За идеите и тяхната плът

 
Иън Макюън. „Черните кучета“ (Black Dogs, 1992). Превела от английски Огняна Иванова. ИК „Колибри“, 2015. Цена 15 лв.
 
„Черните кучета“ започва малко необичайно – с една история, за която после научаваме, че „не играе роля в това, което следва“. Естествено, по-нататък ще си дадем сметка, че това е опит за заблуда. Но и сама по себе си, историята на Джереми, който рано губи родителите си и затова все се привързва към чуждите, звънейки по домовете на приятелите си, когато е сигурен, че тях ги няма вкъщи и техните културни изтънчени родители ще го поканят, докато собствените им деца търсят някъде своята форма на бунт – тази история печели от самото начало.
Но иначе този роман от 1992 на винаги разпознаваемия, но и винаги разнообразен Макюън действително е за нещо друго. Той разказва историята на Бърнард и Джун, за чиято дъщеря е женен разказвачът. Бърнард и Джун започват връзката си след края на Втората световна война с много любов и много политически жар, насочен към комунистическата партия. Една злокобна случка кара Джун изцяло да преобрази живота си, да се засели в южна Франция и да се отдаде на медитация; докато Бърнард прави политическа кариера, преминавайки при лейбъристите, и безкомпромисно удържа своя рационален подход към света. В опит да ги разбере, Джереми насочва разказа си първо към един старчески дом в Англия, после към Берлин в дните, в които пада Стената, за да го завърши накрая в сухата горещина на Лангедок, където две огромни, чудовищни черни кучета дебнат на пътеката – или може би на ръба на реалността. Така романът, иначе лишен от особено напрежение, става подчертано динамичен, повествованието ангажира безрезервно, а сценичният усет на Макюън се проявява бляскаво, особено в сцените от объркания и празнуващ Берлин, в който сред еуфорията от свободата се прокрадва полъхът на размърдалото се зло.
Макюън би трябвало да е вече добре познат на българския читател – девет от тринайсетте му романа са преведени. Така че сигурно стои въпросът доколко тази книга е различна от другите, които сме чели. От една страна, със сигурност са тук нещата, които сме свикнали да очакваме от него: внимателният стил, обсесивното взиране в детайла, богатият – понякога самодоволно богат – език; тук са постоянният интерес на автора към детството и старостта, хладното наглед докосване до граничната ситуация, смайващото умение да придаде плът на сложни емоционални преживявания и абстрактни идеи, което е едно от най-големите достойнства на писането му. В същото време, този роман е различен с това, че, при наглед недотам атрактивна тема и при видимо „неправилно“ сюжетиране, успява, едва ли неусетно, да изгради завладяващо четиво, чиято хлабава конструкция, така далечна от педантично изпипаните сюжети на „Изкупление“ или „Събота“, парадоксално работи с голям успех. Освен това, с елегантната си ирония, с този може би престорено скептичен разказвач, „Черните кучета“ неочаквано ни кара да се усмихваме по-често, отколкото обикновено го правят книгите на Макюън. Нима това е онзи „Иън Макабър“ от 80-те, който редовно наднича и в по-късните книги със своя почти научен интерес към насилието и ужаса? И, разбира се, в по-голяма степен от останалите (тук само „Дете във времето“ го доближава), „Черните кучета“ е роман на идеите: роман за търсенията на един неспокоен дух между предложенията на рационалния прагматизъм и тези на мистичното откровение.
Преводът на Огняна Иванова – както може да се очаква – впечатлява със своя професионализъм. Той е умел, гладък, лексикално щедър и постига разумен баланс в близостта си към оригинала – не се изкушава нито от изравняването, нито от прекомерното маркиране. Отделните дребни неточности или загуби са в границите на приемливото. Единствено в предаването на разговорната реч смущава твърде стройният, книжовен изказ, но пък този регистър рядко звучи в текста.
Така че, „Черните кучета“ е не просто полезно попълнение в българската колекция от произведения на Макюън; това е фин и задълбочен роман, който се изчита бързо и трае дълго.