Зле поставеният въпрос

 

Ако трябва да подбера най-подходящите ученици за езикова гимназия, бих помислила кои деца ще имат най-силна естествена склонност към езика, кои ще се научат да използват богатствата му, заложения в него начин на мислене. Кои ще развият чувствителност към свързаната с него култура, за да я направят и част от нашата – така, както са правили десетилетия наред не само най-добрите ни преводачи, но и онези хора с най-различни професии, които ежедневно пренасят космополитното си чувство за вкус в създадени тук продукти на собствената си професия.
За да проверя тези неща, би ми било достатъчно да поговоря десетина минути с детето, да знам какво чете и какво мисли за книгите, които е прочело, да чуя как се изразява в разговор, какъв е речникът му, има ли образно мислене и усет за езиковата логика. Бих искала да знам учило ли е други езици и докъде е стигнало с тях. И да видя в половин страничка как пише.
Няма никаква логика да го питам дали е запаметило датите от биографията на този или онзи писател, нито дали може да възпроизведе кой пасаж от коя точно част на дадено произведение е. Със сигурност не бих го карала да повтаря заучени формулировки, които да подменят личното му мнение за книгите. И макар да би ми било приятно да забележа интерес към литературните похвати, неговата автентичност би личала по езика на самото дете, а не по способността му да рецитира наизустени определения.
Повече от очевидно е, че е крайно безсмислено да го карам да решава математически задачи. Те имат същото отношение към езика като свиренето на инструмент – не че няма връзка, доколкото и двете развиват чувствителност към скритите хармонии, но изискват отдадена работа, която отвежда в други посоки. По същата логика бих могла да изисквам от кандидатстващите в математическа гимназия да умеят да свирят на цигулка.
Преди да си задаваме въпроси за двойките и виновниците за тях, по-добре да се запитаме защо изпитите след седми клас са такива. Какво мерят те, какво доказват – и не на последно място, какво причиняват сами по себе си. Повече от очевидно е, че не мерят пригодност за научаване на нов език. Може би мерят доколко децата са принципно ученолюбиви и имат необходимото прилежание, за да усвоят по-сложна материя? Това може да се разбере с препоръка от учителя, тетрадките по един и същи предмет за три години поред – или със заучаване наизуст на 60 страници от телефонния указател. Последното ви се струва безсмислено? А това, което се случва в момента, какво е?
Подготовката за матурите след седми клас абсолютно подменя и извращава прогимназиалното обучение. То подменя неговите цели. Учители и деца се побъркват взаимно, лишавайки се от всяка свобода на боравене с материала, от радостта, която може да носи внезапното проумяване на скрития смисъл, намереният ключ в тригонометрична загадка, живият допир с природата в естествознанието (помните ли, че имаше и други предмети?). Обучението се инструментализира до обезсмисляне. Защо го учиш това? Защото ще ми трябва за изпита. Какво мислиш всъщност за Вазов? Абе не е важно какво мисля (казват ти първо), после (с натрупването на задължителните славословия) – „искаш ли да ти направя матрица за задължително стихотворение от Вазов? О, незаслужено забравено българско нещо, те не те ценят (изброяваш три подценени качества), но аз ще възродя твоята слава!”. Накрая с отвратен от наложено лицемерие поглед ти казват, че никога повече не искат ни да виждат, ни да чуват баба Илийца. Което беше и моята реакция в края на седми клас и вината не е ни нейна, нито на Вазов. Сега гледам, че са причинили това и на горките анафори и анжамбмани.
Питам дъщеря си защо според нея е така. „Защото гимназиите са елитни”, обяснява ми тя какво им е казано. Имам известен личен опит с елитни училища, та разбирам какво ми се казва. Влизането в тях „трябва” да е трудно, за да се създава усещане за изключителност, подплатено или не с изключително обучение впоследствие. Децата, които са влезли със собствени сили и очакват да бъдат сред съмишленици, споделящи бурния им интерес към математиката и/или литературата, ще се чувстват леко неловко заедно с онези, които са там да възпроизвеждат родителска амбиция, имуществен или образователен ценз. Разбира се, много малко сред тях ще идват от необразовани семейства, от селски семейства (изключвам модела „програмисти на село”), да не говорим колко малко от тях ще бъдат деца без семейства, деца от домове. Да, у нас има стъклен таван и той се удря още в началото на пубертета. Непробиваем е. Във всеки случай, не можеш да го пробиеш просто с талант в областта.
Добре, за кого е полезно това? За самите училища не е, защото те не получават най-подходящите за своя профил ученици (изключвам математическите гимназии и тези, които си правят свои, специализирани изпити). Нещо повече, получават ги свръхизтощени, хвърлили огромен ресурс в друга посока, нерядко значително изнервени и с чувството, че кулминацията е минала. А тепърва трябва да бъдат „бебета” в това, което подхващат, свежи умове.
За учениците не е, защото с умовете им е било злоупотребено. Показали сме, че не ценим в тях смелостта, нещо по-лошо, противопоставили сме я на паметта и на знанията. Изтощили сме ги в глупости, попречили сме им да развиват автентичните си интереси. И това за въпросния „елит”. Ами другите деца, тези, които не са съсредоточили всичко във въпросните два изпита, или онези, които са нямали как да го направят? Какъв е социологическият отпечатък на понятието за „елит” в такава възраст и ефектът му върху мотивацията за учене, себеоценката, уважението към „неелитното” училище, в което попадаш? Какви са шансовете на въпросното училище да ги спечели достатъчно, за да ги научи, ако е дамгосано предварително?
Защо си причиняваме всичко това?
Защо се занимаваме да броим двойките, вместо да гледаме какво проверяваме и какво целим да разберем? Какво ще ни научи това? Защо езиковите гимназии не покажат отношение към профила си, като си организират методи на прием съобразно с неговата специфика? Защо не се инвестира (време, усилия, талант и средства) в развитието на още училища, тъй че основната част от ученичеството да не е с усещането за „второ качество”? Нали има държавни и от тези, и от онези? Защо самите матури изключват човешкия елемент – при проверката, но и при решаването? Колкото повече биват проверими от компютър (каквато е функцията на тестовете), толкова повече идеалният кандидат би бил машина. Ние действаме така, сякаш човешкото ни плаши - и в учителите, и в учениците. А нали белким него трябваше да развиваме? Защо не нагодим матурите спрямо програмата, отделните години в програмата една спрямо друга, а цялото спрямо здравия смисъл? Според познанието си за детския ум и неговите потребности? Всеки, който се занимава с наука, ще ви каже колко е важен правилно зададеният въпрос. Матурите са неправилно зададен въпрос – и не бива да се чудим, че отговорът не ни харесва.