Паметници и памет

 
Фондация „Бъдеще за София“ опазва паметници и мемориали, като ги експонира и обгрижва в специална зона на паметта, която инструментално ще наричаме Парк-музей на мемориалите.
Бъдещата фондация „Бъдеще за София“ създава свободни от символно структуриране столично-градски паркове, градини, зелени площи.
 
Фондацията следва добрите практики по отношение на инициирането, финансирането и реализирането на паметници, демонстрирани от фондации, като „1300 години България“, „Българска памет“[1], „Героите на България“ и др. В нашия случай вече съществуващите добри практики ще бъдат прилагани по отношение на преместването и подходящото представяне на паметниците в новия Парк-музей на мемориалите в столицата.
Храним надеждата, че съществува достатъчно представителна гражданска общност с добро социално положение, която да събира средства за „Бъдеще за София“. В непредставително проучване, проведено този месец в София, 85% от запитаните подкрепиха идеята на Фондацията. Разчитаме на подкрепата и на българи, живеещи и учещи в чужбина, както и на чуждестранни спонсори.
В логистичен план паметниците ще бъдат премествани и инсталирани в Парка-музей на мемориалите един по един (не е задължително да се следва хронологическият ред на създаването им). Всеки дарител ще може да посочи за преинсталирането на кой точно паметник прави дарението си (например, за: Паметника на съветската армия от назованата при основаването й Княжеска градина, Паметника на Паисий Хилендарски в градината от източната страна на базиликата „Св. София“, Паметника на Паисий Хилендарски в Борисовата градина, Паметника на Самуил в градината от югозападната страна на базиликата „Св. София“, Паметника „1300 години България” в градината пред НДК и т. н. Мястото на Парка-музей на мемориалите предстои да бъде договорено със Столична община след приемането на първите значителни дарения от граждани.
* * *
Парк „Мементо“[2] съществува в Будапеща – там, като първи етап от дългосрочен проект, Паркът на скулптурите събира и представя паметници от времето на комунистическото управление с идеята за съхраняване и преработване на памет от отминала епоха. Идеята за нашия Мемориален парк е различна. Фондация „Бъдеще за София“ си поставя за цел да осигури добре обгрижвано общо пространство за мемориали и от епохата на комунизма, и от времето след нея, като се отнася с респект към потребностите на онези граждански и религиозни общности, които формират и възпроизвеждат една или друга историческа памет. В Парка на мемориалите тези общности ще имат възможност, според предпочитанията си, да извършват ритуали, да поднасят венци и цветя и пред Паметника на съветската армия, и пред паметника на Самуил или други паметници на военачалници, политически дейци и държавници от близкото и далечното минало. Така, наред със самите обекти, ще бъдат съхранени и ритуални практики от средите, които ги създават.
Паметниците, като средство на политическата пропаганда в изобретяването на история[3], навлизат в символната структура на модерния град във времето на укрепване на националните държави. В парадигмата след модерността и отвъд мисленето/представянето на държавите като еднонационални и съвпадащи по идентичност през различните исторически епохи, практиката за поставяне на мемориали с пропагандни репрезентации на славното национално минало е прекратена. В Париж, Лондон, Виена и другаде днес не се поставят нови паметници на Карл Велики, Краля Слънце, Ричард І Лъвското сърце или Карл V. Понятието за история на общностите и местата се променя. Историографията контекстуализира събитията и тенденциите отвъд променящите се граници на държавите. Постигнали сме разбирането за възможност на повече от един аргументиран исторически разказ, а в личен план – за повече от една реалност (реалността на другия е различна от моята[4]).
Сложността е в постигането на толерантност към различията. Фондация „Бъдеще за София“ ще осигурява средства от дарителство, с които, благодарение на Столична община, подкрепяща всички добре финансирани добри практики, ще бъде постигната толерантност към потребностите на различни общности в София в рамките на закона. Сред тях са онези, които изпитват необходимост от един или друг вид репрезентации в съответстващ формално-стилов ключ и свързаните с тях сакрализирани ритуали, било с патоса на националния патриотизъм, било на други партийни идеологии, както и тези, които имаме потребност от градски пространства, свободни от политически идеологии и отворени за критически артистични практики.
Време е да отстояваме възгледите си „за“ и „против“ със (само)финансиране/само с финансиране. Пари срещу пари, драги колеги и съмишленици! (А не „думи срещу думи“.) Убедихме се неведнъж, че делиберативните практики в нашия случай са безсилни.
---
Паметниците за историята ни насочват към историята на паметниците или на символната топография на София.
В университетски курс „Визуалният образ“ в темата Образи на пространството (образи на природата и образи на града) разглеждаме със студент(к)ите формирането на модерния град през ХІХ век в перспективата на визуалното. Както знаем от Валтер Бенямин, Париж се превръща в образец за модерна столица[5]. Новата структура на градския център, планирана от барон Осман по времето на Наполеон ІІІ, вплита в мрежата от широки булеварди символни топоси: площади с паметници (площад Конкорд и площад Етоал), обществени сгради – новопостроени и исторически (операта на Гарние и Нотр Дам).
Модерна София се планира и изгражда от последните десетилетия на ХІХ век насетне. Възлови от самото начало са площадите „Народно събрание“, „Руски паметник“, „Левски“, означени символно от паметници. Обособяват се центровете на града: царският дворец и Народното събрание – като центрове на властта; катедралата „Св. Александър Невски“ и сградата на Светия синод заедно с раннохристиянската базилика „Св. София“ – като християнско-религиозен център; университетът „Св. Климент Охридски“ и Художествената академия – като образователен център; Народният театър с Градската градина и Казиното – като културен център и т. н.
След Втората световна война, по времето на комунистическото управление, върху картата на София е наложена нова символна топография. Срещу царския дворец се изгражда гробницата на Георги Димитров – ръководител на българската комунистическа партия и председател на Комунистическия интернационал, до която е построена стена с предвиден терен за още гробове на видни партийни лидери. Траурно-тържествени ритуали, традиционно развиващи се в култови пространства и гробищни паркове, са поместени в сърцето на столичния град. Изграден е Дом на комунистическата партия, наричан кратко Партиен дом (за да е ясно, че партията е единствена), който „загърбва“ двореца и го доминира с осезаемо физическо надмощие. Следват множество промени, както и устройването на нови символни места в столицата. Представителните площади в градския център са вече заети. Паметникът на съветската армия, с всички предвидени ритуали, е инсталиран в градината, наричана доскоро Княжеска.
Както знаем, по времето на комунизма „суверен“ беше наричан „народът“, а комунистическата партия беше субектът, управляващ от негово име. При комунизма знаково-символните, но също и формално-стиловите конвенции в монументалните репрезентации трябваше да потвърждават общността и да легитимират единството на властта. Наред с етическата, властта владееше и естетическата санкция.
След падането на Берлинската стена – буквално и символично – обществото в България заяви своята множественост. Както и другаде при демократични правила за управление, представите за смяната на епохи, за относителността на всеки социален порядък придобиха актуалност.
Разрояването на обществото на множество от общности възпрепятства създаването на единна символна структура в съвременните градове. В това отношение София не е изключение. Кои са историографите в градската среда, които бележат заварената символна структура на столицата с нови репрезентации на дългосрочна обществена памет? и Какви са правилата и процедурите, по които желаните образи/образите на желания се превръщат в реалност? – това са въпроси, които днес е допустимо и очаквано да си задаваме. Достатъчно ли е група граждани да пожелае появата на един или друг паметник в историческия център на София и да подкрепи волята си със 120 000 лв., за да се превърне желанието й в реалност? Дали желанието за изобретяване на исторически наратив, изпълнен с драматизъм и възвишеност, повишаващи нашата съвременна значимост, е общо? Дали и днес субектът на управление бива да легитимира всяко свое решение, също и на терена на естетическото, като израз на волята на мнозинството („хората го харесват“)? Какво би било решението на управляващите, ако друга група граждани, може би не толкова многобройна, събере други 120 000 лв. за преместването на паметник извън центъра на съвременния град?
Паметниците не са фетиши. Дори и осветени от българската православна църква или от друга конфесионална институция, те не придобиват смисъла на иконата в религиозния ритуал. В светската държава те не може да бъдат сакрализирани.
Паметниците не са гаранция за спомнянето.
Паметниците са репрезентации, а не самата памет.
---
Градините в различни културни парадигми са репрезентация и експресия на непредставима божествена същност. В християнската култура те са метафора на Едем, на Райската градина. Градските паркове и градини като обществени места за прекарване на лично – свободно време, възникват в градовете от индустриалната епоха с идеята за поддържане и актуализиране на връзката с природата на модерния човек. Те са мислени като инсценирани природни „паузи“ в наситената тъкан на големия град (машинно, комуникационно, идеологически пропагандно и т. н.).
С инсталирането в паркове и градини на паметници, които по своя характер са инструмент на една или друга политическа пропаганда, е осуетена идеята за природните „паузи“ - за местата, които не ни напрягат с различията между политически, социални, естетически и т. н. общности, а ни предоставят възможност за съзерцателно любуване или активно освобождаване от напрежението в големия град. Пространства, в които всеки гражданин може да се чувства добре.
С въображение на настоящето към едно възможно бъдеще си представям градските паркове, градини, зелени площи, освободени от политическа пропаганда.
В един утопичен хоризонт си представям важни топоси на града, в които критически артистични практики обсъждат самата идея за създаване на мемориал. Каква обща памет е необходима на различните общности? По какви правила се сговаряме за ценностите, според които конструираме тази памет? Сред тях са ценността на човешкия живот, човешкото достойнство, правото на реализация на способностите ни, правото на изразяване и т. н.[6] Как/дали артистичните намеси в градската среда напомнят за тези ценности?
Новата история/nouvelle histoire[7] от края на 1960-те години насетне се дистанцира от големите наративи. Тя развива историография на терена на изследването на манталитетите, всекидневието, устната история и историята на репрезентациите. Критическите практики в изкуството развиват тези идеи в своето поле на въздействие. Опитът със сменящите се съвременни творения на свободния постамент на площад „Трафалгар” в Лондон е само един от многобройните примери[8].
Тук ще припомня две работи от българския художник Правдолюб Иванов: поредицата „Територии“ 1995-2003 г. и „Паметник на незнайната перачка“ – временна инсталация в Люксембург през 2005 г. „Територии” представя идеята за знамена в образи от пръст и от прозрачна материя, инсценирани различно. Пръстта – земята във физически граници ли отстояват войните, залагащи човешкия живот под бойните знамена? Буквалната територия ли представя понятието за Родина? Без цвят и герб предметът, напомнящ знаме, сякаш оголва пропагандното фетишизиране на символи и знаци. „Паметник на незнайната перачка“ е кула от разноцветни пластмасови легени, представена върху пиедестал на брега на воден басейн. Общата височина е 11 м. Вместо паметник за вечността на прославен военачалник или държавен мъж, пред нас е краткотрайна инсценировка, напомняща за банално женско всекидневие. Има и още немалко критически произведения от съвременни български художници.
И така, мисията на фондация „Бъдеще за София“, подобно на другите споменати фондации, е да осигури добро бъдеще за нашите деца и внуци. Съхранявайки паметта за паметниците при различни обществени устройства и политически управления, както и свързаните с тях ритуални практики в Парк-музей на мемориалите, Фондацията ще гарантира толерантност в многоликото градско общество и свободните от пропагандни „шумове“ градски пространства - паркове и градини. Наред с това, Фондацията ще търси и осигурява чрез спонсорство места за временни реализации на съвременни критически арт практики.
Ирина Генова
От името на Фондация „Бъдеще за София”
 


[1]Вж. публикуваните напоследък многобройни интервюта на д-р Милен Врабевски, учредител и председател на фондация „Българска памет“, относно добрите практики при финансирането на паметника на Самуил в София (общ проект с обявена стойност около 120 000 лв.)
[2]http://www.mementopark.hu/
[3]По тази проблематика има дългогодишен дебат и огромна литература, за която тук само мога далечно да напомня. Сред авторите, превеждани и на български език, са Пол Рикьор, Райнхард Козелек, Морис Халбвакс, Марк Блох.
[4]Тук изследователското поле и съществуващата литература също са трудно обозрими. Вж. напр. Карл Роджърс. Начин да бъдеш, главата Нужна ли ни е една реалност? На български език: Изд. Изток – Запад. С. 2015, с. 95-105.
[5]Валтер Бенямин. Париж - столицата на ХІХ столетие. На български език във: Валтер Бенямин. Озарения. Изд. Критика и хуманизъм. С. 2000, с. 161-175.
[6]Най-старият документ от такъв характер - Международната декларация за правата на човека - е приет от ООН през 1948 г., след катастрофата на Втората световна война на войнстващите национализми и свързаните с тях реваншистки проекти. Декларацията е последвана от дълга поредица подкрепящи и развиващи този акт документи през годините.
[7]Терминът е въведен от Жак Льогоф и Пиер Нора в средите на Анали през 1970-те години.
[8]Неотдавна в предаването „Денят започва с култура“ на БТВ художникът Недко Солаков коментира тази практика. http://bnt.bg/part-of-show/za-vizualnite-izkustva-i-obshtestvenite-prostranstva