Ходене по буквите

 

Иван Теофилов. „Вкусът на живота”. Автоантология. ИК „Рива”, С., 2016, цена 12 лв.
На 24 март т.г. Иван Теофилов отбеляза своята 85-годишнина. Последната му книга „Вкусът на живота” носи подзаглавието автоантология. Поне аз го чета като своеобразно лирическо завещание, в което Теофилов изгражда собствения си каноничен свод. Един ден изследователите ще сравняват „Вкусът на живота” с „Геометрия на духа” (1996) и „Вярност към духа или значението на нещата” (2008), които също притежаваха известен антологичен характер, за да установят от кои знакови стихотворения Теофилов също толкова знаково се отказва, за да направи още по-категорична своята отдавна разпознаваема поетика. Прочее, достолепна поетика, която постоянно се развива и обогатява естетически, без да забравя потребността от аристократична нравствена мяра. Първо обаче си струва още веднъж да се насладим на майсторството на Теофилов да превръща природата в култура, да вижда разливите на историята в настоящето, да издига човечеството в човека. В стихотворенията, писани между 1956 и 2016 г., големият поет показва, че личността може непрекъснато да се самоусъвършенства, въпреки политическия гнет и социалното разтерзаване. Европейското, планетарното са онези лекарства, които носят светлината и радостта в тази изтънчена поетика – поетика, опознала и надраснала бездните, докато копнее за празничните върхове на цивилизацията. И за да можем да му се доверим, към образите на възвишеното поетът добавя щрих самоирония. Тази книга ще е съвсем на мястото си във всяка библиотека на европейски град, в който някога е имало крепостни стени. Прочее, в автоантологията е публикувана „Епитафията на Вергилий. Вариант”, в която четем: Аз възпявах пастирите, орачите и/ героите/ А казано иначе,/ аз се борех с езика,/ виждах в дълбините му образи,/ за които можех да кажа: ето ме,/ ето другите, ето думите, ето моя пол,/ моето тегло, моето дело. Ето го вкусът на живота, ето го животът изобщо. Аз отказвам да чета тази книга като лирическо завещание, защото очаквам тази година да бъдат публикувани не само нови фрагменти от майстора Иван Теофилов, но и нови стихотворения, възпяващи човешката динамика и светлината.
 
Шандор Мараи. „Четирите сезона”. Превод от унгарски Юлия Крумова. ИК „Прозорец”, С., 2016, цена 12 лв.
В „Юли” на „прозаичните епиграми” Мараи публикува фрагмента „Към четиресетте”: Към четиресетте животът на всички хора се изпълва с някаква наситена омраза. Ни най-малко зная какво и кого мразят. Само се въртят и не разбират, и ръмжат, и отговарят или пък премълчават, защото „не си струва”, после внезапно изревават, блъскат по масата или влизат в някоя политическа партия. Тогава най-сетне мразят на воля. Представете си парфюмирания унгарски денди, с целия му лукс на предвоенен либерал. Мараи обаче надушва пушеците на фашизма... В Унгария след войната ще претопяват книгите му. Ще избере изгнанието. После самоубийството. И си припомнете как неговият Дневник го превърна в световна сензация през последните десетилетия. Мараи е свидетел на превращението на хората в господа и госпожи. И негова жертва.