Нобелова лекция

 
Когато разбрах, че съм удостоен с тазгодишната Нобелова награда за литература, запитах се как точно моите песни са свързани с литературата. Прииска ми се да поразсъждавам за това и да открия връзката. Ще се опитам да го формулирам и пред вас. И най-вероятно ще го сторя по косвен път, но се надявам казаното да е смислено и да си струва.
Ако се върна към началото, мисля, че трябва да отдам дължимото на Бъди Холи. Бъди почина, когато бях на около осемнайсет, а той на двайсет и две. От първия миг, в който го чух, усетих, че сме сродни души. Че сме свързани, че той е по-големият ми брат. Даже си мислех, че приличам на него. Бъди свиреше музиката, която харесвах – музиката, с която бях израснал: кънтри уестърн, рокендрол и ритъм енд блус. Три отделни направления в музиката, които той преплете и свърза в един жанр. В един стил. Та Бъди пишеше песни – песни с красиви мелодии и оригинални текстове. И ги пееше страхотно – с няколко различни гласа. Той беше архетипна фигура. Всичко, което аз не бях, а исках да бъда. Срещнах го един единствен път, няколко дни, преди да си отиде. Пропътувах стотици мили, за да го видя как свири на живо, и не съжалявам за това.
Той беше мощен и наелектризиращ, имаше завладяващо присъствие. Намирах се само на два-три метра от него. Хипнотичен беше. Наблюдавах лицето му, ръцете, начина, по който тактуваше с крак, големите му черни очила, очите зад очилата, как държеше китарата, стойката му, изгладения му костюм. Всичко. Изглеждаше по-възрастен от годините си. От него се излъчваше упоритост и постоянство и това ме изпълни с убеденост. И тогава, изведнъж, се случи възможно най-странното. Той ме погледна право в очите и нещо премина от него в мен. Нещо, което не знаех какво е. И ме побиха тръпки.
Мисля, че ден-два след това самолетът му падна. И някой, някой, когото виждах за първи път, ми подаде плоча на Лед Бели с песента “Cottonfields” („Памучни полета”). И тази плоча промени живота ми точно в този миг. Пренесе ме в свят, който не познавах. Сякаш нещо избухна. Сякаш бях вървял в тъмнина и изведнъж всичко се озари. Сякаш някой беше положил ръцете си върху ми. Трябва да съм слушал този запис стотици пъти.
Плочата беше издадена от непознат за мен лейбъл и вътре съдържаше брошура с реклами на останалите музиканти, издавани там: Сони Тери и Брауни Макгий, Дъ Ню Лост Сити Рамблърс, Джийн Ричи, струнни ансамбли. Не бях чувал нито едно от тези имена. Но си казах, че щом като издават в един и същи лейбъл с Лед Бели, сигурно ще са добри, така че трябва да ги чуя. Исках да науча всичко за тази музика, да се науча да я свиря. Все още хранех сантимент към музиката, с която бях израснал, но в онзи миг я забравих. Престанах да се сещам за нея. За известно време тя спря да съществува за мен.
Все още не бях напускал дома си, но копнеех да го сторя. Исках да се уча на тази музика и да се срещна с хората, които я правеха. В крайна сметка, поех по пътя и започнах да свиря въпросните песни. Бяха напълно различни от онези, които слушах по радиото. По-витални бяха, по-правдиви. Песните по радиото можеха да се превърнат в хитове с едно хвърляне на зара, докато в света на фолка нещата не стояха така. Там всичко беше хит. Единствено трябваше да имаш добър текст и да можеш да изсвириш мелодията. Някои от песните бяха лесни, други не. Имах афинитет към старите балади и кънтри блусовете, но всичко останало трябваше да уча отначало. Свирех за малки групи от хора, понякога за четири-пет души в някоя стая или на уличен ъгъл. Богатият репертоар беше важен, както и да знаеш кога и къде какво да изсвириш. Някои песни звучаха интимно, други трябваше да изкрещиш, за да бъдат чути.
Като слушаш ранните фолк музиканти и сам пееш песните им, постепенно научаваш специфичния им език. Приемаш го като свой. През гласа ти той прозвучава в рагтайм блусовете, работническите песни, моряшките песни от Джорджия, баладите от Апалачите и каубойските песни. Започваш да улавяш всичките му нюанси и да схващаш детайлите.
Разбираш за какво става дума. Да грабнеш пистолета и да го пъхнеш в джоба си. Да си пробиеш път сред уличното движение и да говориш в мрака. Знаеш, че Стагър Лий е злодей и че Франки е добро момиче. Знаеш, че Вашингтон е буржоазен град, чувал си дълбокия глас на Йоан от Апокалипсиса, видял си как Титаник потъва в мочурището. И си събрат с буйния ирландски скитник и с бесния войник от армията. Чувал си приглушения звук на траурните барабани и тихите военни флейти. Виждал си лорд Доналд да пронизва съпругата си с нож, виждал си мнозина от другарите си, увити в бели савани.
Идеално усвоих този специфичен език. Усвоих цялостната му реторика. Вече по никакъв начин не можеше да ми се опре – нито похватите му, нито техниките, тайните, мистериите – познавах също и безлюдните му пътища. И можех да свържа всичко това и да го накарам да зазвучи с пулса на деня. Когато започнах сам да пиша песни, фолк жаргонът беше единственият, който познавах, и съответно го използвах.
Разполагах обаче и с още нещо. С принципи, с изострена чувствителност и с информирана представа за света. Разполагах с тези неща от доста време. Сдобих се с тях в гимназията. „Дон Кихот”, „Айвънхоу”, „Робинзон Крузо”, „Пътешествията на Гъливер”, „Повест за два града” и т.н. – типичните гимназиални четива, създаващи у теб представа за живота, разбиране на човешката природа, критерии, с които да оценяваш. Всичко това беше с мен, когато започнах да пиша. И темите на въпросните книги намериха място в много от песните ми, понякога съзнателно, понякога не. Исках да пиша песни, каквито никой дотогава не беше чувал, затова и темите на литературата бяха фундаментални за мен.
Няколко книги, които са мои спътници от мига, в който съм ги прочел в гимназията – ще ви разкажа за три от тях: „Моби Дик”, „На Западния фронт нищо ново” и „Одисея”[1].
---
„Моби Дик” е запленяваща книга, книга, изобилстваща с изключително напрегнати сцени и драматичен диалог. Романът предявява към читателя определени изисквания. Сюжетът е ясен. Тайнственият капитан Ахав – командващ кораб на име „Пекод” – егоцентрик с дървена протеза, търси отмъщение, като преследва огромния бял кит Моби Дик, лишил го от крака му. И той го преследва по целия път през Атлантика, покрай долния край на Африка, чак в Индийския океан. Преследва го по цялата земя. Целта му е абстрактна; няма предвид нищо конкретно или определено. Нарича Моби Дик император, привижда го като въплъщение на злото. Ахав има жена и дете в Нантъкет, за които непрестанно си спомня. Можете да си представите какво ще се случи.
Корабният екипаж е съставен от хора от различни раси и всеки един от тях, който зърне кита, получава за награда златна монета. Множество зодиакални символи, религиозни алегории, стереотипи. Ахав среща по пътя си други китоловни кораби, притиска капитаните да му кажат някакви подробности за Моби Дик. Виждали ли са го? На един от корабите е лудият пророк Гавриил, който предрича гибелта на Ахав. Казва, че Моби Дик е въплъщение на шекърския бог и който си има работа с него, чака го зла участ. Това казва той на Ахав. Капитан на друг един кораб – капитан Бумър – нему пък Моби Дик е откъснал ръката. Ала Бумър е смирен, щастлив, че е оцелял. Не може да приеме страстта на Ахав да отмъщава.
Тази книга показва как различни хора реагират по различен начин на сходен житейски опит. Текстът изобилства с препратки към Стария завет, с библейски алегории: Гавриил, Рахил, Йеровоам, Вала, Илия. Но също и с езически имена – Таштего, Фласк, Дагу, Флийс, Старбък, Стъб, Мартас Винярд. Езичниците се кланят на идоли. Някои - на малки восъчни фигури. Други обожествяват огъня. „Пекод” носи името на индианско племе.
„Моби Дик” е моряшка история. Разказвачът заявява: „Именувайте ме Ишмиъл”. Някой го пита откъде е, а той отвръща, че „Този остров не е отбелязан на никоя карта; действително важните места изобщо не са отбелязани никъде”. Стъб не отдава значение на абсолютно нищо, твърди, че всичко е предопределено. Ишмиъл е прекарал целия си живот на кораб. Нарича корабите своите Харвард и Йейл. Държи се настрана от хората.
„Пекод” е ударен от тайфун. Капитан Ахав смята това за добра поличба. Старбък го възприема като лоша поличба и обмисля възможността да убие Ахав. След като бурята свършва, един член на екипажа пада от мачтата и се удавя, като по този начин загатва за предстоящото. Миролюбив квакерски свещеник, който в действителност е кръвожаден търговец, казва на Фласк: „Някои мъже, които претърпяват загуби, намират упование в бога, други се отдават на горест.”
Какво ли не е забъркано в тази книга. Всякакви митове: юдео-християнските библейски истории, индуистките митове, британските легенди, свети Георги, Персей, Херакъл – всички до един са китоловци. Гръцката митология - кървавата задача да разфасоваш кит. Изобилие от факти в романа, географски познания, китова мас – важна при коронациите – благородническите фамилии в китоловната индустрия. С китова мас се помазват кралете. История на китовете, френология, класическа философия, псевдонаучни теории, оправдаване на дискриминацията – всичко това е събрано вътре, нищо от това не съдържа и зрънце рационалност. Високо, ниско, преследване на илюзия, преследване на смъртта, огромният бял кит, бял като полярна мечка, бял като белия човек, императорът, отмъщението, въплъщението на злото. Умопомраченият капитан, загубил крака си преди години, се опитва да нападне Моби Дик с нож.
Виждаме само повърхността на нещата. Можем да интерпретираме онова, което е отдолу, по всякакви начини. Моряците се разхождат по палубата и се вслушват за сирените, а акулите и лешоядите следват кораба. Четене по черепите и лицата, както ние четем книги. Ето ви лице. Ще го поставя пред очите ви. Пробвайте да го прочетете.
Таштего твърди, че е умрял и се е преродил. Всеки следващ ден му е подарък. Не е спасен от Христос, макар да казва, че е спасен от приятел, при това нехристиянин. Пародира възкресението.
Когато Старбък съветва Ахав да загърби миналото, гневният капитан отсича: „Не ми говори за богохулство, човече; и слънцето дори бих ударил, ако ме оскърби”. Освен всичко друго, Ахав говори като поет. Той казва: „Пътят към целта ми върви по железни релси, по които душата ми тича.” Или пък: „Всички видими предмети са само един вид картонени маски”. Ненадминати поетични фрази, които спокойно могат да бъдат цитирани.
И накрая Ахав съзира Моби Дик, харпуните политат. Моряците спускат лодките. Харпунът на Ахав е покръстен в кръв. Моби Дик напада лодката на Ахав и я разбива. На следващия ден той отново зърва кита. Лодките повторно са спуснати. И Моби Дик повторно напада лодката на Ахав. На третия ден още една лодка е погубена. И ето ви още една религиозна алегория. Той се надига. За последен път Моби Дик атакува, забива се в „Пекод” и го потапя. Ахав се оплита във въжето на харпуна и е изхвърлен в морския си гроб.
Ишмиъл оцелява. Той се носи из морската шир върху ковчег. И това е всичко. Цялата история. Темата на този роман намира място в няколко от песните ми.
---
„На Западния фронт нищо ново” е друга книга, която ми е важна. „На западния фронт нищо ново” е история на ужаса. Текст, в който изгубваш детството си, вярата си, че светът е изпълнен със смисъл, грижата си за отделния човек. Попаднал си в някакъв кошмар. Всмукан си във водовъртеж от смърт и болка. Бориш се да не бъдеш ликвидиран. Изтриват те от лицето на земята. Някога си бил невинен младеж с голяма мечта да стане концертиращ пианист. Някога си обичал живота и света, а сега сам го разбиваш на парчета.
Ден след ден стършелите те жилят, а червеите лочат кръвта ти. Ти си натикано в ъгъла животно. Никъде не можеш да си намериш мястото. Дъждът пада монотонно. Неспирни щурмове, отровен газ, нервнопаралитичен газ, морфин, горящ бензин, ровене из боклуците за храна, просия, грип, тиф, дизентерия. Животът около теб се разпада, свистят куршуми. Това е последният кръг на ада. Кал, бодлива тел, окопи, пълни с плъхове, плъховете дъвчат вътрешностите на убитите, окопите преливат от мръсотия и изпражнения. Някой изкрещява: „Хей, ти там, ставай и се сражавай!”.
Кой знае колко ще продължи хаосът? Войната няма граници. Унищожен си и този твой крак кърви прекалено силно. Вчера уби човек и си поговори с трупа му. Каза му, че след като всичко свърши, ще се грижиш за семейството му до края на живота си. Кой има полза от цялата тази работа? Предводителите и генералите се окичват със слава, мнозина други трупат богатства. Само че ти вършиш мръсната работа. Един от другарите те пита: „Къде отиваш?”. „Ей сега ще се върна”, отвръщаш. И потъваш в горите на смъртта, за да търсиш парче салам. Не си представяш как който и да било в цивилния живот може да има вече някаква цел. Не разбираш нито тревогите им, нито желанията им.
Картечниците продължават да трещят, още и още парчета от човешки тела висят от жиците, ръце и крака, черепи, в които пеперудите кацат по зъбите, все по-ужасяващи рани, от всяка пора цвърчи гной, разкъсани бели дробове, рани, твърде големи за едно човешко тяло, трупове, подути от газове, и давещи се тела на прага на смъртта. Смъртта е навсякъде. Нищо друго не е възможно. Някой ще те убие и ще използва трупа ти за тренировъчна мишена. Също и ботушите. Те са най-голямата ти ценност. Но скоро ще се мъдрят на нечии чужди крака.
Иззад дърветата настъпват жабарите. Безмилостни копелета. Патроните ти са на привършване. „Не е честно да ни нападате толкова скоро”, мислиш си. Един от другарите ти лежи в пръстта и ти се иска да го отведеш в полевата болница. Друг някой се обажда: „Можеш да си спестиш разкарването.” „Какво имаш предвид?” „Обърни го и ще видиш.”
Чакаш да чуеш новините. Не проумяваш защо войната не свършва. Армията има такава нужда от свежа кръв, че вече набират съвсем млади момчета, които нищо не разбират от война, но въпреки това ги пращат на фронта, тъй като войниците не стигат. Болестите и униженията вече са ти разбили сърцето. Чувстваш се предаден от родителите си, от съучениците си, от министрите и от цялото правителство.
Генералът, който бавно пуши пура, също те предаде. Превърна те в главорез, в убиец. Ще го застреляш право в лицето, стига да можеш. И командира също. Фантазираш си как, ако имаш пари, ще обявиш награда за оня, който успее да му види сметката, независимо по какъв начин. И ако сам загуби живота си в изпълнение на задачата, ще дадеш паричната награда на наследниците му. И полковника също – с любимия му хайвер и кафе – и той е в списъка. Прекарва си цялото време в офицерския бордей. Искаш да го видиш вкочанен. И всички там Томита и Джонита с техните пиянски песнички. Убиваш двайсет от тях и още двайсет веднага поникват на тяхно място. Не можеш да ги дишаш.
Докаран си дотам да презреш по-старото поколение, което те прати в тази лудница, в тази килия за изтезания. Навсякъде около теб другарите ти мрат. От коремни рани, двойни ампутации, разтрошени тазове, а ти си мислиш: „Само на двайсет съм, а пък мога да убия когото и да било. Даже баща си, ако ми излезе насреща.”
Вчера се опита да спасиш ранено куче-куриер и някой ти изкрещя: „Не ставай глупав!”. Един жабар се гърчи и се дави в краката ти. Намушка го с нож в стомаха, но той продължава да е жив. Знаеш, че трябва да довършиш започнатото, но някак не можеш. Разпънат си на железен кръст, а римски войник изстисква напоената с оцет гъба по устните ти.
Минават месеци. Прибираш се у дома в отпуск. Не можеш да общуваш с баща си. Той ти беше казал: „Ще излезеш голям страхливец, ако не се запишеш в армията.” А майка ти те спира на прага и те съветва: „И да внимаваш с французойките.” Абсолютно полудяване. Сражаваш се седмица или месец и отвоюваш десет метра, а следващия месец ги отстъпваш обратно.
И цялата тази хилядолетна култура, философия, мъдрост – Платон, Аристотел, Сократ – къде отиват? Би трябвало културата да е способна да предотврати всичко това. Мислите ти политат към дома. И отново си ученик, който крачи сред тополите. Приятен спомен. Отгоре продължават да се сипят бомби. Сега трябва да поемеш нещата в свои ръце. Дори се стараеш да не поглеждаш никого от страх да не се случи нещо непредвидено. Общият гроб. Друга възможност не ти остава.
Тогава забелязваш черешовите цветове и осъзнаваш, че природата е ненакърнена от всичко това. Тополите, червените пеперуди, крехката прелест на цветята, слънцето – природата е безразлична към войната. Към цялата жестокост и към страданията на човечеството. Природата дори не ги забелязва.
Толкова си самотен. В този миг парче шрапнел те уцелва в главата и си мъртъв. Провален си, зачеркнат си. Унищожен си. Оставих книгата настрани и я затворих. Повече никога не исках да чета роман за войната и наистина никога не го сторих.
Чарли Пуул от Северна Каролина има песен на тази тема. Нарича се "You Ain't Talkin' to Me" („Не ми ги разправяй на мен”) и текстът гласи:
„Веднъж видях на една витрина табела да виси.
В армията запиши се, света обиколи.
Заедно с други веселяци ще видиш чудни гледки.
Ще срещнеш разни симпатяги и ще им видиш сметката.
О, не ми ги разправяй на мен тия, не ми ги разправяй, моля!
Може да ти изглеждам куку, ала това не мога да сторя.
Не ми ги разправяй на мен тия, не ми ги разправяй, моля!
Хич не е забавно да стреляш по хората.
Не ми ги разправяй, моля те!”
---
„Одисея” е велика книга, чиито теми пронизват баладите на мнозина автори на песни: „Homeward Bound” („На път към дома”), „Green, Green Grass of Home” („Зелените поля на моя роден дом”), „Home on the Range” („Дом в прерията”), както и собствените ми песни.
„Одисея” е странна приключенска история за възрастен мъж, който се опитва да се прибере у дома си, след като се е сражавал във война. Дългият му път назад е осеян с всякакви препятствия и капани. Обречен е да се скита. Морето постоянно го отнася нанякъде, той постоянно се измъква на косъм от разни беди. Огромни камъни разлюляват кораба му. Гневи се на хора, които не го заслужават. В екипажа му има размирници. Преживява предателство. Хората му са превърнати в свине, след което отново в мъже, но по-млади и красиви. Непрестанно се опитва да спаси някого. Той е пътешественик, ала постоянно спира на разни места.
Попада на безлюден остров. Открива пусти пещери и се скрива там. Среща гигантските циклопи и един от тях му казва: „Ще бъдеш последен разкъсан от мене”. И той избягва от циклопите. Опитва се да се добере до дома си, но ветровете го тласкат в друга посока. Неспокойни ветрове, ледени ветрове, враждебни ветрове. Той успява да се оттласне надалече, но те отново го връщат назад.
Непрестанно получава предупреждения за надвиснали беди. Казва му се да не докосва нищо. Има два пътя, по които да поеме, ала и двата са тежки. И двата крият опасности. Ако хванеш единия, може да се удавиш, избереш ли втория, може да умреш от глад. Той навлиза в тесни проливи с опасни въртопи, които го всмукват. Среща шестглаво чудовище с остри зъби. Удрят го мълнии. Надвиснали клони, за които, скачайки, се залавя, за да се избави от разбушувала се река. Богини и богове го закрилят, но има и такива, които искат да го убият. Той сменя идентичности. Изтощен е. Заспива и се събужда от нечий смях. Разказва историята си на непознати. Не се е прибирал вече двайсет години. Запратен е нанякъде и е оставен там. Във виното му сипват опиати. Тежък път изминава той.
Истината е, че някои от тези неща вече са ти се случвали. И в твоето вино са сипвали опиати. И ти си си лягал с жена, която не е за теб. И ти си бил омагьосван от вълшебни гласове, сладки гласове и нечувани мелодии. И ти си успявал да се откъснеш надалече и да бъдеш върнат в самото начало. И ти си се измъквал на косъм. Незаслужено си се гневил на хора. И също като него си прекосил надлъж и на шир цялата страна. И си усетил полъха на враждебния вятър, който няма да ти донесе нищо добро. И това далеч не е всичко.
Когато най-сетне се завръща на родния остров, нещата изобщо не се оправят. Разни мошеници са се нанесли в дома му и се възползват от гостоприемството на съпругата му. На всичкото отгоре са много на брой. И макар че той е по-велик от тях и по-добър във всяко едно отношение – най-добър дърводелец, най-добър ловец, най-добър познавач на животните, най-добър мореплавател – не храбростта му ще го спаси, а хитростта.
Всички тези мошеници ще трябва да си платят, задето са осквернили двореца му. Той ще се предреши на опърпан просяк и някакъв презрян слуга най-безцеремонно ще го изрита надолу по стълбите. Наглостта на слугата ще го възмути, но ще успее да овладее гнева си. Той е един срещу стотина, ала всички те ще паднат, дори и най-силните. Той е никой. И в края на краищата, когато най-сетне е у дома си, той сяда до съпругата си и й разказва своята история.
---
Та защо беше всичко дотук? Аз и много други автори на песни сме повлияни от все същите тези теми. А те могат да придобият множество различни смисли. Най-важното е една песен да те развълнува. Не ми трябва да знам какво тя значи. Писал съм какви ли не неща в песните си. И ни най-малко не се тревожа какъв е техният смисъл. Когато Мелвил насища своята история със старозаветни и библейски препратки, научни теории, протестантски доктрини и цялото познание за морето, корабоплаването и китовете, не мисля, че се е тревожел какъв е смисълът на всичко това.
Джон Дън, поетът-проповедник, съвременник на Шекспир, пише следното: „През Сестос и Абидос на гръдта й (не двама влюбени, а две любови сбрани).” Не знам какво значи това. Но звучи добре. Нали това искаш – песните ти да звучат добре.
Когато Одисей среща в подземното царство прочутия герой Ахил, същият този Ахил, отказал се от изпълненото със спокойствие и доволство дълголетие в името на кратък, но прославен живот, признава на Одисей, че е сгрешил. „Просто умрях, това е”. Няма почести. Няма безсмъртие. И допълва, че ако е възможно, би върнал времето назад и би станал най-презрян роб на безимотен селянин, отколкото цар сред мъртвите, както и че каквито и да са били земните му борби, те са за предпочитане пред мъртвилото наоколо.
Песните са и това. Песните живеят в света на живите. Но те не са като литературата. Те трябва да се пеят, не да се четат. Думите в Шекспировите пиеси трябва да се изричат на сцена, не да се четат на страницата. И аз се надявам някои от вас да са слушали моите текстове така, както са замислени да се слушат – на концерт или на плоча, или по някакъв друг начин, по който хората слушат песни в днешно време. Затова искам още веднъж да се върна към Омирoвите думи: „Запей ми, Музо, и чрез мен разкажи историята.”
 
5 юни 2017
Превод от английски Надежда Радулова


[1] Използваните от Боб Дилън цитати са съобразени с българските преводи, там, където такива са налични и адекватни на смисъла в контекста на лекцията: „Моби Дик” в превод на Невяна Розева от 1977 г.; „На Западния фронт нищо ново” в превод на Никола Георгиев от 1982 г.; „Одисея” в превод на Георги Батаклиев от 1971 г. Цитатът от елегията на Джон Дън е преведен от Кристин Димитрова. (Бел. пр.)