Игра на сънища

 
Момчил Николов. „Последната територия“. ИК „Сиела“, 2016. Цена 19 лв.
 
Първоначалните похвали за „Последната територия“ изглеждат странно единодушни: въртят се около впечатлението, че този роман „не прилича на български“. Като с това имат предвид, че в него няма провинциалност, няма го кроткото стесняване на хоризонта, усещането, че слушаш нещо, разказано от съседа. Вярно е, че „Последната територия“ е голяма книга – като обем, като амбиция и, най-важното, като мащаб. Но нека все пак уточня, че не е и книга, която бяга от българската проблематика, просто успява да я постави в глобален контекст. София присъства тук не по-малко от Барселона. Кафене, което посещавам често, присъства и то по доста колоритен начин, впрочем, Момчил Николов работи добре с колорита. Но да, романи като „Последната територия“ наистина рядко се пишат в България, защото това не е роман за един или друг аспект от живота на българите – а роман за сънищата.
„Последната територия“ печели с ударното си начало, в което разказвачът, попрехвърлил младостта мъж, се озовава в Барселона в състояние на амнезия и е принуден да реконструира собствената си самоличност, малко а ла “Мементо“. Там се забърква с групичка анархисти и изживява спорадични флашбекове, свързани с тайнствени образи: жена, татуирана на собственото му рамо, мистериозен инвалид в черна пелерина. Втората част ни връща обратно в София и дълго поддържа колебанието дали си имаме работа със същия човек; в крайна сметка, повдига булото на тази загадка, но задава нова и ни отвежда на полето на сънищата.
Героите тук са по-скоро типажи, отколкото ярки индивидуалности, но в случая това не пречи, дори подсилва съновидейния характер на романовия свят и придава универсалност на фабулата. Поне в първата си половина, “Последната територия“ разисква психологически теми, но не е психологически роман. И не е длъжен да бъде, особено когато работи толкова сръчно с типажи и ситуации, като ги намества в разпознаваеми, но сполучливи съчетания. От тази игрова комбинативност произлиза и хуморът, който е силен елемент и не трябва да бъде подминаван.
И така, докъм средата си „Последната територия“ е увлекателен градски роман, често забавен, понякога изкушен от лайфстайла, но във всеки случай - симпатичен. Третата част, разказваща историята на тайнствения инвалид Маноло, рязко вдига летвата. Тук, в свят на видения и илюзии, този герой, роден с тежка деформация на крайниците, мечтае да контролира сънищата си и методично изследва собственото си несъзнавано. Игровото начало и комбинативността работят на качествено различно ниво, ребусите се усложняват, ониричните образи се местят като фигури по шахматна дъска и ако тя е последната територия, трудно е да разбереш как да я избродиш. Подмолен и притеснителен се прокрадва въпросът: кой кого сънува? А после се появява Фондацията...
По свидетелствата на автора и издателството, върху този роман е работено дълго и много. Мисля, че е можело дори повече – обемът би могъл да се намали още малко, а коректорът е трябвало да гледа по-внимателно. Все пак, очевидно е, че романът съзнава собственото си несъразмерно съчленяване, разликите между частите по отношение на тематиката, стила и амбицията. Трудно е да се гадае дали би спечелил, ако бе потърсил някакво изравняване. Според мен, тази сложна направа работи в негова полза, като му позволява да изненадва, освен това, отговаря на фантастичните нотки в сюжета (и на деформираните тела из него!). Не на последно място, тя го поставя в определен литературен контекст, при това световен – този на мащабния постмодерен роман, чиито търсения надхвърлят собствено литературното. А в този контекст Момчил Николов дори е успял да удържи произведението си в съвсем разумни рамки и да го направи много четивно, балансирайки умело между локалното и глобалното, между мистиката и дистопията. Това със сигурност е най-добрият му роман, а навярно ще се окаже и най-добрият роман на 2016-а. И определено заслужава да излезе извън границите на България – така, както вече го е направил вътре в собствения си текст.