Докато зреят бунт и загуба

 
Рейчъл Къшнър. „Телекс от Куба“. Превела от английски Василена Мирчева. ИК „Жанет-45“, 2017 (2008). Цена 16 лв.
 
За Куба на Фидел Кастро е писано доста и тепърва ще се пише още. Но романът на Рейчъл Къшнър знаково се отмества от тази тема, избирайки периода тъкмо преди революцията, при това, видян през очите и телата на американците. Това са онези американци, свързани със захарния или никеловия бизнес, за които тогавашна Куба е място за забогатяване, убежище, но в крайна сметка и дом. Бездните между тях самите са внушителни, отношенията им с разнообразните местни прослойки са сложни (например, бялата кубинска аристокрация ги смята за „канзаски селяци“ и „мелези“), а подценяването на бунтовническото движение е всеобщо.
„Телекс от Куба“ разказва за живота на тези хора, като в по-голямата си част оставя политическата история като фон и чак в последната си третина се съсредоточава върху нея. Фокусът и гледната точка се сменят често, обикаляйки между различни персонажи, сред които изпъкват трима: един френски аферист, търсещ обществен катаклизъм, и две от американските деца. Особено сполучлива е гледната точка на Кей Си, чийто баща ръководи местния клон на „Юнайтед Фрут Къмпани“. Неговата история единствена е разказана в първо лице и в деликатна ретроспекция спрямо детството, която бегло напомня за гласа на Скаут от „Да убиеш присмехулник“. Но уловката е в ироничната дистанция спрямо читателя – този разказвач се представя и със своите непреодолени стереотипи, нерядко с отказа да вникне в онова, което разказва. Кей Си не желае да отвори определени стаи на изгубения дом, но читателят успява да надникне в тях въпреки него. Ако на моменти изглежда дори леко глупав, това не е случайно. Другото дете е по-малката Ейвърли, чието семейство принадлежи по-скоро към несигурната средна класа, а тя самата е по детски влюбена в чернокожия им градинар. Контролираният хаос от впечатления, из който се носи нейната история, би могъл да отблъсне някои читатели, но за литературно изкушените ще е особено привлекателен.
Навярно вече е станало ясно, че „Телекс от Куба“ е роман, който не се задоволява просто да разказва; той с удоволствие изгражда сложна композиция, в която да вмести своя разказ. Личи уважението на Рейчъл Къшнър към литературата на модернизма, особено към Фокнър. Читателят обаче ще забележи и постмодерната заигравка в духа на Остър или Еймис в присъствието на героиня, наречена Рейчъл К. (Само че Рейчъл К. не е писателка, а кабаретна танцьорка, почитана от господата, които обичат „глуповатото съвършенство на младата плът“). Нерядко в рамките на една глава „наблюдателницата“ обикаля между различни персонажи. Така е например в сцената с партито от началото на част втора, която ни превежда през умовете на няколко пияни американски съпруги и би могла да се мери с най-добрите „вечерни“ сцени на Фицджералд. Впрочем, цялата втора част е изпълнена с алкохолни изпарения и в нея Къшнър прави нещо много интересно, разфокусирайки повествованието с помощта на умишлено нарушена кохезия и на истинско нашествие от персонажи, които неизбежно се смесват в съзнанието на читателя, докато той самият се почувства не съвсем трезв. Така че, не става дума просто за някакво упражнение по стил; ефектът от композиционните особености е отчетлив.
Мнозина други писатели биха закуцукали тромаво някъде в такава сложна повествователна конструкция, но Къшнър показва виртуозен пилотаж; показва усет към различни нива на езика; показва равностойни умения и в психологизацията на отделния персонаж, и в очертаването на големия социологически мащаб. По странен, неочакван начин, „Телекс от Куба“ постига измеренията на епическото.
И сякаш, за да не се почувства човек обезкуражен от толкова майсторство, романът си позволява поне две зрелищно неловки решения. В „революционната“ си третина, след като вече навярно сме приели как сменя темпото и се придвижва към жанра на политическия трилър, той се изкушава за миг и от бурлеската, при това на гърба на Фидел Кастро и предполагаемата му сексуална ориентация. Друг странен избор е самото заглавие – защо пък „Телекс от Куба“? Нито е особено вълнуващо, нито казва нещо съществено за тематиката, а още по-малко за поетиката на романа. Но все пак мисля, че всеки, който зачете книгата на Къшнър, ще й прости тези неудачни решения – дори с тях, тя е почти прекалено добра.