем, се счита за лукс в епохата на глобализма. Най-популярното и лапидарно обяснение на тази концепция можем да открием в една статия на Димитър Ашиков от 2011, озаглавена «Функционалните финансисти печатат пари, колкото им трябват», и то гласи: «ако можете да емитирате пари, никога не можете да фалирате». Как обаче се случват нещата с емитирането на пари в епохата на информационните технологии? Нещата се случват не в печатниците, а софтуерно. Добър ресурс на български по темата предлага блогът на Марков за Модерна монетарна теория, но ще се опитам да резюмирам по-важното.
Всяка парична система е софтуер. Той се захранва с информация от държавата и това става малко като на игра: когато правителството закупува нещо от частния сектор, добавя електронни импулси, т.е. сметката в търговската банка на този, който е продал на правителството нещо, се увеличава, а когато правителството прибира данъци, сметката в търговската банка намалява. Правителството нито има пари, нито няма - то ги създава от «нищото», когато харчи, и ги връща в нищото, когато прибира данъците. На правителството не са му нужни печалби в парите, които монополно създава. Целта му, за разлика от фирмите и домакинствата, не е да се сдобива с паричен доход, целта му е да поддържа икономиката добре работеща - при пълен капацитет, без безработица и без инфлация или дефлация.
Паричната система на щатския долар, например, се управлява от Федералния резерв. В Япония това се прави от Японската централна банка, във Великобритания - от Английската централна банка и т.н. Всяка суверенна страна си има собствена парична система (собствен софтуер), който контролира. В гръцкия случай това би трябвало да е «Парична система на гръцката драхма», в българския - «Парична система на българския лев». Нито България, нито Гърция обаче притежават подобна система. БНБ и българското правителство не са издатели на лева и нямат контрол върху паричната ни система, което и предопределя макроикономическото ни състояние. В програмата си, в частта й за банковата система, Движението за пълна заетост и ценова стабилност е записало, че БНБ се превръща в клон на българското правителство и носи солидарна политическа отговорност.
Естествено, идеята «парата да се връчи на правителството» не се харесва на антиетатистки настроения бизнес. Мисълта за централизация се свързва със загубата на контрол и непрозрачност – кой би могъл да открие някой скрит бъг в системата, обогатяващ малцина? Работата обаче е там, че централизация има и в момента, при това чудовищна, наднационална и напълно извън контрол.  Европейската централна банка и Световната банка ли позволяват прозрачност и контрол над дейността си? Или може би спасението е в анархията на биткойн «валутата», при която система изобщо липсва?
Хубавото на парите, истинските пари е, че са величина, количествено измерима, и че количествата й са винаги крайни. Не е трудно да се борави автоматично с подобна величина и не е трудно това да става в условия на пълна прозрачност. Тъкмо напротив. Трудно е обаче да се разбие глобалното статукво, както и инерцията на много държави в отказа им от суверенитет.